Подхванах тази история отдавна, завърших я преди време, изгубих я неотдавна, съживих я навреме.
Във въпросното време аз бях петгодишна, заточена на Трънките, отглеждана от дядо, наричан от баба ми, на която съм кръстена, Любе.
Отклоних се. Всеки следобед се качвах в стаята на втория етаж и се преструвах, че лягам да спя. На седмата минута излизах на пръсти в коридора, откачах дървената стълба от пироните в нишата, опирах я на стената и тихичко, като мишка, се покатервах на тавана. Най-трудно беше да се набера на несъществуващите ми мускули, за да се провра през четвъртития отвор и да седна на ъ… пода на тавана?!? Там, сред прахоляк, паяжини и ужасяващи светлосенки, долитащи през капандурата в убийствено горещия ден, аз излазвах на колене, добирах се до грамадните сандъци и се заравях сред черги, необличани кенарени ризи, вмирисани на гранясало газени лампи и стъклария от кръчмите на прадядо ми. Докато един ден открих съкровище. Чифт сребърни или най-малкото пиринчени ковани налъми, украсени с изящество, които ми паснаха като ръкавица. Смъкнах ги разтреперана, едва дочаках часа на следобедната проверка, нахлузих ги и слязох победоносно на терасата. Оттам нататък стана напрегнато. Наложи се да ги събуя, после бяха отнесени, след което всеки спомен за моите сребърни налъми беше заличен от официалната история на рода ни.