В началото на 70-те години по време на един прием в Париж посланикът на комунистическа Албания провежда кратък разговор с Мигел Астуриас, който тогава е също посланик на Гратемала във Франция.
На пръв поглед разговорът не може да е бил друг освен протоколен, още повече, че двете малки държави нито са имали и, изглежда, нито са възнамерявали да установят каквито и да било отношения, включително и дипломатически. Романистът нобелист вече е и доста възрастен и на френските приеми с положителност е бил твърде уморен от безцелните разговори, хорското любопитство и досадните въпроси: „Пишете ли нещо ново?“. Освен това той отдавна всестранно е задоволил любопитството си, особено онова, свързано с диктаторските страни, тъй като в своите произведения преди повече от четиридесет години е проследил и описал, както рядко някой друг, механизмите на диктатурата. Накрая, какво би могъл да каже големият писател на посланика на една държава, чийто диктатор е все още жив и досущ прилича на президента-диктатор, обрисуван от него в прочутия му роман „Господин Президент“?
Ето и разговорът, който ми предаде лично посланикът през октомври 1971 година:
Астуриас: „Албания… Слушал съм за вашата страна. Искам да знам има ли много мъгла?“
Посланикът: „Хъм, как да ви отговоря. Може да се каже да. Естествено, че има и мъгла.“
Астуриас: „Не случайно ви попитах. Ако има мъгла, ще рече, трябва да има и легенди.“
Това е бил разговорът, или поне неговата същност.
„Легенда на легендите“
– Исмаил Кадаре
Превод от албански: Марина Маринова
2003 г., изд. „Стигмати“, „Жанет-45“