Тихо, шепна си с ветровете

Харматан: горещ, сух вятър, който духа от североизток или изток в Западна Сахара, най-силен в края на есента и зимата. Обичайно носи голямо количество фин пясък и прах, които пренася на стотици километри през Атлантическия океан, и нерядко обърква навигацията на самолетите и корабите. На сушата това се нарича „гибли“ – талази неумолим прахоляк, които проникват във всяка пукнатина и покриват всяка повърхност, пълнят очите, устата и носа с червеникава пудра и пораждат усещане за обреченост.

Домат в сърцето на Сахара

Туареги на върха на пясъчна дюна в Сахара

Отдавна, много отдавна, много преди изгрев слънце тръгнах на път към един оазис в пустинята, бях хлапе, в микробус с още 12 хлапета. Пътувахме и привиквахме… обичайната жълто-охрова пустош, голям камънак, прахоляк, по-дребен камънак, чакъл, все така прашно-охрово-жълт, по подразбиране скучен, за мен прекрасен, ситен чакъл, пясък осеян с камъни, камъни насред прахоляк… а после остана само полосата на пътя и безбрежна златна шир от камъни, пясък, чакъл… и така поне час и половина… а после скали като Белоградчишките, но Сахарски, и тук-там в тях пещери с изсечени ложета, застлани с оръфани шарени черги, като нашите, ама бедуински, и изкоп с две шепи кална вода и пет-шест фурми… посяга някое хлапе да изяде фурма, а учителят му казва на завален български, „Оставени са за някой, който не е ял от няколко дни“, а после се качваме в микробуса и продължаваме… черна полоса, цистерни Либутко и безбрежно златно море.

Туареги на върха на пясъчна дюна в Сахара
Tinariwen, най-яката банда туареги в Сахара и на други места.

Минава час, два, появяват се дюни, сред тях стада камили и пастири в светлосини галабии. Слизаме, хлапета закачат камилите… мъжкият мехар, водачът на стадото, доближава, поглежда младежа с дълбок, мъдър поглед, мърда нещо с уста и … така плюят само професионалистите, честно… най-сетне възмездие.

Още час и започват да изникват миражи… ние сме сред море от златни вълни, които  се леят надлъж и нашир, облаците са розови и сякаш провесени някъде между дюните и небето, и хвърлят идеални отражения-сенки върху пясъка… и моля учените, които твърдят, че всеки вижда картинки, каквито му рисува съзнанието или дори подсъзнанието, да си вземат отпуск, защото ние бяхме 13 деца и един учител и един шофьор (тогава нямаше политика за ученическите екскурзии в чужбина) и виждахме абсолютно еднакви миражи, които се меняха в пълен унисон. Рицарски замъци, езера, планини, морета, екзотични градове, ултрамодерни градове, каквито още няма, и други неща.

Добре познаваше водачите туареги и му беше известно, че когато някой от тях объркаше пътя, той упорстваше в заблуждението си и изстрадваше последиците му докрай. Защото тази грешка означаваше, че изцяло е загубил представата си за пространство, разстояние и за точката, в която се намира, така че не му оставаше нищо друго, освен да търси спасение продължавайки напред и разчитайки инстинктът му да го отведе до водата.

А после пристигнахме в оазиса, Джаллу. И се търкаляхме по дюните през глава. Момчетата се замеряха с домати, защото насред пясъка имаше лехи с домати – нещо невиждано от много време насам. Домати от Сахара. И дойде един слаб, изпит, благ бедуин. И каза, че тук доматите са по-ценни от златото. И че понеже сме гости можем да правим каквото си искаме с тези домати. Но за него тези домати са кръвта на сърцето му. И момчетата спряха.

А после си тръгнахме. И микробусът затъна в пясъка. И всички мъже и невръстни момчета от оазиса дойдоха и подложиха дъски, рамена и всичко каквото имаха, и извадиха микробуса от пясъка. Нищо, че доматите бяха съсипани. И ни изпратиха с най-щастливите усмивки в целия свят.

И се прибрахме в града късно. Почти на разсъмване.

Цитатът е от книга толкова прекрасна, колкото и неоткриваема – „Туарег“ от Алберто Васкес-Фигероа, а музиката, която чувате в главата ми, е на Tinariwen, банда туареги с електрически китари.