Тръпка

Първа глава: Грейс
–9°С

Помня как лежах в снега, мъничко червено петънце топлина, което бавно изстиваше, заобиколено от вълците. Те ме ближеха, хапеха ме, блъскаха се в опитите да се докопат до тялото ми. Скупчените им над мен тела възпираха и малкото топлина, с която слънцето се опитваше да ме дари. Ледени кристалчета блестяха в козината им, а дъхът им увисваше в матови облачета край нас. Мускусната миризма, стелеща се наоколо, ме караше да си мисля за мокро куче и горящи листа, за нещо приятно, за нещо ужасяващо. От досега с езиците им кожата ми настръхваше. Нехайните захапвания разкъсваха ръкавите ми, рошеха косата ми, муцуните се притискаха в шията ми, сякаш в опит да доловят ударите на разтуптяното ми сърце.

Можех да пищя, но не го правех. Можех да се боря, но не исках. Просто лежах и оставях всичко това да се случва, докато гледах как бялото зимно небе посивява над мен.

Един от вълците смуши муцуната си в дланта ми, после докосна бузата ми, хвърляйки сянка над лицето ми. Жълтите му очи срещнаха моите, докато събратята му ме побутваха насам и натам.

Втренчих се в очите на вълка толкова дълго, колкото можах. Ярко, искрящо жълти. От толкова близо виждах, че са изпъстрени с всеки нюанс на златистото и светлокафявото. Не исках да отмества поглед от мен. И той не го стори. Щеше ми се да се пресегна, да сграбча козината му, да го придърпам към себе си, но дланите ми лежаха безпомощни, ръцете ми бяха замръзнали край тялото.

Вече не можех да си спомня какво представляваше топлината.

Едно мигване по-късно и жълтоокия вълк вече го нямаше. Другите се скупчваха над мен, задушаваха ме. Нещо трепна и замря в гърдите ми.

Нямаше слънце, нямаше светлина. Умирах. Не можех да си спомня как изглеждаше небето.

Но аз не умрях. Бях изгубена насред море от студ, но после се събудих в свят на топлина.

Спомнях си едно нещо: жълтите му очи. Не мислех, че някога ще ги видя отново.

Втора глава: Сам
–9°С

Грабнаха я от люлката й в задния двор и я завлякоха през горите. Тялото й оставяше плитки следи в снега, докато я пренасяха от нейния свят към моя. Видях как се случи. Не го спрях.

Това беше най-дългата и най-студена зима в живота ми. Дните отминаваха под бледото слънце и хладната му светлина. Помня: гладът — глад, който изгаряше и раздираше, ненаситен господар, ме изтезаваше. Този месец не помръдваше нищо, светът се беше превърнал в безцветен, лишен от живот декор. Един от нас бе застрелян, когато се престраши да рови из боклука в нечий заден двор, така че останалите от глутницата останахме в горите, изнемогващи от глад в очакване на топлината, копнеещи за старите си тела. Докато те не видяха момичето. Докато не го нападнаха.

Бяха се скупчили край нея, ръмжащи и тракащи с челюсти. Бореха се за правото кой да я убие.

Гледах ги. Гледах как хълбоците им потръпват от нетърпение. Видях ги как подмятат тялото й в преспите, оголвайки черната земя под тях. Видях как муцуните им се обагрят в червено. И въпреки това не ги спрях.

Намирах се високо в йерархията на глутницата — Бек и Пол се бяха погрижили за това — така че можех веднага да пристъпя напред, но вместо това останах в задните редици, треперейки от студ, затънал до глезените в снега. Момичето ухаеше на топлина, на живот, но най-вече — на човек. Какво не беше наред с нея? Ако беше все още жива, защо не се съпротивляваше?

Можех да подуша кръвта й — топла, ярка миризма в този мъртъв, студен свят, виждах как Сейлъм се извива и потреперва, докато разкъсва дрехата й. Стомахът ми се сви болезнено — беше минало прекалено много време, откакто бях ял за последно. Исках да разбутам вълците, да застана до Сейлъм и също като него да се престоря, че не мога да подуша човешкото в нея или да чуя тихите й стонове. Да впия зъби в топлата плът. Тя бе толкова мъничка под косматите ни тела, под напиращата глутница, която искаше да размени нейния живот срещу своето оцеляване.

Изръмжах, оголих зъби и пристъпих напред. Сейлъм изръмжа в отговор, но аз бях по-силен от него въпреки младостта си и изнемогата от глада. Пол нададе заплашителен гърлен зов в моя подкрепа.

Достигнах до нея. Тя бе вперила невиждащите си очи в безкрайните небеса. Може би беше мъртва. Зарових нос в ръката й, усетих уханието на дланта, миризма на захар, масло и сол, които ми напомниха за един друг живот.

Тогава видях очите й.

Будни. Живи.

Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчваше някаква ужасяваща откровеност.

Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не беше резултат от гнева.

Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми.

Раздирах се отвътре и отвън.

Нейният живот.

Моят живот.

Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал, мъничък окървавен ангел, лежащ в снега, който те се канеха да разкъсат.

Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това.

И ги спрях.

Maggie Stiefvater, Shiver, 2009

Книгата е издадена на български език от ИК “Кръгозор” в прекрасния превод на Александър Бакалов, 2009 г.

Имах късмета да съпровождам Маги като преводач по време на писателското ѝ турне в България.

Мда, ето какво знае тя за мрачните юноши…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *