Вълкът и Муза

маргарита спасова

Тази нощ бродех в гората. Студът сковаваше всичко, снегът скърцаше, въздухът беше кристализирал в изначална красота. Моят ангел, Вълкът, бдеше над мен. Забелязахме тъмна купчина в искрящите преспи. Отдалеч приличаше на тревопасно животно. Още топло, пък макар и измръзнало.

Вълкът изъмжа алчно.

Аз наострих уши.

Доближихме го предпазливо.

Лежеше, проснат върху девствено скрежно легло, губеше сили, премръзнал, почти морав, едва дишащ, с укротено сърце, душата му вече се рееше в чисти мечти.

Смъртта го очакваше.

Изящна, опияняваща, сто процента забрава.

Огледах го с откровена ненавист. Вече познавах един. Но Вълкът тикна муцуна в лицето му, погледна луната и зави.

Снегът ме размеква, помислих си.

Копнеех да му скърша врата, да го избавя от мъките, да го оставя да досънува своя омайващо леден сън, да изчезне под преспите.

Вместо това го стоварих върху гърба на Вълка (прости ми, Пазител), подхванах краката му и го завлякохме до бърлогата.

Напоих го с отвари, докато наум го проклинах. Завих го с дантели, които сама бях изплела. Измих раните му с пресъхналите си сълзи.

Проклетникът оживя.

Какво да го правя сега?

Тази безумна история ме споходи една сибирска вечер. Несъмнено ще влезе в “33 заклинания”.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *