Categories
ДУМИ ПРЕВОДИ ЧУВСТВА

Злодей

Невъзможен роман за невъзможна любов…

— Кейт – промълви сподавено той.

Тя се обърна и се облегна на старинната врата, а дантелата по края на нощницата й се залюля и погали босите й крака. По лицето й се беше появила нежна руменина и в сивите й очи играеха палави пламъчета.

— Не казвай нито дума – заповяда тя. – О, Едуард, моля те, не съсипвай момента.

Той се доближи и я притегли в прегръдка, която се надяваше да не е прекалено плътска.

— Кейт – промълви той. – О, Кейт, любима, осъзнай се.

Тя зарови лице в гърдите му. Той положи длан върху тила й, наслаждавайки се на копринената мекота на косата й. После затвори очи и се помоли да има силата да постъпи правилно. Но Кейт не му помагаше.

— Едуард – прошепна тя, – ами ако говоря сериозно?

И наистина беше така. Едуард долавяше тази решимост в гласа й. Тя беше непоколебимо готова. Готова да му се отдаде. Готова да сбъдне най-тъмните въжделения на сърцето му.


ПРОЛОГ

Метоморфозата на Нед

1829

Графство Кеймбриджшър 

Зимата се бе спуснала в Бексъм със снежна виелица, която скоро щеше да премине, и изпосталелите клони на дърветата барабаняха и драскаха с измръзналите си вейки по прозореца в кабинета на училищния директор като призрак, който жално умоляваше да го пуснат вътре. От двора долиташе глъчка, момчетата излизаха от занятия и се отправяха към залата за вечеря, и врявата заглуши ропота на къркорещия стомах на Едуард.

Момчето се сгърби в ниския стол и придърпа сърдито пешовете на палтото си, в опит да се загърне по-плътно и да се спаси от студа, но дрехата отдавна му бе омаляла. Всъщност той бе надраснал много неща в Бексъм. Когато брезовата пръчка изплющя върху писалището на директора само на два пръста от носа на момчето, Едуард почти не трепна.

— Е, момче – излая господин Петибон, – баща ти най-после дойде. Да видим какво ще кажеш сега?

Едуард вдигна дръзко глава.

Обзе го известно задоволство от изстраданото безстрашие в лицето на заплахата; дързостта да се присмива на враждебността и да не се огъва пред нищо. Но що за нищожен живот беше това? Не живот, а жалко съществувание, някаква бледа сянка на отредената му съдба.

Директорът вече тропаше ядосано с пръчката по писалището.

— Сега виждате ли какво е принуден да търпи Бексъм, господин Хедж? – оплака се той, загледан някъде над главата на Едуард. – Какъв студен, преценяващ поглед! Каква безочлива дързост!

— Да, метнал се е на майка си – процеди тихо Хедж, колкото само Едуард да го чуе. После Хедж се извърна рязко от високите прозорци, до които стоеше, лъскавите копчета на парадния му сюртук проблеснаха и в следващия миг той се надвеси над момчето.

— Отговори на господин Петибон, млади момко – процеди той и изви безпощадно ухото му. – Отговори на директора, иначе ще играе каишът ми.

Момчето вирна брадичка, но това не облекчи мъчителната болка в ухото и този път Едуард прояви благоразумието да не упорства. Не, той нямаше да отвърне на удара – не и докато не почувстваше увереност, че може да повали Хедж с един удар.

А този ден със сигурност наближаваше.

Затова Едуард отново сви рамене и заговори с онази мелодична, аристократична отчетливост, която подхождаше повече на Итън отколкото на  Бексъм.

— Да, ударих го – призна предизвикателно той. – Ударих го защото ме нарече копеле.

— Ами, да, такъв си – подхвърли подигравателно Хедж.

— И когато той ме нарече копеле, аз го нарекох парвеню, издънка на превъзмогнал се уличен зарзаватчия – уточни Едуард. – И тогава той ме удари. Така че трябваше аз също да го ударя.

— Такива са правилата на тази измет, Хедж. Не трябва да отстъпваш.

Хедж изсумтя отново, този път по-скоро пренебрежително, после пусна ухото на Едуард и насочи вниманието към училищния директор.

— Е, значи обичайните момчешки кавги. Момчето има драскотина на рамото. Нищо страшно, нали?

Изгубил търпение, директорът захвърли брезовата пръчка.

— Ръката на момчето е счупена, а момчето е син на градски съветник – заяви мрачно той. – Мисля, че е излишно да обяснявам какви неудобства може да ни навлече това.

— Нима? И какви са тези среди, господин Петибон?

Директорът вирна нос, но Бексъм не беше от академичните институции, които можеха да си позволят излишни скрупули.

— Доколкото помня, вие споменахте, че се занимавате с финансови дела в Лондон.

— Точно така – каза Хедж и измъкна кесията си. – Е, какви са щетите?

Щетите? – възкликна остро директорът.

— Да. – Хедж подхвърли банкнота от двайсет лири върху лъскавата повърхност на писалището. – Този път колко ще замажат нещата?

Училищният директор избута банкнотата в обратна посока.

— Струва ми се, че вие не разбирате целта на нашата среща, господин Хедж – каза той. – Тук вече няма място за Едуард.

— Как така? – Хедж беше свикнал да си купува удобствата. – Какво да правя аз с дванайсетгодишно момче, по дяволите?

— Можете да го отведете в Лондон, мисля си – процеди директорът. – Боя се, че повече не можем да си затваряме очите пред простъпките на Едуард. Кавгаджийството, счупените прозорци, избухливият нрав и постоянната му навъсеност – да, тях ги търпяхме. Но счупена ръка? Ръката на сина на градския съветник? Не, драги ми господин Хедж. Дори вашите нечисти пари не могат да ви измъкнат невредими от тази беля.

Хедж прокара длан по лицето си, което навремето бе красиво, но сега беше започнало да подпухва и провисва от разгулния му живот. После вдигна въпросително вежди.

— Няма ли да ми препоръчате друго училище?

— Не останаха – тросна се директорът. – Бексъм е шестото училище, от което го гонят.

Хедж се засмя.

— Ами, да, изхвърляли са ни и от по-добри заведения.

— По-добрите учебни заведения няма да приемат Едуард – сряза го Петибон. – Итън, Ръгби, Хароу – хъм, навремето може би щяха да го приемат. Но не и сега. Не и след като стана публично достояние, че баща му е собственикът на ъ… ъ…

— На какво, господин Петибон? – попита Хедж весело. – Довършете. Изречете позорната дума с учената си уста.

— … долен игрален вертеп – кресна Петибон.

— Долен и много доходоносен игрален вертеп – поправи го Хедж. – Е, добре. Какво ще правим сега, Петибон? Аз нищо не разбирам от сополанковци.

Изражението на директора намекваше, че в такъв случай Хедж не е трябвало да създава такива.

— Ами, на ваше място – процеди язвително той, – щях да го изпратя да чиракува в някоя счетоводна кантора. Такава със строга дисциплина, защото на него му трябва здрава ръка.

— Аз ли не знам! – възкликна изморено Хедж. – Но защо счетоводна кантора? Там се искат умения, които са различни от юмручната сръчност…

— Боже мой, господин Хедж! – прекъсна го Петибон. – Момчето е побойник, но не е глупак! Нима не четете писмата, които ви изпращам? Нищо ли не знаете за сина си?

Хедж поклати невъзмутимо глава.

— Тръснаха ми момчето като бездомно пале.

— Е, вашето безпризорно коте притежава феноменални способности – продължи Петибон, вече започнал да губи търпение, – по отношение на смятането, геометрията, алгебричните понятия – да не споменавам как умее да преценява вероятностите.

Лицето на Хедж най-после се проясни.

— Не може да бъде! Значи му сече умът, а?

— Именно. – Петибон стигна до вратата и я отвори широко. – Сече е точната дума.

— Ами, добре тогава! – Хедж дръпна момчето от стола и го повлече към вратата. – Може пък и да го вкарам в пътя, в края на краищата.

— Каква радостна новина – подхвърли Петибон сухо.

— Ами да – каза Хедж, преди да се скрие зад ъгъла, – радостна най-вече за мен, мисля си.


Глава 1

В която лейди д’Алене планира прием

1850

Съмърсет

Прастарото фамилно предание вещаеше, че когато древният род на бароните[1] д’Алене останеше без наследник, кралство Великобритания щеше да се срине в прах и пепел. Вече петстотин години непрекъснатата, пък макар и доста заплетена линия на тези благородни джентълмени владееше обширни имения в Съмърсет, познати под събирателното име Белкомб, седалище на лордовете д’Алене още от времето на крал Хенри V.

Но ето че накрая настъпи денят, след безчет обрати на капризната съдба, древният благороднически род да остане без лорд д’Алене.

Едва ли имаше някой по-недоволен от това злочесто стечение на обстоятелствата от Кейт, лейди д’Алене. Кралството обаче не се срина в прах и пепел.

А богатството? То за съжаление се топеше пред очите й, заедно с прекрасните имения Белкомб. Но лейди д’Алене не беше лишена от прагматизъм. Всъщност тя си спечели званието умницата още като малко момиче, когато нейният дядо, тринайсетият барон д’Алене, я погали по главата и я провъзгласи за разумна.

Вероятно защото не можеха да я нарекат хубавицата. Това почетно звание беше отредено за нейният покоен брат Стивън. Кейт не беше и чаровницата, тъй като по-малката й сестра Нанси беше завладяла половината мъжки сърца в графството. Така че за лейди д’Алене не оставаше друго освен прагматизмът. Едва осемгодишна, когато осъзна, че не можеше да разчита на фриволните си родители, тя се зае да възпитава в себе си тази крайно скучна добродетел.

… и да го правя калъфка по калъфка – добави тя през стиснати зъби.

— Рекохте ли нещо, милейди? – обади се един глас зад нея.

— Няма значение, Пепи – отвърна лейди д’Алене на своята икономка. После, с ловко извъртане, баронесата се измъкна от грамадната  ракла за спално бельо и връчи на госпожа Пепин дузина калъфки за възглавници. – Чисто нови! – победоносно заяви тя.

— Въх, вярно били нови! – възкликна госпожа Пепин с ококорени очи.

— Предвидливо бях прибрала една дузина – призна лейди д’Алене, – в очакване на точно такъв случай. Старите ще ги закърпим. Напомни на камериерките да ги обръщат с кърпената страна надолу когато оправят стаите за гости.

— Открай време сте много разумна девойка, мис – каза госпожа Пепин, съзерцавайки влюбено колосаните нови калъфки.

— И много практична – добави лейди д’Алене с пресилена бодрост.

Но лишена от красота. Или остроумие. Или медноруси къдрици. Икономката й обаче не беше виждала ново спално бельо от десет години и бе изпаднала в мълчаливо благоговение през бялото му великолепие.

— Е, този въпрос го решихме. – С делово движение лейди д’Алене вдигна дамския си часовник, окачен на синджир на талията й, за да види колко е часът. – Трябва да отскоча до новия дом за енорийския свещеник, за да видя как върви строежът.

Но госпожа Пепин посочи близкия прозорец.

— Навън е притъмняло, всеки момент ще завали, милейди.

— Мътните да го вземат. – Кейт се вгледа в надвисналите буреносни облаци. – Нанси отиде да пие чай в дома на енорийския свещеник. Което означава, че можем да очакваме господин Бърнъм и майка му за вечеря. Той несъмнено ще докара Нанси до тук.

— Ами, да – сухо се съгласи госпожа Пепин. – Проява на чиста християнска благодетелност.

— Не забравяй да предупредиш готвачката. – Кейт се обърна да заключи раклата. – Аз ще се заема с приготовленията за гостуването на майка ми. О, и да не забравиш да напомниш на Фендършот да прегледа винените изби. Приятелите на Орели пресушават страховити количества вино.

— Човек не може да им хване дирята на бутилките – измърмори икономката.

— Дано само да не трябва да поръчваме още шампанско – промълви разтревожено Кейт и тръгна по коридора. – То е безбожно скъпо, но Орели казва, че не понася италиански вина.

— О-ла-ла, нежната френска кръв на мадам! – Госпожа Пепин не беше голяма почитателка на майката на лейди д’Алене, а още по-малко на приятелите на мадам. – Може би трябва да кажете на госпожа Уентуърт, че не можем да си го позволим?

— Миналата година й казах, както добре помниш – процеди Кейт, докато двете се спуснаха по витата стълба, – но тази година … лошото е, че тя е научила за църковните земи, Пепи.

— Дума да няма! Как така?

— Сигурно Нанси й е писала. – Кейт вдигна рамене. – След което Орели е заключила, че щом строим нов дом за енорийския свещеник и даваме църковните земи, значи имението Белкомб процъфтява.

— Ех, госпожице, иска ми се да не трябваше да наричате собствената си майка на малко име.

Кейт въздъхна.

— Но мама я кара да се чувства стара, Пепи. Ти знаеш, че Орели трябва да бъде глезена. Вижда ми се дребно прегрешение.

Госпожа Пепин въздъхна.

— Колцина ще доведе госпожа Уентуърт за ловния сезон?

— Обичайната дружина. – Кейт се зае да брои наум. – Отново ще дойде граф Масе, смея да твърдя –

— … ако не го е отнесла френската шарка – процеди едва-чуто икономката.

— Ама че си сурова, Пепи – каза спокойно Кейт. – Освен това, сега те са само стари приятели. Сегашният любовник на Орели е собственик на търговска банка, доколкото знам.     

Несъмнено богат.

Кейт се спря на площадката.

— Да, но ако ще се влюбва човек, не е ли по-добре да обикне някой богат? Все това повтарям на Нанси. 

— Няма голяма полза от това – отсече госпожа Пепин. – Кой друг ще дойде?

— Нейната скъпа приятелка лейди Джулия. И – о, да! – някакъв млад джентълмен. Сър Франсис някой-си. Подозирам, че идеята е той да ухажва и да въздиша по Нанси и така да я разсее от другото.

— Разпуснатите приятели на вашата майка обикновено очакват по-други неща от дамите, освен ухажването и въздишките.

— Госпожо Пепин, вие потресохте моята чувствителна същност на благородна девица. – Кейт стигна до площадката на долния етаж и свърна в различна посока от икономката. – Е, аз отивам в салона с този куп протрити чаршафи.

— Хъм – каза икономката. – Не е ли по-добре да излезете да пиете чай с някой красив младеж както прави сестра ви?

Но Кейт продължи да крачи по коридора и се престори, че не е чула забележката.       


Нед Куортърмейн бе потънал в замислено, мрачно настроение. Отдавна свалил и захвърлил настрана палтото и вратовръзката, той се беше изтегнал до гаснещия огън в своя изискан апартамент, изпружил крака и облегнал рамене върху лъскавата кожа на любимото му креслото. Само тихия мелодичен звън на чашата за бренди при съприкосновението й с мраморния плот наруши тишината, в която Куортърмейн съзерцаваше градината; градина, която щеше да е окъпана в лунна светлина, ако не се намираше в Лондон и ако нощното небе не беше сподавено от влажния димен смог.

Но Куортърмейн беше създание на мрака – и честно казано, нощем се чувстваше в свои води. Тази нощ той прегръщаше този мрак въоръжен с с бутилка осемнайсетгодишен арманяк и наниз от малки, но съвършени перли, украсен с един-единствен крушовиден сапфир.

Перлите лежаха удивително тежки в дланта му – а и в сърцето му. Но въпросният орган го тревожеше толкова рязко, че болката тази вечер можеше да мине за лошо храносмилане. И трябваше да бъде удавена, реши той. Все пак, от време на време между глътките опушено, отлежало бренди той подхвърляше замислено перлите, съвсем леко, колкото да усети как притихват отново в ръката му, как потракват едва в друга преди да се укротят; прохладни, но натежали.

Точно тогава, сякаш за да закове горестта му, позлатеният часовник върху камината удари кръгъл час.

Три удара. Три часът.

Час, отреден за печелене на добри пари от суетата и отчаянието на хората. Над главата на Куортърмейн кипеше оживена работа, както личеше по приспивното жужене на гласовете; монотонен тътен, пронизван от случайното стържене на крака на някой стол по мраморните подове.

Той отпи още една глътка бренди.

Подхвърли отново перлите.

Сърцето му отново се сви. Сякаш поне веднъж би могъл да изстиска от него волята да постъпи правилно. Но преди да има време да кали сърцето си за това задължение, някой почука тихичко на вратата.

Питърс. Никой друг не си позволяваше да безпокои Куортърмейн след като той се беше оттеглил от кабинета в личните си покои.

— Влез! – заповяда той.

Управителят на клуба влезе с формален поклон.

— Възможно е да искате да се качите в салона, сър.

Куортърмейн наклони бутилката с арманяк над чашата си.

— Защо?

— Дойде лорд Реджиналд Хоук – каза Питърс. – Отпратих го, както заповядахте вие, но той не го прие добре. Явно си е въобразил, че ще му излезе късметът тази вечер, проклетият глупак.

След като напълни чашата си отново, Куортърмейн погледна бавно Питърс, изпод леко вдигнати вежди.

— Дали ще му излезе късмета да си разплати старите дългове – измърмори той. – Защото ако не го направи, лорд Реджи няма да прекрачи прага на това заведение, преди да съм му отсякъл аристократичния палец, за да го използвам за преспапие, по дяволите.

— Преспапие, сър?

— За да затисна тестето безполезни бележки, които ни е дал – каза Куортърмейн без следа от хумор.

В този момент пантите на вратата зад Куортърмейн изскърцаха и се чу шумолене на коприна. Той се изви на креслото си.

— Нед…? – С изострен от раздразнение глас и водопад от диви къдрици, Маги Слоун стоеше на вратата на спалнята му, загърната в копринения халат на Куортърмейн, надиплен на пищни гънки.

— Имам работа – каза студено той. – Връщай се в леглото, Маги.

Той по-скоро долови, отколкото видя презрителното изражение на лицето й.

— Нед, аз бях дотук. – Кипейки от гняв, тя затръшна вратата.

Без следа от емоция, Куортърмейн се обърна отново към Питърс.

— Къде е Хоук сега?

— Пинки го спря в преддверието, сър.

— Бедният Реджи – подхвърли Куортърмейн като остави бутилката. – Да пусна ли хрътките, стари приятелю? Или първо да пуснем малко кръв от кратуната на сър Хоук?

Питърс се засмя.

— Ами, вече му пуснаха кръв – каза той. – Затова се налага да се качите в салона.

При тези думи веждите на Куортърмейн потрепнаха леко.

— Наистина ли? – учуди се той. – Ти ме шокираш, Питърс. Мислех, че старият Реджи вече е напълно изстискан.

— Той настоява, че трябва да се срещне с неколцина от неговите приятели тук след половин час за някаква дебела работа – обясни Питърс. – Но му трябват пари, за да заложи на масата за карти и е в настроение за пазарлъци.

Куортърмейн отпи замислено глътка бренди.

— Е, аз открай време обичам сделките – каза той и се надигна от креслото. – Но по-добре го доведи тук. Не ми се иска да си обличам сюртука.

Питърс се поклони.

— Разбира се, сър.

Куортърмейн последва Питърс през личните си покои до прилежащия кабинет, от който се управляваше клубът. Зад тези стени нямаше вакханалии, нито разюздани оргии; клубът Куортърмейн беше отмерен игрален салон с високи залози, където под зоркия поглед на Нед Куортърмейн потомците на не един и два благороднически рода бяха проиграли състояния, трупани поколения наред от предците им.

Но това дали някой мъж – или жена, – можеше да получи достъп в света на Куортърмейн не зависеше от кръвта, а от богатството. Сама по себе си синята кръв нямаше никаква стойност за неговата преценка – пък и той самият притежаваше достатъчно благородническа кръв, за да знае цената й.

Внезапно Куортърмейн осъзна, че все още стискаше перлите в дланта си. В пристъп на раздразнение той издърпа чекмеджето на писалището си и пусна наниза вътре в каскада от седефено съвършенство. После извади една пура и се доближи до френските прозорци, които се отваряха към градината.

Запаленият край припламна с оранжева жар в мрака. Разнесе се тропотът на карета, която се приближаваше бързо откъм двореца Сейнт-Джеймс. Викът на вестникаря на улицата. После отново се възцари тишина. Кой дявол бавеше лорд Реджиналд?

Може би мерзкият негодник бе побягнал с подвил опашка към двореца Сейнт-Джеймс, за да се скрие в някой от онези разкошни клубове, в които членуваше. Това изобщо не го засягаше. Куортърмейн винаги събираше дълговете си – по един или друг начин. Той засмука пурата и се замисли как да уреди този въпрос, защото търпението, както беше научил от собствен опит, наистина беше добродетел.

Изведнъж, с крясъци и тупурдия вратата на кабинета се отвори широко и портиерът Пинки Ринголд вкара в стаята зачервения лорд Реджи.

Реджи заплю Пинки и избълва някаква грозна ругатня. Пинки на свой ред изви ръката на Реджи зад гърба му. Последва вой, който можеше да събуди мъртвите.

— Тихо! – заповяда Куортърмейн.

Тишината се спусна като покров.

— Пусни го веднага – нареди Куортърмейн.

— Ма тоя нехранимайко се опита да се изниже покрай мен! – Едрият портиер се наду от възмущение. – Този тук май ме мисли за толкоз глупав колкото изглеждам.

— Което си е за негова сметка – отбеляза Куортърмейн с гробовно тих глас. – Ти обаче също допусна грешка. А, Питърс. Ето къде си бил. Пинки, на косъм съм да си излея гнева върху теб. Излез, ако обичаш.

На излизане покрай Питърс Пинки не се сдържа и отново се озъби на Реджи, после затръшна вратата зад себе си.

— Искам да уволниш това парвеню, Питърс – кресна Реджи.

— Ценя вашето мнение, сър – изрече почтително Питърс.

Без да покани никой от двамата да седне, Куортърмейн заобиколи писалището си и приседна в единия край. Без сюртук и вратовръзка, с навити до лактите ръкави на ризата, позата му излъчваше пълна отпуснатост. Позата на човек, който късно вечер се наслаждаваше на комфорта на собствения си дом.

— Добър вечер, лорд Реджиналд – каза той с равен глас. – Питърс ми каза, че сте дошли да уредите вашите дългове към заведението.

Сконфузен, Реджи стрелна с очи Питърс. После изсумтя презрително и придърпа реверите на пардесюто си.

— Нямам представа какво заведение мислите, че управлявате тук, Куортърмейн – измърмори той, – с тези простаци, които дебнат хората зад вратите.

Куортърмейн се усмихна леко и махна с ръка.

— Приемете моите извинения, лорд Реджиналд – каза той, – но няма да повярвате, че понякога ни посещават джентълмени, които нямат намерение да уредят сметките, които сме им отворили тук. Ах, май не се изразих правилно, нали? Подобен човек не може да се нарече джентълмен, нали?

Реджи пошава неловко, сякаш пардесюто не му беше по мярка.

— Не може, наистина.

— Но стига сме говорили за нашето презряно заведение – продължи Куортърмейн с кадифен глас. – Да поговорим за вас. Някаква конкретна сделка ли искате да предложите?

В очите на Реджи се появи примирение със съдбата, но той бе прекалено хитър, за да го признае. Вместо това той бръкна във вътрешния джоб на пардесюто си и извади някакво писмо. Не, това не беше писмо, осъзна Куортърмейн когато Реджи му го подаде. Беше юридически документ. След като се пресегна за златните си очила, Куортърмейн прелисти и прегледа книжата, после ги сгъна и обърна поглед към Реджи.

— И какво се очаква да направя аз с това, моля? – рече той, прокарвайки пръсти по листовете.

— Ами, нищо – каза спокойно Реджи. – Както казах на вашия човек Питърс, аз ги представих само за да докажа, че съм платежоспособен. Или може би дори да ми отпуснете заем, за който ще гарантирам с тези книжа?

— Но аз не съм банка – отбеляза Куортърмейн, – а това, лорд Реджиналд, е нотариален акт – заедно с неподписан документ за прехвърляне на имота от съответния нотариален акт.

Реджи премигна смутено.

— Ами, аз смятах да го продам – призна той. – Изобщо не го използвам; това е просто една малка къща в Съмърсет – нещо като ловна хижа, по-точно, край тресавищата. Но сделката пропадна. Но все пак имотът е мой, Куортърмейн. Мога да го продам, ако се наложи.

— Лорд Реджиналд, – каза тихо Куортърмейн, – дължите ми няколко хиляди лири. Така че според мен вие трябва да продадете този имот.

Реджи го изгледа с недоумение.

— Както казах току-що, сделката пропадна.

— Но вашите дългови записи бяха дължими – хъм, два от тях, ако не ме лъже паметта, миналия месец. – Куортърмейн извади записите и посочи датите. – Кажете ми, лорд Реджиналд, това ли е сумата, предложена ви от вашия купувач?

— Ами, да – каза сконфузено лордът. – Моят адвокат състави документа.

— И тази цена беше справедлива?

Реджи беше хванат на тясно между ръба на скалата и постъпка, която не подхождаше на нито един истински джентълмен.

— Съвсем справедлива – каза той, като навири нос, – иначе никога нямаше да се съглася да я приема. Както казах, Куортърмейн, старата плесенясала съборетина не ми е притрябвала.

Куортърмейн сгъна отново записите и се замисли за наниза перли в чекмеджето на писалището и за собствените си слабости. Може би не трябваше да се присмива на бедния Реджи. Може би той не беше по-добър от него.

Но той наистина се смееше – и Реджи го знаеше. И все пак, искаше се повече кураж от този, който притежаваше Реджи, за да играеш ролята на надменен аристократ в лицето на човек, на когото дължеше стряскащо голяма сума пари.

Куортърмейн остави настрана очилата си.

— Позволете ми да си изясня положението, лорд Реджиналд – продължи той. – Вие постъпвате почтено: опитвате се да продадете вашия малък, безполезен и неотежнен в случай на наследяване или продажба имот, за да уредите дълговете си към мен и да приберете остатъка. Правилно ли разбирам?

Подобен сюжет никога не бе хрумвал на лорд Реджи и тримата го знаеха много добре. В пристъп на хазартна треска Реджи беше решил да продаде къщата вероятно за две-трети от нейната истинска стойност, за да се сдобие с бързи пари в брой и да ги заложи на игралните маси с онази наивна, но неумираща надежда на всеки лош комарджия: че накрая всичко щеше да се нареди добре и той щеше да се разплати с Куортърмейн своевременно.

Своевременно означаваше когато благоволеше той, по дяволите.

Куортърмейн обаче предпочиташе да му бъде платено сега.

Той се плесна по коляното с тестето документи.

— Мисля, че сте имали солиден план, лорд Реджиналд – изрече замислено той. – Вие нямате вина, че купувачът се е оттеглил.

— Точно така – надуто заяви Реджи. – Имахме джентълменско споразумение.

— Както вие и аз – каза Куортърмейн, – макар че аз несъмнено не мога да се считам за джентълмен, нали така, лорд Реджиналд?

Реджи явно подаде на пристъпа на великодушие.

— Хъм, по възпитание вие превъзхождате немалко от моите приятели – призна той, – пък и вие нямаше вина, че майка ви е била ъ… е, няма значение. – Той кимна някак сковано и неловко. – Сега мога ли да се върна в салона, Куортърмейн?

— Нека първо да се върнем на имота – каза Куортърмейн. – Как се нарича това място? В какво състояние е имотът?

В очите на Реджи се появи сянка на предпазливост.

— Хедърфилдс – каза той, – и ви споменах, просто една малка къща край Ексмур. Състоянието, доколкото знам, е задоволително. Семейство стари слуги се грижи за него.

— Ферми под аренда?

— Три. Всичките са отдадени, струва ми се, заедно с прилежащите площи. – Реджи пусна тънка усмивка. – Аз не се броя за голям фермер.

— Разбирам. – Куортърмейн се усмихна. – Е, ще ви кажа какво ще направя, лорд Реджиналд. Ще сваля този гниещ товар от плещите ви за цената, предложена ви от купувача – сума, която не покрива вашия дълг към мен. И ще го направя сега. В брой. Питърс, отключи касата и повикай … как му беше името на онзи адвокат? Брадли?

— Брадсън, сър – каза Питърс, посягайки към ключа, който висеше на верижката на джобния му часовник. После се усмихна лукаво на госта им. – Той е горе, лорд Реджиналд, на масата за басет[2]. Той ни дължи някоя и друга услуга. Убеден съм, че ще се съгласи да осъществи прехвърлянето.

— Ще ни трябват трима свидетели – каза Куортърмейн. – Повикай отново Пинки и доведи някой слуга, който умее да чете и да пише. – С тези думи той се обърна, за да прикове проницателния си поглед върху Реджи. – Впечатляваща експедитивност, нали, милорд? Скоро ще можете да си продължите вечерта – при това с прилична сума пари в брой, освен ако не ми изневерява паметта или аритметиката.

Но тяхната вярност беше безпрекословна.

Половин час по-късно, когато Реджи изглеждаше пребледнял и сломен, сделката беше записана черно на бяло. Куортърмейн предложи арманяк на всички. Брадсън се възползва от случая.

Реджи взе парите си и си тръгна.

— Е, речено-сторено – възкликна оживено Питърс, затваряйки вратите на голямата каса, когато приключиха. – Струва ми се, че всичко мина съвсем гладко.

— Добра работа, стари приятелю. – Куортърмейн се подсмихна и прибра нотариалния акт в чекмеджето при перлите на Ани. – Не мога да повярвам, че Реджи беше толкова глупав да ти покаже тези документи.

— Отчаяните хора си служат с отчаяни средства – каза Питърс. – Той си мислеше, че те ще му отворят вратата към игралната маса.

— Така и стана. – Куортърмейн затвори чекмеджето и смехът му замря. – Питърс, – продължи той, – налага се да замина за известно време. Вероятно за няколко седмици.

Питърс се извърна с неизречен въпрос, но Куортърмейн не му отговори. Пред годините Питърс беше свикнал с неговите необясними зачезвания.

— Ще се справиш ли сам за известно време? – попита той.

— О, не се тревожете, сър – каза той. – Навярно ще отидете да се порадвате на ловната хижа?

— Нещо подобно – каза Куортърмейн, без да откъсва поглед от чекмеджето.

Питърс се поколеба за миг.

— Какво смятате да правите с къщата, сър? – попита той, – ако не възразявате да попитам? Никога не съм ви виждал да ловувате или стреляте.

Накрая Куортърмейн вдигна поглед от чекмеджето. Тя е подарък за Ани – промълви тихо той.


[1] Във Великобритания благородническите титли са пет: херцог, маркиз, граф, виконт и барон. Тези титли се наследяват по мъжка линия. Званието пожизнен пер (лорд) не се наследява. Притежателите на титлите съставляват висшето благородничество. Тази категория като цяло съставя Горната камара на Парламента – Палатата на лордовете. – Бел. пр.

[2] Хазартна игра с карти. – Бел. прев.

Откъсът е от “Да се влюбиш в изкусител (злодей)” на Лиз Карлайл, мой превод.

By Kukuvica

Казвам се Маргарита. Пиша предимно за мъглата, за вятъра и за други магически сили.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *