Преждевременната смърт на парите

Среброто ти да погине заедно с тебе.

– Деяния на светите апостоли, 8:20

Древните руини на Римската империя са пръснати из центъра на днешния град Рим като кости на кит, изхвърлени от прибоя и оглозгали от птиците и гризачите, които живеят на скалистия бряг. Най-голямата от тези славни руини е Колизеят — символичен фокус на римската цивилизация, блестящ образец на нейната архитектура и отвратителен пример за пълния й морален упадък. Според нуждите на поредния кървав спектакъл римските инженери са можели да превърнат арената в изкуствено езеро, където са се водели истински морски битки, леела се е кръв, загивали са хора. Сложна система от клетки и подземни коридори пускала срещу гладиаторите диви животни, за да ги разкъсат, а специални трамплини изхвърляли изпод земята нови и нови човешки същества на ритуално заколение под радостните възгласи на прехласнатата публика.

Римските императори внасяли от чужбина лъвове, тигри, слонове, носорози, щрауси, крокодили, мечки и всякакви други екзотични зверове, за да се бият един с друг или с човешки противник. Джуджета се сражавали с мечки; африкански пигмеи с норвежки великани. На арената били изпращани и невъоръжени християни, за да бъдат посечени от гладиаторите или разкъсани от изгладнелите зверове.

Строителството на Колизея, официално наречен Римски амфитеатър, започнало през 69 г. при управлението на Веспасиан и завършило десет години по-късно, когато император бил вече Тит. Съоръжението било открито със стодневен цикъл от религиозни процесии, гладиаторски битки и зрелища. Името Колизей — на латински Colosseum, с което амфитеатърът е известен по света още от времето на империята, произлиза вероятно от латинската дума colossus, по гигантската статуя на Нерон, издигала се някога в близост до арената.

Колизеят бил построен да побира 45 до 50 хиляди седящи зрители, а отгоре било спъвано огромно платнище, за да ги пази от палещото лятно слънце. По време на първите петстотин години от съществуването си Колизеят бил обновяван и преустройвай седем пъти, но след падането на Рим се превърнал в каменна кариера, от която поколения жители на града вадели висококачествен камък за строеж на жилища и павиране на улици. Днес е останала не повече от една трета от първоначалната маса на съоръжението.

Въпреки кървавата слава на Колизея и символичното му присъствие в християнския свят като лобно място на неизброими светци и мъченици, съществуването му е много повече симптом, отколкото причина за загниването на Римската империя. Зад реките кръв се крие една съвсем различна история — историята на налудничавата икономическа политика на Рим, направила подобни варварски зрелища и самото преследване на християните не просто възможни, а дори нормални и приемливи. За да бъдат разбрани историята на парите и начинът на функциониране на римската икономика, както и същинските причини за рухване на империята, ние трябва да насочим поглед отвъд Колизея, към Капитолийския хълм, където се намира храмът на Юпитер Капитолинус — бога покровител на гладиаторските игри.

Макар и най-малък от седемте хълма, върху които е построен Рим, Капитолийският хълм е с най-голямо значение за историята на града. Върху него са се издигали Римската цитадела и Капитолият — главният храм на империята. Капитолият е служил за дом на царя на боговете, Юпитер Оптимус Максимус, който заемал центъра на храмовия комплекс; в страничните крила се намирали храмовете на Минерва — богинята на мъдростта, и на Юнона — сестра и съпруга на Юпитер и майка на бога Марс. Юпитер, Минерва и Юнона съставлявали така наречената Капитолийска триада, като всяко от тези три божества се явявало в няколко отделни качества и под различни прозвища.

В много римски храмове се отделяло специално внимание на парите, но това особено важало за храма на Юнона Регина — най-висшата римска богиня, царица на небето по подобие на богинята Хера, жената на Зевс в гръцката митология. В това си качество Юнона представлявала гения на женствеността и била покровителка на жените, женитбата и майчинството. В друго свое качество — като Юнона Пронуба — тя бдяла над брачния договор; като Юнона Луцина била закрилница на бременните; а като Юнона Соспита подпомагала жените в родилните мъки и акта на майчинство.

Като продължение на нейната роля на закрилница на жените и пазителка на семейното огнище Юнона била богинята покровителка на Римската империя. Според древните историци уплашеното крякане на стадо свещени гъски, живели на Капитолийския хълм, предупредило римските стражи през четвърти век пр.н.е. за подготвяното нападение на галите, които под прикритието на нощта се опитвали да изкачат стените на цитаделата. След това знаменателно събитие богинята придобила още едно прозвище — Юнона Монета (предупреждавам).

Като покровителка на империята Юнона участвала в ръководенето на държавните дела, включително в основната държавна дейност на издаване на пари. През 269 г. пр.н.е. римляните пуснали в обръщение нови сребърни пари, наречени римски денарии, които се изработвали в монетната работилница при храма на Юнона Монета. Парите били щамповани с лика на богинята покровителка на Рим и с нейното прозвище — Монета. Името на богинята е достигнало до наши дни в две широко използвани думи в европейските езици. От първото й име Юнона произлиза названието на месец юни, смятан за особено подходящ за сключване на брак и зачеване на деца. А от Монета идва самото понятие за метална пара — монета; думите money и argent, означаващи пари съответно на английски и френски; както и английската дума tint, или монетен двор.

Любопитно е да се проследи тясната връзка между парите, от една страна, и божественото и женственото начало, от друга. Тази връзка, възникнала по времето на великите антични империи, се проявява в няколко модерни европейски езика, използващи думи от женски род за понятия, обозначаващи пари или тясно свързани с парите. Така например испанската дума за монета е la moneda, а германската е die Minze; нещо повече, германската национална валута също е от женски род — die Mark.

Честото претопяване и преиздаване на различни деноминации пари е създавало доста работа на монетната работилница в храма на Юнона Монета. Новоотсечените монети сякаш изтичали от храма като метален поток; оттам коренът на латинската дума currere — тичам или тека, може лесно да се разпознае в модерните английски думи currency — валута, и courier — куриер, пратеник.

Днес на мястото на храма на Юнона Монета, извор на буйния някога поток на римската имперска валута, се издига неугледна тухлена черква. Руините на древния храм са използвани за основи на черквата; за съжаление при толкова много други римски забележителности, пръснати из целия град, туристите не се интересуват много от останките на древния монетен двор.

Империя, финансирана от завоевания

Рим успял да развие най-сложната и усъвършенствана икономика от всички антични империи. Само няколко века след отсичането на първите метални монети в Лидия гърците разпространили паричната икономика из цялото Средиземноморие. От своя страна римляните я пренесли до най-отдалечените краища на Южна и Западна Европа. Както никой друг преди тях, римляните завладели необятни територии, които организирали в една качествено нова икономическа система, основаваща се на богатите традиции на древни империи, но усъвършенствана с революционните елементи на паричното и пазарното стопанство.

Рим представлявал първата световна империя, основаваща се изцяло на парите. Докато традиционните империи като Египет и Персия отхвърляли парите в полза на държавната власт като основен организиращ принцип, Рим не само насърчавал използването на пари, но и организирал всичките си дела около този нов вид стока.

Римската империя достигнала икономическия си апогей някъде около управлението на Марк Аврелий. За пръв път в историята цялото Средиземноморие и големи части от прилежащите три континента се намирали под единното управление на римския император. Обединението означавало политическа закрила и безопасност, а оттам и оживление в търговията. Обединението означавало също така и стандартизация на стоките, мерките и теглилките, както и увеличаване на видовете и качеството на парите в обръщение на пазара.

До голяма степен икономическият възход на Рим се осъществил през републиканската ера, преди възкачването на Юлий Цезар на престола начело на дългата династия римски императори. Както Цезар, така и ранните му приемници си давали ясна сметка за решаващата важност на търговията и пазарите за укрепване на тяхната власт; въоръжени с това знание, те съумели да запазят и дори да доразвият някои от постиженията на републиката. Въпреки търговските успехи през ранния период на Империята по-късните императори не проявявали почти никакъв интерес към развитие на търговията, сякаш не разбирали напълно нейното значение. За тях източници на слава били военните завоевания; богатството си дължали повече на бруталността на своите военачалници, отколкото на умението на римските търговци. Доколкото империята продължавала да се разширява, императорът присвоявал цялото богатство на новозавладените земи, с които издържал армията, изплащал заплатите на държавните служители и финансирал всякакви начинания, каквито му идвали наум. След всеки успешен военен поход в столицата пристигали нови товари злато и сребро, плячкосани от покореното население, както и върволици роби за Продан по пазарищата. От завоеванията империята се снабдявала и с нови войници, които бивали набързо обучавани и хвърляни в бой срещу поредния враг.

За разлика от Атина и Сардес, Рим не произвеждал почти нищо, нито пък играел роля на важно търговско средище. Рим просто внасял богатство; веднъж влязла в столицата, една стока повече не я напускала. Както пише Хърбърт Уелс в „Контурите на историята“, Рим представлявал „политическа и финансова столица… един град от нов тип. Рим получавал печалби и налози, а не давал нищо в замяна“.

Рим открил едно ново приложение на парите — не само във вид на данъци и богатство, към каквото се стремели и предишните цивилизации, а като средство за спекулативна търговия, за купуване и препредаване на земи, с което се издържала новата военна класа, основен съперник и дразнител на традиционните патриции. Както пише Уелс: „Парите бяха нещо ново в човешкия опит, нещо диво и необуздано. Стойността им се движеше в непредвидимо широки граници. Периоди на изобилие се редуваха с периоди на недостиг на пари. Хората предприемаха лукави и недодялани мерки за обуздаване на парите чрез презапасяване, за повишаване на цените чрез внезапно пускане в обръщение на големи количества метал…“

Римските императори не съставяли държавен бюджет; някои от тях били спестовни, но повечето похарчвали моментално всичко, което им попаднело в ръцете. Със завладяването на всяка поредна провинция или царство настъпвал временен скок в приходите на империята, а оттам и в разходите. С покоряването на Пергамското царство през 130 г. пр.н.е. държавните разходи се удвоили — от 100 милиона на 200 милиона сестерции (една сестерция се равнявала на четвърт денарий). Към 63 г. пр.н.е. след разграбването на Сирия, бюджетните разходи нараснали до 340 милиона сестерции; същата тенденция се проявявала и след завладяването последователно на Египет, Юдея, Галия, Испания, Асирия, Месопотамия и на много други земи по Средиземноморието. Интересно е да се знае, че самата издръжка на държавния апарат за пръв път надхвърлила един милион сестерции по време на управлението на Август, когато Рим достигнал своя зенит. След смъртта на Август е практически невъзможно да бъдат изчислени сумите, прахосани от неговите приемници Калигула, Клавдий и Нерон за безсмислени военни походи, показно строителство или просто за задоволяване на личните им прищевки.

Завоевателните войни и разграбването на покорените територии не можели да служат вечно като средство за попълване на хазната. Дошло време, когато римските легиони вече били оплячкосали всичко в известния тогава античен свят. По времето на император Траян (98—117) цената на една бъдеща завоевателна война вече надхвърляла стойността на евентуалната плячка. За нови завоевания императорите били принудени да обръщат поглед към не особено примамливи цели като Британските острови и Месопотамия, където природните ресурси и произвежданите стоки не оправдавали присъствието и издръжката на римски гарнизони.

Самият Рим не произвеждал почти нищо ценно, а след като оплячкосал всички земи наоколо, в империята се зародил огромен търговски дисбаланс при продължаващия внос на стоки от Азия. Тъй като нямал какво да предложи в замяна, Рим заплащал целия внос в злато и сребро — практика, която предизвикала такова изтичане на скъпоценни метали от империята, че Траян се видял принуден да възкликне:

„Националното ни богатство преминава в ръцете на чужди, дори вражески държави!“

През 77 г. Плиний Стари се оплакал, че само за внос на луксозни стоки от Индия се прахосват около 550 милиона сестерции годишно.

Най-голямото разходно перо за Римската империя обаче било издръжката на нейната многобройна войска, разпръсната върху огромна територия. С разрастването на империята ставало все по-трудно да се поддържат в изправност и без това прекалено дългите и усукани транспортни и съобщителни артерии. Все по-трудно ставало за императора да разчита на лоялността на своите бойци, набирани от най-различни нации и говорещи десетки езици, повечето от които служели в отдалечени гарнизони и никога не били стъпвали в столицата Рим. Дори преустановяването на териториалната експанзия не отменяло необходимостта от отбрана на вече завзетите земи чрез поддържане на огромна по численост армия. При това до тази армия често се прибягвало за потушаване на въстания и за отблъскване на набезите на съседни племена, решени да пробват готовността на Рим да охранява границите си.

Въпреки намаляващата й способност да носи приходи на държавата армията не спирала да нараства. Само през трети и четвърти век, когато територията на Рим вече за почвала да се свива, броят на войниците нараснал повече от двойно — от 300 на 650 хиляди души. Същевременно самите оръжия и бойна техника ставали все по-сложни и скъпи. С развитието на по-модерно военно оборудване и обсадни машини и със засилената роля, която военната наука отреждала на конницата за сметка на традиционната римска пехота, се увеличавала нуждата от коне за войската. Новото оборудване и конете, необходими за пренасянето му на големи разстояния, довели до по-нататъшно увеличаване на военните разходи и натежали до краен предел върху изпразнената хазна.

Ненаситността на държавата

Макар значително по-малобройна от имперската войска, римската бюрокрация продължавала да се увеличава със същата скорост, докато самата империя вече се смалявала. Още при управлението на Август хазната започнала да изплаща заплати на чиновниците, които по времето на републикански Рим служели на държавата безплатно. От този момент нататък, чак до падането на империята броят на платените държавни служители непрекъснато се увеличавал.

Неспособни да спрат упадъка на империята с помощта на войската, императорите се захванали с непрестанни реорганизации на държавната администрация в отчаяно търсене на решение на заплашващите да ги затрупат проблеми. Империята била разделена на все по-голям брой все по-малки административни единици — области и провинции. Прерогативите на владетеля били поделени между императора и двама или повече цезари, които служели като негови помощници, или нещо като областни императори, отговарящи за определени територии. Всяка промяна за съжаление прибавяла нови и нови слоеве към и без това сложната йерархия на държавната администрация, като успоредно с това създавала местни и регионални центрове на властта с всичките му там дворци, придворни, храмове, жреци, стражи и всякакви атрибути на държавата, към каквито по право се стремяла дори най-малката административна единица. Въпреки несекващите реформи броят на платените държавни служители никога не намалявал; напротив, той показвал трайна склонност към увеличение. Съществуват исторически доказателства, че само при управлението на Диоклециан държавната бюрокрация нараснала над два пъти.

Изправени пред това главоломно нарастване на държавните разходи, императорите трескаво търсели нови източници на приходи в хазната, като същевременно прибягвали до всевъзможни хитрости, за да постигнат повече с наличните средства. Логичен завършек на този процес поставил Нерон, като започнал да фалшифицира самите пари. През 64 г. в наивен опит да измами населението той иззел от обръщение всички златни и сребърни монети и издал нови, със своя образ и с по-малко тегло, като при това сребърниците имали намалено съдържание на сребро. По този начин Нерон постигнал временен излишък на злато и сребро в монетния двор: докато преди от един фунт (454 грама) сребро се изработвали 84 денария, сега от същото количество се отсичали 96, или близо 15% „печалба“. По същия начин от един фунт злато вместо 40 се произвеждали вече 45 жълтици, които обаче имали с 11% по-малко златно съдържание.

Притиснати по същия начин от нуждата от повече средства, приемниците на Перон продължили неговата стратегия на „обезценяване“ на парите. Използвайки наличните количества злато и сребро за пускане в обръщение на все повече монети, императорът увеличавал броя им, без да прибягва до увеличаване на данъците. Увеличеният брой монети обаче не означавал наличие на повече пари.

През своето управление Нерон намалил сребърното съдържание на римския денарий на 90%; при Марк Аврелий денарият съдържал вече 75% сребро; до края на втори век Комод намалил още повече среброто в монетите — на 67%. По-късно, когато император Луций Септимий Север увеличил заплатите на военнослужещите, той се видял принуден да издаде нови денарий с под 50% съдържание на сребро. После император Каракала пуснал в обръщение нова монета, наречена антониан, с още по-малко сребърно съдържа ние, но затова пък с номинал два денария. При управлението на император Гален (260—268), самият антониан не съдържал и 5% сребро. Така в течение на двеста години сребърното покритие на римската валута било сведено от 100% до малко повече от нищо. С количеството сребро, влагано някога в изработването на един денарий, вече се отсичали 150 денария; разбира се, цените се вдигали в обратна пропорция на обезценяването на парите. Това, което някога струвало половин денарий, след сто години вече струвало 100 денария — едно увеличение от двеста пъти.

Доколкото императорите все пак можели да разчитат на подкрепата на войската, в Рим нямало сила, която да им се опълчи. С огромната си политическа власт императорът се оставял алчността му да го тегли към все по-голямо лично обогатяване. Римските владетели вече не се задоволявали да грабят съседните народи със силата на оръжието; вместо това те все по-често обръщали поглед към богатствата, натрупани от селско стопанство и търговия в собствената им империя, и търсели начини да сложат ръка и на тях.

Още при управлението на Август, ако не и преди това данъчните приходи на империята се генерирали от два основни източника. Така нареченият tributum capitis представлявал годишен поголовен данък, с който се облагали всички граждани на възраст между дванайсет и шейсет и пет години, докато tributum soli бил имуществен данък върху всички видове земи — от гори до селскостопански имоти, както и върху цялото движимо имущество — кораби, роби, животни и всякакъв друг инвентар. Имущественият данък се равнявал приблизително на 1% от стойността на имота. Доколкото тежестта му се поемала най-вече от земеделците, той имал за цел да насърчава търговската дейност.

По-голямата част от постъпленията в резултат от тези данъци отивали направо в държавната хазна в Рим, така че областните центрове и провинциите били принудени да събират свои собствени данъци, за да финансират общественото строителство и да изплащат заплати на чиновниците. В допълнение към това те въвели градски и областни мита за всички стоки, преминаващи през тяхна територия.

Тези два основни вида данъци стигали за попълване на хазната дотогава, докато армията продължавала да завладява нови територии и да се връща натоварена с плячка. С увеличаване на държавната издръжка и на военните разходи обаче те се оказали недостатъчни. Императорите се видели принудени да наложат нови данъци. За начало те вдигнали поземления данък, но в отговор земеделците изоставили по-малко плодородните земи и селскостопанската продукция като цяло намаляла. Тогава императорите насочили вниманието си към търговците и наследниците на имоти, а в един момент въвели дори и данък върху продажбите на дребно. В търсене на нови източници на приходи за хазната император Тиберий задължил всички мъже в империята да отведат жените и децата си на мястото, където са се родили, за да бъдат преброени за целите на пресмятане на поголовния данък.

Според Евангелието тъкмо поради това императорско разпореждане Йосиф Назаретянинът се върнал в родния си град Витлеем с бременната си съпруга Мария, която родила Исус в една ясла. Римската данъчна система не само изиграла косвена роля в раждането на Христос, но в Новия завет се споменават многократно различните римски данъци и отношението на поданиците към тях, неприязънта на местното население към бирниците на империята, дори се обсъжда дали последователите на Христос следва да плащат данъци, или не. Самият Христос отговаря положително на този въпрос, като показва на учениците си една монета с образа на императора и ги призовава:

„Отдайте прочее кесаревото кесарю, а Божието Богу.“

(Лука, 20:25)

Християнството се създава в самото начало на икономическия упадък на Римската империя и макар малцина по онова време да можели да предположат това, като религия му било писано след няколко века да играе значителна роля в борбата й за оцеляване.

През трети век императорът постановил извънреден и както се твърдяло, временен налог в натура — в зехтин, вино, пшеница, месо, щавени кожи и платове — за издръжка на войската. Този налог скоро се превърнал в постоянен придатък към данъчната система, силно напомнящ натуралните налози в традиционните трибутарни империи.

Дребните занаятчии и търговци поемали на плещите си все по-тежко данъчно бреме в резултат на един особено несправедлив данък върху манифактурното производство и търговията на дребно, който, макар да не носел почти никакви приходи в хазната, причинил големи щети на занаятите и търговията в рамките на империята. Данъкът бил прогресивен — т.е. колкото повече произвеждали занаятчиите, толкова повече нараствали дължимите суми. По времето на Диоклециан голяма част от поданиците на империята не съумявали да изкарат достатъчно, за да си плащат данъците. За да покрият задълженията си, те се виждали принудени да продадат селскостопанските си животни и сечива, а понякога и земята си. Все по-често дребните занаятчии и търговци, непритежаващи собствена земя, продавали децата си или дори себе си в робство, за да се издължат на бирника. Така все повече семейства били докарани до разорение и мизерия. С намаляване на външните източници на плячка и грабеж държавната администрация измисляла все по-уродливи начини, за да граби собствените си поданици. Най-простият начин бил чрез възобновяване на древната практика да се конфискува имуществото на хора, обвинени в държавна измяна — или по-точно в измяна на императора. Скоро императорите започнали да обвиняват в лична измяна всеки по-знатен гражданин, достатъчно заможен, за да хвърлят око на богатството му, а същевременно не толкова приближен до двореца, че да прибягват често до неговите услуги. Така например, за да си осигури подкрепата на генералите, Каракала повишил заплатите във войската с 50%, като набавил нужните средства чрез конфискация на имуществото на голям брой заможни граждани, които обвинил в нелоялност и измяна.

Към края на четвърти век римският военачалник и учен Амиан Марцелин написва една от първите истории на Римската империя. Осъзнал, че империята вече отдавна е преминала зенита си, той отдава упадъка й на големите данъци и раздутата бюрокрация. Дори самият император Валентиниан признава проблема, като пише, че „ако поискаме земевладелецът да покрие тези разноски в допълнение на онова, което вече плаща във вид на данъци, така ще пречупим и без това намаляващата му сила; ако изискаме тези средства от търговците, те без съмнение ще затънат под тежестта на такова бреме“. Веднъж направил това разумно и съчувствено наблюдение обаче, самият Валентиниан не се поколебал да наложи нов данък върху продажбите на дребно.

При цялото това главоломно увеличаване на данъчната тежест императорът и свитата му от фаворити били освободени от данъци и се радвали на все по-охолен живот, докато в същото време земеделците, търговците и занаятчиите, които създавали изобилието от блага, тънели в мизерия. Цялата икономика била подчинена на издръжката на държавната машина. В Римската империя човек не можел да се изтръгне от бедността и да натрупа състояние с упорит труд, чрез търговия или земеделие, дори не и с благороден произход. Това се постигало само чрез получаване на важен държавен пост поради лична лоялност и сляпо подчинение на прищевките на императора; постът позволявал на индивида да си осигури спокоен живот и да си краде на воля.

Вкусът на елита към лукс и охолство нараствал с всяка изминала година. Висшите сановници не се задоволявали с прости ленени или вълнени дрехи — те искали коприна, която тогава се внасяла от хиляди километри, чак от Китай, и струвала неимоверно скъпо. Тези хора се обливали щедро с парфюми от Арабия, кичели се със злато, сребро и скъпоценни камъни от всички краища на империята; много обичали кехлибар и редки кожи от далечна Прибалтика; използвали козметични продукти от Анадола. Да се доставят всички тези луксозни стоки с кервани от далечни краища на империята струвало много пари — и това били пари, които напускали завинаги римската хазна, за да пълнят джобовете на китайски, индийски, африкански и балтийски търговци. Неутолимият апетит за охолство и луксозен живот на римския елит се предал и на по-късни поколения европейци, като предизвикал изтичане на злато и сребро от Европа за Азия, продължило почти до деветнайсети век.

Този апетит на римляните за луксозни азиатски стоки предизвикал първия в историята глобален търговски дефицит. Понеже Рим не произвеждал почти никакви занаятчийски стоки, той нямал какво да предложи в замяна на световния пазар освен запасите си от злато и сребро. Това довело до обогатяването на управляващите династии Андхра в Южна Индия и Хан в Китай. За размера на търговския обмен между Римската империя и Азия може да се съди по откритите в последните десетилетия огромни количества златни римски монети от древността, заровени на различни места в Ориента чак до Южна Индия.

Първата социална държава

Приближените на императора измежду римския елит далеч не били единствените облагодетелствани от успехите на Рим. Още в дните на републиката, далеч преди възникването на империята, римските политици открили, че най-лесно могат да увеличат влиянието си, като залъгват масите с хляб и зрелища. В допълнение към безплатните народни увеселения, устройвани в Колизея, те освободили от данъци всички свободни граждани на Рим и раздавали субсидирана, дори напълно безплатна пшеница, разходите за която се покривали от данъци и налози, събирани от по-отдалечените части на империята. Тази практика бързо се институционализирала като един вид социална помощ за народа.

При възкачването на престола на Юлий Цезар близо една трета от жителите на Рим, или около 320 хиляди души, получавали безплатна пшеница като социална помощ; с поредица ловки маневри той успял да намали броя на „правоимащите“ повече от два пъти — на 150 хиляди, което също никак не било малко. След убийството на Цезар обаче броят на получателите на социална помощ отново започнал да се увеличава, а заедно с него нараснал и размерът на самата помощ. Освен пшеница Луций Септимий Север раздавал на гражданите зехтин; от време на време към натуралните помощи се добавяли и малки суми пари. Император Аврелиан, който получил титлата Възстановител на империята, заменил дажбата пшеница с готов хляб, за да спести на народните маси разноските по печенето му. Освен това той субсидирал цените на виното, солта и свинското за гражданите на Рим.

Като всички хора по света, след като решили, че данъчното бреме е прекалено голямо в сравнение с ползата от държавата, поданиците на Римската империя намерили начин да избегнат плащането на данъци. Търговията замряла. Хората произвеждали само най-необходимото за собственото си изхранване и се въздържали от излизане на пазара. Докато бедните изнемогвали от тежките имуществени данъци, заможните земевладелци, собствениците на латифундии — особено онези, които поради своя привилегирован статут не плащали налози — увеличавали богатството си. Високите данъци прогонили повечето селяни от земите им към освободените от данъци латифундии, където поне можели да си осигурят насъщната храна и най-необходимите вещи, произвеждани на място.

Докато малките стопанства и населени места се обезлюдявали, едрите имения и латифундиите нараствали; накрая, поради спада в търговията, настъпил всеобщ упадък и в големите градове, които станали лесна плячка на скитащи банди мародери. Макар по онова време никой да не мислел в подобни икономически категории, днес може да се каже, че Рим станал жертва на продължително натрупване на дълбоко погрешни практики от страна на управниците, довели до задушаване на икономиката. Заедно с него от тази гибелна политика пострадали големи части от Европа и Средиземноморието. Забелязали ранните признаци на икономически колапс, императорите предприели стъпки, които смятали за оздравителни. За съжаление тези стъпки само влошили още повече ситуацията.

В известен смисъл император Диоклециан (284—305) е първият модерен държавник, опитал се да регулира и дискретно да направлява икономиката; с това той приел факта, че именно тя е двигателят на империята. В опит да запази системата през 301 г. Диоклециан издал Декрет за цените, с който наредил едновременното замразяване на всички цени и заплати. На практика обаче, вместо да замрази цените, декретът подтикнал търговците и земеделците да изтеглят стоката си от пазара. Настъпил рязък спад в производството.

Тогава Диоклециан заповядал на всички граждани от мъжки пол да продължат занятията на своите бащи. Така синът на търговеца трябвало да стане търговец; синът на земеделеца — земеделец; синът на държавния служител — държавен служител. По тази логика синовете на военнослужещите също трябвало да станат военнослужещи, с което се създала наследствената военна класа. Дори синовете на работещите в монетния двор трябвало да унаследят професията на бащите си — да секат монети.

Декретът на Диоклециан забранявал на обременените от тежки данъци земеделци да продават земята си, с което ги привързал за вечни времена към един и същ участък — практика, която за много историци се явява предвестник на феодализма. Империята все повече придобивала чертите на едно статично кастово общество — тенденция, която продължала да се засилва в средновековна Европа.

През последните векове на Римската империя владетелите вече не разполагали с никаква използваема валута; подобно на древните империи преди него Рим се видял принуден да въведе трудова повинност, за да набира нужната му работна ръка.

Държавата дори не позволявала на поданиците си да плащат данъци в обезценените пари, които продължавала да пуска в обръщение; наместо това тя изисквала натурални налози в храна, стоки или човешки труд.

Данъчната политика на държавата продължавала да потиска частната инициатива в производството и търговията. Поради това императорите все по-трудно съумявали да набавят за войската и държавната бюрократична машина количествата материали и оборудване, необходими за ефективното управление на една разпръсната на голяма територия, но все по-отслабваща империя. Пазарите пресъхнали; дори самият император не можел повече да разчита на свободния пазар за снабдяване на собствената си гвардия със сандали, доспехи, оръжие, седла, палатки и всичко необходимо. В отчаянието си Диоклециан създал система от държавни работилници, които да изработват нужните количества оръжия и снаряжение. Докато частното корабоплаване и други форми на транспорт все повече западали, Диоклециан основал и държавни транспортни компании, с които да се извозва продукцията на тези работилници.

Доста преди края на трети век, в резултат от реорганизациите в икономиката, освен най-едър собственик на земи, рудници и кариери в империята императорският двор изведнъж се оказал и най-крупният производител на стоки. Малко по малко императорът и неговите сановници иззели всички управленски функции в икономиката, като изтласкали дребните независими търговци, земевладелци, производители и предприемачи.

Държавните работилници и транспортни мрежи изобщо не успели да достигнат степента на ефективност на предишните частни стопански субекти, които се основавали на система от тесни връзки, доверие и сътрудничество между множество отделни търговци и производители. Създаването на държавен сектор в икономиката напълно задушило търговията, като довело частниците или до разорение, или до пълна зависимост от държавните поръчки. Стопанският живот преминавал все повече под прекия контрол на държавната бюрокрация, която от своя страна потребявала все по-голяма част от селскостопанското и занаятчийското производство. В последните десетилетия от съществуването си Рим функционирал като една чиста командна икономика; той се превърнал в трибутарна империя без парични и пазарни отношения, в нещо много по-близко до древния Египет или до имперски Китай, отколкото до рационалното стопанство на републиката, от която произлизал.

Печалба чрез терор

Докато икономиката на Римската империя продължавала да загнива, в отчаянието си императорите измисляли все по-радикални решения за запазване на държавата с извъникономически средства. За да си осигури подкрепата на поданиците на империята, Диоклециан създал божествен култ към самия себе си и разпоредил всички граждани да го почитат като бог. По-късно, през 303 г. той предприел ужасяващи по жестокостта си гонения на християните, които продължили цяло десетилетие. Тези гонения преследвали двояка цел — да се набавят пари за изпразнената хазна и нов човешки материал за кланетата в Колизея.

За кратко време мерките на Диоклециан и тези на неговия приемник Константин влели пари в хазната, но на цената на още по-пълно задушаване на стопанската инициатива. Усилията на Константин (306—337) за запазване на империята били още по-драстични; изпаднал в икономическа безизходица, той се обърнал към религията като средство за решаване на имперските проблеми.

Според легендата в навечерието на една важна битка на Константин се явило видение — кръст с надпис In hoc signo vinces (С този знак ще победиш). От този момент нататък императорът прекратил унаследената от своя предшественик политика на гонения на християните, като през 313 г. издал декрет, с който на новата религия се давали пълни права, а на изповядващите я се възвръщали всички иззети имоти. Този акт променил хода на историята. Макар самият Константин да останал непокръстен езичник почти до края на живота си, през 325 г. той оглавил Никейския събор, който приел обща теология за всички християни, формулирана в Символа на вярата — набор от схващания и догми, споделяни от всички християни до ден-днешен.

Константин си давал сметка, че гоненията на християни не носят полза никому. Наистина държавата била иззела имотите на християните, както постъпвала с всички изменници, но тази все още малобройна секта не притежавала кой знае какво за изземване. Тогава императорът решил да се възползва от религиозните гонения — едно само по себе си доста извратено нововъведение на държавната репресивна машина — за нови цели.

След като се убедил, че няма какво да изцеди от бедните християни, той обърнал това оръжие към езическите храмове на територията на империята. Изправен пред невъзможност да финансира държавната администрация от данъци или от грабежи на нови територии, Константин сложил ръка върху несметните богатства на тези храмове. Със златото и среброто, обрано от тях, той финансирал изграждането на своята нова столица — Константинопол. Това отклоняване на средства в гигантски мащаб още повече допринесло за икономическия колапс на Рим.

Макар да не е леко от дистанцията на изминалите векове да се отгатнат действителните мотиви на Константин, може да се предполага, че със своето посегателство върху богатството на храмовете на великите римски богове — продиктувано от чисто икономически съображения — той си спечелил благоразположението на християнската общност, което вероятно допринесло за решението му да се покръсти малко преди смъртта си през 337 г. Каквато и да е истината, Константин без съмнение извлякъл голяма полза за себе си от конфискацията на храмовите имоти. Спечелило и християнството, което се превърнало в официална религия на Римската империя, с което още повече се заздравила императорската власт.

С официалното преместване на империята на изток Западното Средиземноморие и цяла Западна Европа изпаднали в състояние на хаос, макар тези земи да продължили повече от век също да се наричат с името Римска империя. Изнемогващите под бремето на непосилните данъци селяни с радост посрещнали като освободители варварските племена, постепенно завладели западните земи на империята. Те преминали на страната на завоевателите, като с настървение се впуснали да колят довчерашните си господари и да рушат малкото оцелели градове на империята, включително и гордата някога столица Рим.

През четвърти век, с всеобщия упадък в западните провинции на империята, римският монетен двор преустановил веднъж завинаги емисията на и без това лишените от стойност пари. Завзели почти цяла Италия, остготите преместили столицата в Равена, като използвали тамошната монетна работилница за сечене на своите пари. Когато византийският владетел Юстиниан I превзел Италия, той използвал римската монетна работилница за сечене на пари за Византийската империя, но само като филиал на официалния монетен двор в Константинопол. Настъпил краят на сеченето на пари в Рим, а заедно с него — и на античната римска икономика.

До 476 г. — годината на втората обсада на Рим и официално приетата дата на окончателното падане на империята — се сринало също и класическото парично стопанство, оцеляло в продължение на 1000 години. Римската икономика била толкова прогнила отвътре, че за възстановяване на това парично стопанство щели да бъдат нужни още близо 1000 години. През целия този дълъг период, известен като средните векове, парите запазили само някакво бледо подобие на някогашната си роля от времето на антична Гърция и Рим в периода на неговия апогей. След близо хиляда години на парично стопанство и градска култура хората се върнали назад в една примитивна, аграрна и на практика лишена от пари икономическа среда.

Пътят към феодализма

Навсякъде из някогашните европейски земи на Римската империя, от Англия до Италия, и до днес са запазени множество великолепни провинциални имения — благороднически замъци, дворци и манастири. В продължение на почти цяло хилядолетие, от падането на Рим през 476 г. до началото на Ренесанса около средата на четиринайсети век, тези имения представлявали средища на производство и центрове на икономическа власт, послужили за основа на една от най-великите аграрни цивилизации в историята.

Епохата на средновековието — която със същия успех може да се нарече и епоха на провинциалното имение поради ключовата роля на тази икономическа и политическа единица — е исторически антипод на класическата средиземноморска култура. Докато античната култура има за свой център големия град, средновековната култура се фокусира в провинциалното имение. Докато античната култура поставя ударението върху търговския обмен, средновековната култура се основава върху икономическата самодостатъчност; докато античната икономика се движи от парите, средновековната икономика се основава на наследствени функции и заплащане в натура. Може да се каже, че със средновековието настъпва поврат в историческото развитие спрямо античната епоха, като този поврат се изразява най-вече в почти пълния отказ от парите. Вместо да налагат данъци в пари, земевладелците събирали от селяните налози в натура — в селскостопанска продукция или трудова повинност. Вместо да произвежда реализуеми на пазара стоки, всяко имение се стремяло към пълна самодостатъчност и самозадоволяване с храни, облекло, дори със селскостопански сечива. След като вече не били в състояние да продават труда си, селяните се оказали закрепостени към земята. Доколкото робите също представлявали обект на покупко-продажба, дори робството било практически отменено; като роби останали да функционират само някои осъдени престъпници, езичници и пленници от мюсюлманските страни.

Поради всеобщия упадък в образованието все по-малко хора можели да четат и да смятат, в резултат от което още повече нараствало недоверието към парите като платежно средство. През целия период на средновековието продължили да се секат монети, но те много се различавали по качество в зависимост от монетната работилница и годината на издаване.

Често монетите се изработвали по образци от античността, но изобилствали с неточности и дори правописни грешки, а освен това лесно се фалшифицирали. Като цяло качеството на металните пари в обръщение било толкова ниско, че търговците и селяните трябвало да проявяват голямо внимание, за да не бъдат измамени.

Борбата между трибутарната империя и пазарното стопанство изглеждала спечелена от империята, сякаш хегемонията на Рим успяла да разруши самата идея за пазара. Без да искат, римляните постигнали това, което древните перси се опитвали безуспешно да сторят по отношение на Елада — да разрушат великите търговски градове.

Независимо от практическата смърт на паричното стопанство в Западна Европа в Източното Средиземноморие се запазила една забележително динамична система на издаване и обръщение на пари под егидата на византийския императорски двор в Константинопол. Парите не се развили в някакви по-сложни финансови институции, но поне се запазили. След векове на летаргия системата започнала да се възражда през време на кръстоносните походи, когато западноевропейски рицари били изпратени да завладеят населените с мюсюлмани земи на Изтока. Парите придобили нова важност във финансирането на възродените търговски пътища и обмен между Изтока и Запада, както и на военните походи, организирани на големи разстояния за продължителни периоди от време.

Из “История на парите: от пясъчника до киберпространството” на Джак Уедърфорд (The History of Money, 1998), превод Боян Дамянов, 2001 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *