Домат в сърцето на Сахара

Туареги на върха на пясъчна дюна в Сахара

Отдавна, много отдавна, много преди изгрев слънце тръгнах на път към един оазис в пустинята, бях хлапе, в микробус с още 12 хлапета. Пътувахме и привиквахме… обичайната жълто-охрова пустош, голям камънак, прахоляк, по-дребен камънак, чакъл, все така прашно-охрово-жълт, по подразбиране скучен, за мен прекрасен, ситен чакъл, пясък осеян с камъни, камъни насред прахоляк… а после остана само полосата на пътя и безбрежна златна шир от камъни, пясък, чакъл… и така поне час и половина… а после скали като Белоградчишките, но Сахарски, и тук-там в тях пещери с изсечени ложета, застлани с оръфани шарени черги, като нашите, ама бедуински, и изкоп с две шепи кална вода и пет-шест фурми… посяга някое хлапе да изяде фурма, а учителят му казва на завален български, „Оставени са за някой, който не е ял от няколко дни“, а после се качваме в микробуса и продължаваме… черна полоса, цистерни Либутко и безбрежно златно море.

Туареги на върха на пясъчна дюна в Сахара
Tinariwen, най-яката банда туареги в Сахара и на други места.

Минава час, два, появяват се дюни, сред тях стада камили и пастири в светлосини галабии. Слизаме, хлапета закачат камилите… мъжкият мехар, водачът на стадото, доближава, поглежда младежа с дълбок, мъдър поглед, мърда нещо с уста и … така плюят само професионалистите, честно… най-сетне възмездие.

Още час и започват да изникват миражи… ние сме сред море от златни вълни, които  се леят надлъж и нашир, облаците са розови и сякаш провесени някъде между дюните и небето, и хвърлят идеални отражения-сенки върху пясъка… и моля учените, които твърдят, че всеки вижда картинки, каквито му рисува съзнанието или дори подсъзнанието, да си вземат отпуск, защото ние бяхме 13 деца и един учител и един шофьор (тогава нямаше политика за ученическите екскурзии в чужбина) и виждахме абсолютно еднакви миражи, които се меняха в пълен унисон. Рицарски замъци, езера, планини, морета, екзотични градове, ултрамодерни градове, каквито още няма, и други неща.

Добре познаваше водачите туареги и му беше известно, че когато някой от тях объркаше пътя, той упорстваше в заблуждението си и изстрадваше последиците му докрай. Защото тази грешка означаваше, че изцяло е загубил представата си за пространство, разстояние и за точката, в която се намира, така че не му оставаше нищо друго, освен да търси спасение продължавайки напред и разчитайки инстинктът му да го отведе до водата.

А после пристигнахме в оазиса, Джаллу. И се търкаляхме по дюните през глава. Момчетата се замеряха с домати, защото насред пясъка имаше лехи с домати – нещо невиждано от много време насам. Домати от Сахара. И дойде един слаб, изпит, благ бедуин. И каза, че тук доматите са по-ценни от златото. И че понеже сме гости можем да правим каквото си искаме с тези домати. Но за него тези домати са кръвта на сърцето му. И момчетата спряха.

А после си тръгнахме. И микробусът затъна в пясъка. И всички мъже и невръстни момчета от оазиса дойдоха и подложиха дъски, рамена и всичко каквото имаха, и извадиха микробуса от пясъка. Нищо, че доматите бяха съсипани. И ни изпратиха с най-щастливите усмивки в целия свят.

И се прибрахме в града късно. Почти на разсъмване.

Цитатът е от книга толкова прекрасна, колкото и неоткриваема – „Туарег“ от Алберто Васкес-Фигероа, а музиката, която чувате в главата ми, е на Tinariwen, банда туареги с електрически китари.

Генезис

Брат на три по-големи и три по-малки сестри, Сет наистина обичаше жените. Възхищаваше им се, обожаваше ги и търсеше път към душите им. Интуитивно се бе опитвал да си представи какво е да осъзнаеш в съвсем ранна възраст, че половината представители на собствения ти вид притежават силата да те надвият физически във всеки един момент. Това беше непознато преживяване за мъжете. Когато жената осъзнаеше своята физическа уязвимост, тя се изправяше пред необходимостта да си изгради стратегия за нефизическа самозащита. Така ефирната структура на егото се превръщаше в оръжие за отбрана, манипулиране и контрол. Още като дете жената се научаваше да се грижи за своята емоционална и душевна безопасност, създавайки си вътрешно скривалище, където можеше да се оттегли и да остане недосегаема. Беше придобила тази способност някъде в древността, когато женската участ я обричаше на подчинение, насилие и робство. Мъжете можеха да имат тялото й, но не и душата й. Жените бяха хамелеони или шейпшифтъри, постоянно променяха своята форма, облик и положение, приспособяваха се към различните ситуации, в които се озовааха, но никога не сваляха всички карти на масата. Те създаваха свят на привидности и неуловимо въздействие върху средата и околните, за да получат своето от живота.

Монтри Умавижани

Моето чувство към теб е като цвете,
разцъфнало в празна стая.

***

Тук някога е имало дърво,
сега подслон от древни дъждове.

***

Вярно е, че човек
не бива да чезне в мечти,
но какво е животът без тях?

***

Разсъмва се – в небето тънка струйка злато
разлива се и расне
незабележимо,
докато запълни цялото небе
и се превърне във сребро.

– Монтри Умавиджани (1941-2006), тайски поет и преводач

 

Хроника „Помпей”

Спящата муза

Астрид Астронет въведе координатите на следващата си мисия: 40º 44’ 00’’ Север, 14 º 29’ 05’’ Изток. Дата: 24 август 79 г. н. е. Час на кацане: 5 часа на разсъмване. Трябваше да се приземи преди изгрев слънце, така че появата на металната капсула насред Форума да не предизвика паника, макар че на фона на  онова, което предстоеше да се случи към три часа следобед същия този ден, блестящото гигантско бобено зърно от живачно-титаниева сплав би изглеждало напълно безинтересно.

В онзи слънчев августовски ден изригването на Везувий щеше да скрие всички следи от Помпей за векове наред, превръщайки го в лабораторен експеримент или по-скоро генерална репетиция на Апокалипсиса, който бе променил облика на Земята две хилядолетия по-късно. Смятаният за угаснал вулкан беше изригнал с такава сила, че бе покрил къщите и улиците на нищо неподозиращия град с гореща пепел и слой лапили без никаква възможност за бягство и спасение. Беше погребал в един миг всичко живо, запечатвайки в уникална моментна снимка ежедневието на богат град с превъзходно географско местоположение и трагична съдба.

Астрид беше една от деветимата Хроникьори, избрани за провеждането на първата серия от полеви телепортации с цел събиране и съхраняване на всички значими събития в историята на човечеството.

Консилиумът беше взел решението за този рискован проект през 2053-а, 36 години след апокалиптичното Просветление, когато планетата и оцелелите хора започнаха да вибрират на нова честота, стопявайки почти всички материални паметници на световната история и култура. Бяха оцелели само пирамидите в Гиза, Мачу Пикчу и Чиченица, благодарение на енергийния щит изграден от Пазителите на силата в древността.

Астронавтите хроникьори преминаха интензивна подготовка в тренажори, терапия с течен азот и програмиране на съзнанието, преди да бъдат изстреляни в свръхзвукови капсули в открития космос, откъдето се телепортираха в зададеното събитие. Астрид не знаеше дали разпределянето на мисиите следваше някаква логика или бе произволно, но й се искаше да вярва, че процесът се координира от Висшия Разум.

Приземяването на капсулата предизвика леко земетресение, което тук не беше нещо необичайно. Астрид трансформира комбинезона от термофибри в пурпурна туника, настрои съзнанието си на режим „хроникиране” и дематериализира летателния апарат. Пое спокойно по главната улица в посока на север и не пропусна да забележи обезпокоителните промени в тялото си. Въпреки интензивната азотна терапия, кожата й беше започнала да бледнее и изтънява, мускулите й закърняваха, а желанията и усещанията й повяхваха.

Тъкмо се съмваше, но на Форума вече имаше хора, които слушаха внимателно речта на побелял оратор. Съдейки по пеплума, осанката и красноречието му, вероятно беше член на Съвета на Десетимата – орган, вземащ всички важни решения за управлението на града. Над него стоеше само Съветът на Четиримата.

Астрид се насочи към Базиликата и запечата елегантната сграда. Срещу нея се издигаше Храмът на Аполон, великолепно творение на древната архитектура с 48 коринтски колони и Везувий в далечината. Фокусирала гледката от всички страни, Астрид се отправи на север, за да проследи събуждането на града. От двете страни на улицата имаше павирани тротоари с различни шарки и мозайки. Конете и колесниците се движеха в средата, по калдъръм от големи каменни плочи. Благодарение на естествения наклон, канализацията на Помпей беше безупречна, а водоснабдителната система – резултат на прецизни инженерни планове. Питейната вода се доставяше по оловни тръби в три основни направления до различните точки на града.

Улиците се оживяваха и изпълваха със забързани хора, но никой не обръщаше особено внимание на стройната бледа жена. Тя пристъпваше спокойно и фиксираше фреските по стените на къщите. Към кой стил спадаха – помпейски трети или четвърти? Не че това беше от съществено значение за мисията – в Хранилището щяха да датират впечатленията й. Важното бе, че тук кипеше живот, поне засега. Докато адът не потечеше по улиците.

Астрид спираше уж да си почине или да се порадва на изгрева, все на места, от които й се откриваше видимост към случващото се в къщите. Харесваше й да наблюдава хората. Тайно се наслаждаваше на потните тела на мъжете в пекарната, които мелеха зърното с грамадни конусовидни камъни. Други мятаха омесените хлябове в нажежените пещи. Какво ухание! Почувства глад, ала знаеше, че не бива да нарушава правилото на Хроникьорите: не яж, не пий, само гледай.

Продължи към къщата на Фавъна и пътьом се натъкна на случка, която документира с голяма прецизност, тъй като илюстрираше вече несъществуващи ниски вибрации. Една каруца прегази улично куче, което побягна с ужасяващ вой, повлякло премазаната си задна лапа. Астрид запечата образите и болката, после приклекна до животното и положи ръка върху тялото му, излъчвайки целебна енергия. Подобно дребно нарушение на Кодекса на Хроникьорите вероятно щеше да мине незабелязано.

Животното надигна глава, погледна я с предано недоумение и тръгна след нея.

В дружелюбно мълчание стигнаха до Къщата на трагичния поет. Прочутата мозайка на входа изобразяваше куче и надпис: „Пази се от кучето!” Трагичният поет пък беше изобразен в мозайката на стената. По-нататък се издигаше къщата на Венера Марина.

Следвана от кучето, Астрид обходи малкия и големия театър, после обиколи Амфитеатъра. Улиците се сплитаха в мрежа, а дюкяните и работилниците предлагаха всякакви стоки – прочутото тукашно вино, плодове, накити и сандали. Навсякъде кипяха строителни дейности, главно целящи да възстановят пораженията от голямото земетресение от 62 година. И отвсякъде се откриваше прекрасна гледка към Везувий или към морето.

Астрид стигна до главната врата, Порта Марина, откъдето минаваше главният търговски път към пристанището. Корабите вече товареха глинени амфори с вино – вероятно доставки за Рим. Е, знатните римляни щяха да се насладят за последно на тазгодишната реколта и да забравят задълго за достойнствата на помпейското вино.

Прииска й се да си почине, затова се дематериализира и влезе в сенчестия двор на една каменна къща. Червенокоса жена разресваше косите си до прозореца. Красиво лице, мътна енергия, помисли си Астрид. Влезе вътре и се остави на интуицията. Озова се в стая със затъмнени прозорци, където спеше млад мъж. Мургав, строен, с римски нос и брадичка. Заля я някаква непозната, гореща вълна. В тренажора ги бяха подготвили да разпознават различни чувства и емоции от старата вибрация, ала за това ново, сладостно чувство Астрид не беше подготвена. Замаяна и развълнувана, тя легна до него и влезе в съня му. Очите му бяха пъстри, енергията му беше хармонична, но пронизвана от гняв и негодувание. Червенокосата жена. Огорчение. Отчуждение.

Стана й тъжно, че той ще остане завинаги заключен в този свой безрадостен сън, вкаменен в несподелената си страст. Целуна го отначало лекичко, с любопитство. Устните му бяха меки и топли. Ръцете му я потърсиха и сякаш отгатнаха очертанията на етерното й тяло. Той я привлече към себе си и зашепна неразбираеми думи, гъделичкайки я с топлия си дъх. Езикът му проследи очертанията на ухото й, зъбите му захапаха леко меката му част и Астрид съжали задето не беше избрала да прояви друг аспект в деня на своята инициация.

Остави го притихнал и умиротворен с блажена усмивка, на границата между съня и събуждането. Излезе навън, забравяйки да се материализира, ала кучето продължи да я следва. Трябваше да побърза, според Плиний Млади Везувий беше изригнал към 3 часа следобед. Качи се в капсулата, огледа се в лъскавите топли очи на кучето и не можа да устои на доверието му.

– Хайде, скачай тук, Вълчо! Горе ще ти прочета Правилника.

Внимателно отдели спомена за устните на мъжа в секретното отделение на съзнанието си, макар да знаеше, че подобна предпазливост се обезсмисляше, ако попаднеше на достатъчно опитен Надзирател. Скри го само за себе си, за деня, когато щеше да получи съобщението за края на мисията си и постепенното разпадане на капсулата, която щеше да се зарее в безкрайния студен ред на Вселената. Този раздел в Правилника на Хроникьорите  беше мокита – истина, която всички знаеха, ала никой не споменаваше. Тогава споменът за  безименния зеленоок мъж щеше да е само неин.

Астрид Астронет настрои съзнанието си да докладва и набра кода за статус рапорт.