Сахара… как ли не я наричаме. Безкрайно море от пясък, пустош, в която няма живот. Такива мисли нахлуха в главата ми веднага щом напуснах самолета и стъпих на нагорещеното до невъзможност летище на Нуакшот, столицата на Мавритания. Тези мисли не ме напуснаха дори когато наблюдавах играта на вълните на брега на океана. Имах чувството, че пустинята всеки момент ще нахлуе в океана.
И тогава, в оазиса Аин-бен-Тили, за първи път видях туареги.
В периферията на оазиса се бяха настанили туареги със стадата си. Отдалеч се червенееха хаймите им, направени от сурови кожи. Това са хора със светъл цвят, издънка на берберите, които говорят езика тимашек. Арабите, техни неизменни врагове в миналото, ги нарекли „изгубени души“, което в превод е точно туарег. Самите туареги се наричат „свободни души“. Това може би най-вярно отразява скитническия начин на живот на тези изкусни пастири, номадите в тази част на Сахара. Тяхното общество е устроено по удивителен начин. Жената има особен статут. Линията на унаследяване е по майчина страна. Те са и между малкото вярващи в исляма, които отхвърлят фереджето.
Туарегите имат легенда, че са потомци на приказна прародина и велика владетелка, царицата на Сахара Тин-Хинан, която била амазонка и дошла в Хогър със своята прислужница от областта Тафилалет в южната част на днешно Мароко. През 1925 г. в района на древното укрепление Абалеса в Ахаггар е открито богато погребение на жена. Много туареги вярват, че това е Тин-Хинан.
Всички мъже и жени по време на движение или когато духат свирепите пустинни ветрове, обвиват главата си така, че се виждат само очите. На моето явно учудване отговорът бе:
Туарегът така запазва душата си.
По-късно разбрах, че душа и дишане имат еднакъв смисъл, а дишането в горещата пустиня е сякаш всичко. Сухият и силно нагорещен въздух и бурният, наситен с пясък вятър причиняват сериозни заболявания на дихателните пътища. Памучната материя около устата и носа е нещо като климатична инсталация – съхранява влагата в устната и носовата част, предпазва лицето от вятъра и пясъка.
Особено интересни са жените. Кожата на лицето им е изящна, бледа, а чертите им са изтънчени и приятни. Те носеха дълги сребърни обези, тежки сребърни гривни и нещо, наподобяващо гривна на глезените. Около врата им на кожени връзки висяха амулети. Момичетата от най-ранна възраст се учат да четат и пишат, докато на мъжете им е позволено да са неграмотни. Традиционната писменост на туарегите се нарича тифинаг, и според редица учени произлиза от древната либийска писменост.
Туарегите са известни със своите бижута: гривни, колиета, пръстени и др. Техните накити са популярни не само в страните от арабския свят, но и в Европа и дори в Индонезия.
Трудно можех да повярвам, че тези мирни хора някога са тероризирали всичко живо в пустинята – ограбвали, вземали роби, убивали. Пътуващите с дългите пустинни кервани изпитвали ужас от появята на туареги, които били точни стрелци, опитни ездачи и притежавали най-бързите камили в Сахара. Според преданието така е било докъм края на миналото столетие. Днес туарегът е отличен пастир, типичен скитник в пустинята.
Приятно е да се наблюдава туарег върху камила. Той балансира с лекота върху майсторски изработеното, с богати орнаменти седло от дърво и кожа. Екипировката му се състои от навито на руло одеяло, пушка, торба със зърно за камилата и дълъг кожен камшик. Всичко е в тон с изящната фигура, пъргавата походка и духа на туарега.
Впечатление правят сандалите им. Те са с една каишка, която е между големия и втория пръст на крака, и широка подметка от дебела, сурова кожа. Широчината на сандала им позволява да се движат с лекота по финия пясък, а дебелата подметка ги предпазва от ухапвания от скорпиони и наранявания. Ако туарегът получи дълбока рана на крака, той я зашива с игла и конец. Палещите лъчи на слънцето вършат останалото.
Следва цитат от романа „Туарег“ на португалеца Алберто Васкес-Фигероа.
Пъкълът от слънце и горещина, опустошителната и влудяваща пещ странно омайваха Гасел. И тази омая се роди една нощ преди много години, когато на ласкавата топлина на огъня чу за пръв път да се говори за „Големия керван“ с неговите седемстотин човека и две хиляди камили, погълнати от едно „бяло петно“, като нито един човек и нито едно животно не се бяха завърнали оттам.
Пътувал от Гао за Триполи и се смятал за най-големия керван, който богатите търговци хаусити някога били организирали. Водели го най-опитните познавачи на пустинята и превозвал на гърба на старателно подбрани махрите истински съкровища от слонова кост, злато и скъпоценни камъни.
Един далечен чичо на Гасел, чието име той носеше, охранявал кервана с хората си. Той също беше изчезнал завинаги, все едно никога не бе съществувал, все едно е бил само сън.
През следващите години мнозина се впуснаха в безумната авантюра да открият следите на кервана с напразната надежда да се доберат до богатствата. А те, според неписан закон, принадлежаха на този, който успееше да ги изтръгне от пясъците. Но пясъците пазеха добре тайната си.
Пясъкът можеше, без ничия помощ, да задуши под наметалото си градове, крепости, оазиси, хора, камили. И вероятно беше налетял, нечакан и жесток, носен на крилете на съюзника си, вятъра, за да плени пътниците и да ги превърне в още една дюна сред милионите дюни на ерга.
И за да ви потопя в духа на Сахара, предлагам да чуете музиката на туарегите.
Източници:
Срещи с непознати страни, Никола Рашев, 1989 г.
Туарег, Алберто Васкес-Фигероа, 1981 г. (изд. на български език 2005 г. от ИК „Колибри“ в прекрасния превод на Боряна Дукова
и малко мои спомени и търсения