Често ли идваш тук?

1

Сгушена в утробата на огромното луксозно легло Грейс ту потъваше, ту изплуваше от дълбините на съня. Някъде безкрайно далече, мозъкът й се опитваше да й каже, че е време да стане, да се приготви и да отиде на работа, но тялото й не реагираше.

Крайниците й сякаш бяха парализирани. Дори клепачите й отказваха да се отворят. Просто лежеше. Без мисъл. Без действие. Само вдишваше. И издишваше.

Бавно, сънено, блажено.

Разлив ослепителна светлина, съпроводен от звука на дърпане на завеси.

— Какво, по…

В търсене на безопасно укритие, тя се шмугна презглава под юргана. Вдишала топлия мрак, тя въздъхна с дълбоко облекчение. Грейс имаше отколешна любовна история с леглото, било то детското й креватче, единичният неудобен студентски матрак, убийственият за гърба футон на ранната младост или сегашното разкошно ложе с дъбова рамка и суперанатомичен матрак от „Джон Люис“. Като истински любовници, те всички си имаха своите добри и лоши страни, но Грейс ги беше обожавала всичките и ги беше напускала с нежелание.

За съжаление, беше петък сутрин и като дизайнер в агенция за графичен дизайн в Западен Лондон, тя трябваше да стане за работа. С глух ропот, Грейс се заигра с идеята за отмърка за още пет минути. Колко му е. Слънцето се лееше през прозореца, а в далечината кънтеше телевизорът в кухнята. Спенсър явно пак го беше оставиш включен, помисли си тя, поддавайки се на вълна раздразнение. Съжителството с друг човек в продължение на три години и половина означаваше да опознаеш всичките му дразнещи навици, един от които беше Спенсър да стане сутрин, да пусне портативния телевизор в кухнята, да се сети за нещо друго и да го забрави включен. Вниманието му беше като на малко дете. Беше от мъжете, които започваха нещата с добри намерения, но после се разсейваше, променяше мнението си и ги изоставяше недовършени. Пълнеше ваната, но така и не влизаше в нея, слагаше филийките хляб в тостера, но така и не ги изяждаше.

Сгодяваше се, но така и не се женеше.

— Мило, събуди ли се?

Що за хора бяха това? Нарочно те будят, а после те питат дали още спиш? Грейс изплува изпод рухото си от гъши пух и отлепи с усилие гуреливи клепачи. Замига на парцали, опитвайки се да фокусира върху сивия силует пред себе си. 

— Ъ… кое време е? – измънка тя.

— Седем и половина.

Седем и половина! – изписка тя, а тялото й възмутено се изтръгна от съня. Можеше да си поспи още четиридесет и пет блажени минути. Цял три-четвърти час. Грейс се почувства ограбена. 

Тя отметна разрошените кичури коса от очите си и премигна отново, а зрението й постепенно се фокусира. Подбудителят на подлото престъпление, препасан само с една хавлия, стоеше от другата страна на леглото и държеше в ръце кръгла кифличка с шоколад, със забита в средата една-единствена розова свещичка. Грейс почувства как семената на раздразнението посърнаха.

— Честит рожден ден на теб, честит рожден ден на теб – запя той. Гласът му беше забележително добър баритон и там, където другите мъже биха претупали мелодията, за да не фалшивеят, той я довърши уверено:

— Честит рожден, мила Грейс, честит рожден ден на теб. – Завърши с лек апломб накрая.

— Честит рожден ден, мило.

Гръм и мълнии. Разбира се. Рожденият й ден. С известно забавяне в регистрирането на събитията вследствие на съня, който неохотно се изпаряваше, фактите си дойдоха на местата. Грейс се усмихна на Спенсър. Току-що излязъл изпод душа, тъмнорусата му коса беше още влажна, очилата с рогови рамки бяха леко запотени, а по широките му, обсипани с лунички рамена се стичаха мънички капчици вода с аромат на гуава и цитрус, и се губеха в браздата между гръдните му мускули. За мъж на прага на четирийсетте той все още беше в невероятна форма, помисли си с гордост Грейс. И тя се усмихна щастливо. Ами да, голотата му и обещанието за шоколад бяха все приятни видения.

Невероятни почти.

 За четирите рождени дни, които Грейс беше прекарала със Спенсър, той нито веднъж не я беше будил с песничка. Никога не й беше носил закуска в леглото. Изобщо не си падаше по такива сладникави сантиментални неща. И без това обикновено все препускаше, все бързаше да отиде в офиса, все обещаваше да й се реваншира по-късно. Умът й, вече заработил на пълни обороти, прехвърляше възможностите: не му е стигнало времето да ми купи подарък, довечера ще работи до късно, забравил е да запази маса в ресторант…  

Спенсър прекъсна мисловния й процес.

— Не може ли човек да поздрави своето момиче по случай рождения й ден, без да се е случило нещо лошо?

— Не може – отвърна с прозявка Грейс и поклати глава. 

Обиденото му изражение се разтопи в пристъп на откровеност и той вдигна рамене. Познаваш ме прекалено добре.

Грейс почувства как доброто й настроение беше на път да се натроши под някое от извиненията на Спенсър и като скръсти ръце, тя се облегна на възглавниците, истински съдия в пижама.

— Тогава изплюй камъчето – подкани го тя, все още с усмивка. Какво пък, не беше болка за умиране.

— Ами, просто има едно заплетено дело, по което работя и което утре ще се гледа в съда.

— Значи няма да излезем довечера – заключи Грейс, съкращавайки задаващата се несъмнено дълга история.

 Вече беше изгубила бройка на случаите на провалени планове заради служебните ангажименти на Спенсър. Ако не беше коктейл за посрещането на чуждестранни клиенти, то беше служебна вечеря или късно съвещание или неотложен краен срок.

— Мило, остави ме да довърша. – Той направи физиономия. Ако имаше нещо, което Спенсър истински мразеше, то беше да го прекъсват. – Естествено, че ще излезем довечера. Вече съм направил резервация  за девет часа, макар че може да се наложи да закъснея малко, понеже има някакъв коктейл след работа и трябва да се весна за малко, да пийна нещо на крак…

— Да се веснеш за малко? – повтори Синди със саркастична усмивка. – Това не е ли оксиморон в твоя случай?

— Не, в моя случай има двама съпрузи с три деца, двама любовници и къща за половин милион лири, а аз се мъча да ги разведа цивилизовано – сопна се той, ядосан. Корифей на разводите в Лондон, графикът на Спенсър беше  максимално запълнен. Той въздъхна.

— Съжалявам, мило… просто вложих толкова труд в този случай и … ами … знам, че е непростимо, но не успях да ти купя подарък. – Спенсър свали очилата си и набърчи чело, така че русите му къдрици да паднат над очите му, сини с нюанса на избелели дънки. За невинния наблюдател този жест би изглеждал спонтанен, но всъщност беше техника , усъвършенствана с години. Жест с напълно осъзнато въздействие на подкупващ чар. – Имаш ли нещо против да ти дам пари?

При обичайни обстоятелства Грейс щеше да се обиди, ако приятелят й не беше отделил време и мисъл, за да й избере подарък: щеше да приеме, че не го е грижа, че не му пука, че не я обича. Но със Спенсър изпитваше облекчение. Не искаше да е неблагодарна, просто докато тя винаги му купуваше импулсивни, разкошни, екстравагантни подаръци, които я бяха грабнали на момента, той винаги й купуваше подаръци, които бяха честно казано, ужасно практични.

Миналата година Грей разви кожена кутийка и я отвори, убедена че вътре се крие бижу, за да намери писалка „Монблан“. Беше прекрасна, сигурно струваше цяло състояние и беше много полезна, но не беше обгръщащата фигурата, шоколадова сатенена рокля „Гоуст“, за която му намекваше от седмици. По-миналата година беше планински велосипед – пак беше чудесно, сигурно пак струваше цяло състояние, с дебели гуми и петнайсет скорости и всякакви екстри, но тя се изморяваше само като го погледнеше и изпита тайно облекчение, когато го откраднаха само седмица по-късно. А по-предишната година беше чанта, но не жадуваната супер елегантна торба от най-фин велур, а стабилно кожено куфарче от „Мълбери“, което сигурно също струваше цяло състояние, и беше невероятно практично за работа. Което, ако питате Грейс, беше целувката на смъртта за подаръците. В същината си, подаръкът трябваше да бъде непрактичен, луксозен източник на наслада.  

Според нея практичното в никакъв случай не беше перфектно.

— Простено ли ми е?

Господи, той се опитва да бъде мил, помисли си Грейс, залята от чувство на вина. А аз съм някаква свадлива, подозрителна харпия. Усмихна му се. Недей да говориш глупости, естествено, че ти е простено.

— Това означа ли, че ще си духнеш свещичката и ще си пожелаеш нещо наум или цял ден трябва да стоя тук? – Той погледна часовника си.

Грейс завъртя очи.

— Леле, колко си романтичен.

— Имам усет за някои неща – той се усмихна и се надвеси да я целуне.

Докосването на устните му, миризмата на гола кожа и свеж афтършейв отнесе Грейс в неочаквана посока. Обикновено сутрешната рутина включваше обичайните елементи на съжителството: Спенсър да се суети, налегнат от махмурлук, да стърже прегорели филийки над умивалника и да си губи ключовете, докато тя киснеше в банята, търсеше си чоропогащник без бримки и намираше ключовете му между възглавниците на дивана. Но елементите на съжителството не включваха секс сутрин, най-малкото напоследък, дори с помощта на две чаши еспресо и разкошна вана с пяна ухаеща на мед и мандарина. Обаче…    

— Зависи – промърмори тя.

— От какво?

Грейс се отдръпна лекичко, наклони глава, затвори очи и духна лекичко към пламъка на свещта. Вдигна се тънка струйка дим.

— От това дали ще се изпълни желанието ми… – Без да отваря очи, тя прокара длан по голите му гърди, проследявайки с пръсти косъмчетата. Грейс се усмихна щастливо. Мразеше космати мъжки гърди, обаче къдриците на Спенсър бяха деликатно секси. Нямаше нищо по-приятно от това да положи глава между широките му рамене и да се сгуши в копринената им мекота. Това е любовта, помисли си тя, докато ръката й се плъзгаше към хавлията на кръста му. Или пък беше похот?

— Време е да се обличам. Иначе ще закъснея.

Изтръгната от нейния еротичен блян, Грейс отвори очи и видя Спенсър да се изтръгва от прегръдката на завивката и да се изпратя. Прониза я остро разочарование, последвано от усещане за отхвърляне, последвано от раздразнение, наблюдавайки как той затъкна решително лилавата хавлия – дори твърде решително – около талията си. Какво си мислеше той? Че ще го изнасили ли?

— Имам краен срок и…

— Естествено – кимна Грейс, опитвайки се да наподоби равнодушие. Не беше лесно. В един момент тънеш в топлата, щастлива, чувствена ароматна вана на очакването, в следващият те залива леденостуденият душ на реалността.  Без няма секс.

Ядосана, задето я накараха да се почувства като някаква нимфоманка, и то навръх рождения й ден, Грейс не каза нищо повече, докато Спенсър измъкна чифт гащета на „Келвин Клайн“, избра една от дузината съвършено еднакви ризи окачени в гардероба му, прилежно преминали химическо чистене, всичките до една закупени от „Томас Пинк“ и облече костюма си.

— Кои ти харесват повече? Сребърните или златните? – Държеше в ръка два чифта копчета за ръкавели.

— Ти избери – тросна се нацупено тя. Ето я тук, чисто гола и топла и жадна за секс, а той иска да си говорят за копчета за ръкавели?

Сляп за чувствата й, Спенсър сви рамене.

— Мисля, че ще сложа сребърните – промърмори той, докато ги пославяше. – А, между другото, за довечера…

— Да? – изстреля Грейс, бясна.

Той не обърна внимание на тона й.

— Какво смяташ да облечеш?

Грейс настръхна. Спенсър имаше отвратителния навик да я съветва какъв тоалет да облече, когато излизаха. Харесваше му тя да се придържа към „класиката“ и постоянно й навираше под носа каталози на британската модна къща „Боден“ и й опяваше, че е важно „качеството, а не количеството“, като й втълпяваше, че трябва да инвестира в няколко дизайнерски тоалета, които да носи с години. Да носи с години? Дори мисълта за това я убиваше. Грейс беше моднозависима, която се отегчаваше от поредните модни хитове след няколко седмици и си падаше по всичко, на чийто етикет пишеше „Артикулът е препоръчан от списание Гламър“. 

— Не знам. – Помъчи се да се усмихне. Излезе повече като озъбване.

— Защо? Ще изглеждаш страхотно в онази малка черна рокля.

— Коя малка черна рокля? – попита тя подозрително. Тя не носеше малки черни рокли, носеше джинси с шифонени блузи на цветя или украсени с пайети жилетки или пък пъстри рокли с презрамки.

— Сещаш се, онази с дългите ръкави.

— Роклята, която облякох на погребението на баба ти?

— Така ли беше? – учуди се Спенсър и приседна на леглото, за да си завърже връзките на обувките. – Както и да е. Помислих си, че ще ми бъде приятно да те видя облечена в нещо различно от дънки – подметна той и я целуна по челото, преди да излезе от спалнята.

Имаше още половин час преди времето й за ставане, а Грейс лежеше в леглото, заслушана в приглушеното ломотене на телевизора в кухнята, включването на осветлението в банята и шума от вентилатора, енергичните звуци от миенето на зъби, съскането на дезодоранта, бръмченето на електрическата самобръсначка на Спенсър. Как бе възможно в един момент да се чувства щастлива и възбудена, а в следващия Спенсър да успее да превърне нещо толкова тривиално като чифт копчета за ръкавели в катализатор за порой от подмолни съмнения?

Като че ли ми пука какви бутонели носи или дали носи изобщо такива, помисли си Грейс, необяснимо подразнена. Не в това беше въпросът. А че те бяха поредният пример за дребните неща, които напоследък я дразнеха в Спенсър. Все по-тежките махмурлуци, затихващото желание за секс, предложението да облече погребална рокля на рождения си ден, отказът да определи дата за сватбата. Първо едно, после друго и второ, и трето и така до безкрай. Трупаха се като количките в онези безкрайни опашки в американските молове, които показваха по телевизията като кандидат–рекордьори.

Дрънченето на връзката ключове прекъсна потока на мислите й и Грейс понечи да му извика да изключи телевизора пред да излезе, но той я изпревари с провикване за довиждане и затръшване на входната врата. Внезапно апартаментът потъна в тишина, прекъсвана единствено от звуците на телевизионния сутрешен блок, които долитаха до спалнята.

— Уф – изсумтя тя, объркана и смутена, при това без да разбира защо. Грейс се сгуши в леглото, зави се до брадичката, забравила за оставената върху юргана чиния с кифла с шоколад, докато не я чу да пада върху белия дървен под. Невъзмутима, Грейс протегна ръка с намерението да изключи будилника, но с типичната си несръчност успя да катурне стъкленото кълбо със снежинки, което стоеше до часовника върху етажерката от ИКЕА.

За част от секундата Грейс го проследи сънено как се търкулна към ръба, след което с някакъв впечатляващ рефлекс се изправи като пружина, протегна ръка и го хвана. Студено и гладко, кълбото тупна в ръката й и намери баланс в центъра на дланта й. Беше от онези стъклени кълба, в които можеше да поставиш снимка и сега прозрачното стъкло увеличаваше образа на някаква двойка, която караше зимни кънки в Сентръл Парк. Със зачервени от студа носове, те бяха увити в глупави вълнени шапки и раирани плетени шалове, вкопчени с идиотски усмивки един в друг, опитвайки се да запазят равновесие върху хлъзгавата ледена пързалка.

Загледана в снимката, Грейс почувства топлото сияние на носталгията. Беше точно преди настъпването на Нова година, няколко месеца след запознанството им и Спенсър я беше завел в Ню Йорк за уикенда, осъществявайки със замах всички романтични фантазии, които някога беше имала. Както и няколко, които изобщо не си бе представяла. Тази полароидна снимка беше уловила идеалния момент и го беше съхранила завинаги. Моментът когато Грейс, двайсет и седем годишна, беше осъзнала, че най-сетне е намерила Мъжа на мечтите си. Тя импулсивно разклати кълбото и когато милионите малки бели снежинки се завъртяха шеметно в него, кръжейки и пърхайки, мислите й отскочиха обратно към връзката им, припомняйки си всички мигове заедно, представяйки си остатъка от живота им, който щяха да прекарат заедно. Изгубена в мислите си, Грейс не забеляза стеленето на снежинките, докато не погледна кълбото отново и изведнъж видя картинката по-ясно. В тогава, в утрото на нейния трийсет и първи рожден ден, всички онези съмнения, всички онези различия, всички онези страхове си дойдоха на мястото, подредени като грамадна мозайка.

И я порази объркващата мисъл.

Ако Спенсър беше Мъжът на мечтите й.

Тогава защо я дразнеше толкова много?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *