Categories
ПРЕВОДИ

Често ли идваш тук?

А това, драги слушатели, ни отвежда към следващото любовно писмо, то е от Синди, която търси някой специален човек да стопли разбитото й сърце…

Александра Потър

Мой превод, 2013

Пролог

А това, драги слушатели, ни отвежда към следващото любовно писмо, то е от Синди от Падингтън, която търси някой специален човек да стопли разбитото й сърце…

Минава полунощ. Мрак и ситен дъжд. Нашир и надлъж, задавените от трафик столични улици са призрачно празни, освободените от навалицата търговски булеварди са се превърнали в хостели за бездомните, а в един милион спални, уютно завити под един милион пухени завивки и юргани спят, похъркват и сънуват милиони лондончани.

Повечето, но не всички.

В платното с ограничена скорост на шосе А40 един доктор от Спешна помощ се прибира от смяна в стария си очукан фолксваген кемпер; двойка съпрузи на средна възраст допиват приспивните си питиета, сгушени дружелюбно на кадифено пясъчножълто канапе във висок жилищен блок в Стрийтъм, а над „Балтик Травъл“ в Падингтън една самотна майка кръстосва апартамента в очакване телефонът да позвъни. Различни хора, различни места, различни животи. И една връзка. Радио, УКВ FM честота. И фактът, че всички те слушат едно и също предаване.

„Безкрайна любов“ на Лутър Вандрос затихва под гласа на водещия.

— Здравейте, аз съм доктор Купидон, със среднощна доза любов. Авторката на тазвечерното любовна писмо ни разказва за разбития си живот, защото партньорът й си тръгнал, изоставяйки нея и сина им. Ало, Синди, чуваш ли ме?

От другата страна се чува нервно покашляне.

— Ъ, да… здравей.

Здравей, Синди, вече си в ефир, аз съм доктор Кюпид. Изглежда, че напоследък си преживяла доста труден период.

— Да…  нещо такова…

Намекът е посрещнат със съчувствено сумтене от страна на водещия.

— Е, разкажи ни малко повече за себе си.

— Ами… – гласът на жената потреперва от смущение.

— Не се притеснявай – успокоява я водещият. – Поеми си дълбоко дъх.

Следва пауза, мъчително прегръщане на глътка вода, после:

— Ами, смятам, че съм творческа натура. Бях гримьорка за разни лъскави списания, което беше страхотно, понеже пътувах по цял свят, срещах се с интересни хора, но после родих и … и … – тя въздъхва, донякъде с тъга, донякъде с обич – … се отдадох на моето малко момченце.

— В писмото си пишеш, че си търсиш някой специален човек.

— Хм. Да, май така написах.

Дори по радиовълните си проличава, че тя се е изчервила от смущение. Но нали всички това искат?

— Разбира се – успокоява я водещият.  – На нас, в „Често ли идваш тук?“ това ни е работата, да ти намерим твоята сродна душа.

— Наистина ли? – учудва се Синди, неспособна да скрие съмнението в гласа си.

— Да, наистина.

— О … добре … супер… – Тя се опитва да влезе в тона на водещия, който прелива от ентусиазъм, поколебава се и се киска нервно. Чува се жадно всмукване на цигарен дим… – Слава Богу, защото не можете да си представите какъв кошмар беше последната ми среща с мъж – затова ви писах. Честно казано, аз всъщност нямам вяра на агенциите за запознанства и търсенето на сродни души – признава жената, сякаш почти забравила, че откровеничи пред водещия и слушателите на радиопредаване за самотни сърца. – Вярвам в съдбата, в предопределението, в магията на вселената. Вярвам, че ние нямаме контрол над любовта. Любовта или се случва, или не се случва…

Изправен пред заколението на шоуто си в ефир, водещият я прекъсва.

— Лондон е пълен със самотни хора, които търсят своята сродна душа. Защо не опиташ да опишеш твоя идеален партньор, Синди?

 — Ами, няма как да знам докато не го срещна, нали? – отговаря объркана тя.

— Опитай, Синди – придумва я водещият, петимен да запълни ефирното време до следващото парче. – Не се притеснявай. Нали помниш, че разговаряш с доктор Кюпид, който е тук да стопли разбитото ти сърце.

Мълчание, последвано от смутен смях.

— Е, добре, щом настоявате.

— Настоявам.

— Добре, да видим … той е забавен и мир, и верен…

— Разбира се – приглася водещият, приятелски.

— … и духовен, и страстен, и сърдечен и романтичен… – Синди се отпуска и нервността я напуска: – Такъв мъж, че ако сте в супермаркета заедно и ти го оставиш, за да вземеш кутия чай „Ърл Грей“ или нещо такова и го изгубиш в навалицата… – обяснява разпалено тя, – … и ти тръгваш да го търсиш между стелажите, докато изведнъж не го видиш, насред морето от пазарски колички. И не виждаш нищо друго освен него. Защото дори да е заобиколен от десетки други мъже с техните пазарски колички, те сякаш не съществуват. Италианците си имат израз за това, un colpo di fulmine.[2] Поразява те като мълния и те заковава на място. – Гласът й затихва в унесена мечтателност и се стопява в горестна въздишка. И бързо се връща на земята. – Честно казано, нямам точна представа какъв трябва да бъде той, но определено ще го позная, когато го срещна.

— Също като нас, нали, драги слушатели? – бърза да разведри обстановката водещият. Увлечен от въображаемата история в супермаркета, той напълно е забравил да следи минутите, докато продуцентът не започва да ръкомаха яростно и да му прави знаци, че ще му пререже гърлото. – Така че ако някой от вас се е разпознал в идеалния мъж на Синди, защо не вдигнете телефона и не позвъните на редакционния телефон на предаването „Често ли идваш тук?“ – разнася се същата досадна мелодия от преди малко – но преди това, нека чуем „Хелоу“ на Лайънъл Ричи. – Тоноператорът безцеремонно намалява мелодията, за да се чуят началните акорди на песента. – И не забравяйте, не губете повече време, защото любовта никого не чака…

Докато кадифеният глас на Лайънъл Ричи се разлива по радиовълните, един доктор от „Спешна помощ“ се усмихва на себе си и усилва звука, а възрастните съпрузи се споглеждат с любов и се сгушват още по-плътно един в друг. И в уютния, приказно осветен апартамент над „Балтик Травел“ една красива тъмнокоса жена се пита какво я е прихванало, та да се обади в национална радиостанция пред кой знае колко хиляди слушатели, за да помоли доктор Кюпид да сложи ред в любовния й живот. Притихнала в очакване до телефона, тя пали следващата цигара.

И се надява.     

1

Сгушена в утробата на огромното луксозно легло Грейс ту потъваше, ту изплуваше от дълбините на съня. Някъде безкрайно далече, мозъкът й се опитваше да й каже, че е време да стане, да се приготви и да отиде на работа, но тялото й не реагираше.

Крайниците й сякаш бяха парализирани. Дори клепачите й отказваха да се отворят. Просто лежеше. Без мисъл. Без действие. Само вдишваше. И издишваше.

Бавно, сънено, блажено.

Разлив ослепителна светлина, съпроводен от звука на дърпане на завеси.

— Какво, по…

В търсене на безопасно укритие, тя се шмугна презглава под юргана. Вдишала топлия мрак, тя въздъхна с дълбоко облекчение. Грейс имаше отколешна любовна история с леглото, било то детското й креватче, единичният неудобен студентски матрак, убийственият за гърба футон на ранната младост или сегашното разкошно ложе с дъбова рамка и суперанатомичен матрак от „Джон Люис“. Като истински любовници, те всички си имаха своите добри и лоши страни, но Грейс ги беше обожавала всичките и ги беше напускала с нежелание.

За съжаление, беше петък сутрин и като дизайнер в агенция за графичен дизайн в Западен Лондон, тя трябваше да стане за работа. С глух ропот, Грейс се заигра с идеята за отмърка за още пет минути. Колко му е. Слънцето се лееше през прозореца, а в далечината кънтеше телевизорът в кухнята. Спенсър явно пак го беше оставиш включен, помисли си тя, поддавайки се на вълна раздразнение. Съжителството с друг човек в продължение на три години и половина означаваше да опознаеш всичките му дразнещи навици, един от които беше Спенсър да стане сутрин, да пусне портативния телевизор в кухнята, да се сети за нещо друго и да го забрави включен. Вниманието му беше като на малко дете. Беше от мъжете, които започваха нещата с добри намерения, но после се разсейваше, променяше мнението си и ги изоставяше недовършени. Пълнеше ваната, но така и не влизаше в нея, слагаше филийките хляб в тостера, но така и не ги изяждаше.

Сгодяваше се, но така и не се женеше.

— Мило, събуди ли се?

Що за хора бяха това? Нарочно те будят, а после те питат дали още спиш? Грейс изплува изпод рухото си от гъши пух и отлепи с усилие гуреливи клепачи. Замига на парцали, опитвайки се да фокусира върху сивия силует пред себе си. 

— Ъ… кое време е? – измънка тя.

— Седем и половина.

Седем и половина! – изписка тя, а тялото й възмутено се изтръгна от съня. Можеше да си поспи още четиридесет и пет блажени минути. Цял три-четвърти час. Грейс се почувства ограбена. 

Тя отметна разрошените кичури коса от очите си и премигна отново, а зрението й постепенно се фокусира. Подбудителят на подлото престъпление, препасан само с една хавлия, стоеше от другата страна на леглото и държеше в ръце кръгла кифличка с шоколад, със забита в средата една-единствена розова свещичка. Грейс почувства как семената на раздразнението посърнаха.

— Честит рожден ден на теб, честит рожден ден на теб – запя той. Гласът му беше забележително добър баритон и там, където другите мъже биха претупали мелодията, за да не фалшивеят, той я довърши уверено:

— Честит рожден, мила Грейс, честит рожден ден на теб. – Завърши с лек апломб накрая.

— Честит рожден ден, мило.

Гръм и мълнии. Разбира се. Рожденият й ден. С известно забавяне в регистрирането на събитията вследствие на съня, който неохотно се изпаряваше, фактите си дойдоха на местата. Грейс се усмихна на Спенсър. Току-що излязъл изпод душа, тъмнорусата му коса беше още влажна, очилата с рогови рамки бяха леко запотени, а по широките му, обсипани с лунички рамена се стичаха мънички капчици вода с аромат на гуава и цитрус, и се губеха в браздата между гръдните му мускули. За мъж на прага на четирийсетте той все още беше в невероятна форма, помисли си с гордост Грейс. И тя се усмихна щастливо. Ами да, голотата му и обещанието за шоколад бяха все приятни видения.

Невероятни почти.

 За четирите рождени дни, които Грейс беше прекарала със Спенсър, той нито веднъж не я беше будил с песничка. Никога не й беше носил закуска в леглото. Изобщо не си падаше по такива сладникави сантиментални неща. И без това обикновено все препускаше, все бързаше да отиде в офиса, все обещаваше да й се реваншира по-късно. Умът й, вече заработил на пълни обороти, прехвърляше възможностите: не му е стигнало времето да ми купи подарък, довечера ще работи до късно, забравил е да запази маса в ресторант…  

Спенсър прекъсна мисловния й процес.

— Не може ли човек да поздрави своето момиче по случай рождения й ден, без да се е случило нещо лошо?

— Не може – отвърна с прозявка Грейс и поклати глава. 

Обиденото му изражение се разтопи в пристъп на откровеност и той вдигна рамене. Познаваш ме прекалено добре.

Грейс почувства как доброто й настроение беше на път да се натроши под някое от извиненията на Спенсър и като скръсти ръце, тя се облегна на възглавниците, истински съдия в пижама.

— Тогава изплюй камъчето – подкани го тя, все още с усмивка. Какво пък, не беше болка за умиране.

— Ами, просто има едно заплетено дело, по което работя и което утре ще се гледа в съда.

— Значи няма да излезем довечера – заключи Грейс, съкращавайки задаващата се несъмнено дълга история.

 Вече беше изгубила бройка на случаите на провалени планове заради служебните ангажименти на Спенсър. Ако не беше коктейл за посрещането на чуждестранни клиенти, то беше служебна вечеря или късно съвещание или неотложен краен срок.

— Мило, остави ме да довърша. – Той направи физиономия. Ако имаше нещо, което Спенсър истински мразеше, то беше да го прекъсват. – Естествено, че ще излезем довечера. Вече съм направил резервация  за девет часа, макар че може да се наложи да закъснея малко, понеже има някакъв коктейл след работа и трябва да се весна за малко, да пийна нещо на крак…

— Да се веснеш за малко? – повтори Синди със саркастична усмивка. – Това не е ли оксиморон в твоя случай?

— Не, в моя случай има двама съпрузи с три деца, двама любовници и къща за половин милион лири, а аз се мъча да ги разведа цивилизовано – сопна се той, ядосан. Корифей на разводите в Лондон, графикът на Спенсър беше  максимално запълнен. Той въздъхна.

— Съжалявам, мило… просто вложих толкова труд в този случай и … ами … знам, че е непростимо, но не успях да ти купя подарък. – Спенсър свали очилата си и набърчи чело, така че русите му къдрици да паднат над очите му, сини с нюанса на избелели дънки. За невинния наблюдател този жест би изглеждал спонтанен, но всъщност беше техника , усъвършенствана с години. Жест с напълно осъзнато въздействие на подкупващ чар. – Имаш ли нещо против да ти дам пари?

При обичайни обстоятелства Грейс щеше да се обиди, ако приятелят й не беше отделил време и мисъл, за да й избере подарък: щеше да приеме, че не го е грижа, че не му пука, че не я обича. Но със Спенсър изпитваше облекчение. Не искаше да е неблагодарна, просто докато тя винаги му купуваше импулсивни, разкошни, екстравагантни подаръци, които я бяха грабнали на момента, той винаги й купуваше подаръци, които бяха честно казано, ужасно практични.

Миналата година Грей разви кожена кутийка и я отвори, убедена че вътре се крие бижу, за да намери писалка „Монблан“. Беше прекрасна, сигурно струваше цяло състояние и беше много полезна, но не беше обгръщащата фигурата, шоколадова сатенена рокля „Гоуст“, за която му намекваше от седмици. По-миналата година беше планински велосипед – пак беше чудесно, сигурно пак струваше цяло състояние, с дебели гуми и петнайсет скорости и всякакви екстри, но тя се изморяваше само като го погледнеше и изпита тайно облекчение, когато го откраднаха само седмица по-късно. А по-предишната година беше чанта, но не жадуваната супер елегантна торба от най-фин велур, а стабилно кожено куфарче от „Мълбери“, което сигурно също струваше цяло състояние, и беше невероятно практично за работа. Което, ако питате Грейс, беше целувката на смъртта за подаръците. В същината си, подаръкът трябваше да бъде непрактичен, луксозен източник на наслада.  

Според нея практичното в никакъв случай не беше перфектно.

— Простено ли ми е?

Господи, той се опитва да бъде мил, помисли си Грейс, залята от чувство на вина. А аз съм някаква свадлива, подозрителна харпия. Усмихна му се. Недей да говориш глупости, естествено, че ти е простено.

— Това означа ли, че ще си духнеш свещичката и ще си пожелаеш нещо наум или цял ден трябва да стоя тук? – Той погледна часовника си.

Грейс завъртя очи.

— Леле, колко си романтичен.

— Имам усет за някои неща – той се усмихна и се надвеси да я целуне.

Докосването на устните му, миризмата на гола кожа и свеж афтършейв отнесе Грейс в неочаквана посока. Обикновено сутрешната рутина включваше обичайните елементи на съжителството: Спенсър да се суети, налегнат от махмурлук, да стърже прегорели филийки над умивалника и да си губи ключовете, докато тя киснеше в банята, търсеше си чоропогащник без бримки и намираше ключовете му между възглавниците на дивана. Но елементите на съжителството не включваха секс сутрин, най-малкото напоследък, дори с помощта на две чаши еспресо и разкошна вана с пяна ухаеща на мед и мандарина. Обаче…    

— Зависи – промърмори тя.

— От какво?

Грейс се отдръпна лекичко, наклони глава, затвори очи и духна лекичко към пламъка на свещта. Вдигна се тънка струйка дим.

— От това дали ще се изпълни желанието ми… – Без да отваря очи, тя прокара длан по голите му гърди, проследявайки с пръсти косъмчетата. Грейс се усмихна щастливо. Мразеше космати мъжки гърди, обаче къдриците на Спенсър бяха деликатно секси. Нямаше нищо по-приятно от това да положи глава между широките му рамене и да се сгуши в копринената им мекота. Това е любовта, помисли си тя, докато ръката й се плъзгаше към хавлията на кръста му. Или пък беше похот?

— Време е да се обличам. Иначе ще закъснея.

Изтръгната от нейния еротичен блян, Грейс отвори очи и видя Спенсър да се изтръгва от прегръдката на завивката и да се изпратя. Прониза я остро разочарование, последвано от усещане за отхвърляне, последвано от раздразнение, наблюдавайки как той затъкна решително лилавата хавлия – дори твърде решително – около талията си. Какво си мислеше той? Че ще го изнасили ли?

— Имам краен срок и…

— Естествено – кимна Грейс, опитвайки се да наподоби равнодушие. Не беше лесно. В един момент тънеш в топлата, щастлива, чувствена ароматна вана на очакването, в следващият те залива леденостуденият душ на реалността.  Без няма секс.

Ядосана, задето я накараха да се почувства като някаква нимфоманка, и то навръх рождения й ден, Грейс не каза нищо повече, докато Спенсър измъкна чифт гащета на „Келвин Клайн“, избра една от дузината съвършено еднакви ризи окачени в гардероба му, прилежно преминали химическо чистене, всичките до една закупени от „Томас Пинк“ и облече костюма си.

— Кои ти харесват повече? Сребърните или златните? – Държеше в ръка два чифта копчета за ръкавели.

— Ти избери – тросна се нацупено тя. Ето я тук, чисто гола и топла и жадна за секс, а той иска да си говорят за копчета за ръкавели?

Сляп за чувствата й, Спенсър сви рамене.

— Мисля, че ще сложа сребърните – промърмори той, докато ги пославяше. – А, между другото, за довечера…

— Да? – изстреля Грейс, бясна.

Той не обърна внимание на тона й.

— Какво смяташ да облечеш?

Грейс настръхна. Спенсър имаше отвратителния навик да я съветва какъв тоалет да облече, когато излизаха. Харесваше му тя да се придържа към „класиката“ и постоянно й навираше под носа каталози на британската модна къща „Боден“ и й опяваше, че е важно „качеството, а не количеството“, като й втълпяваше, че трябва да инвестира в няколко дизайнерски тоалета, които да носи с години. Да носи с години? Дори мисълта за това я убиваше. Грейс беше моднозависима, която се отегчаваше от поредните модни хитове след няколко седмици и си падаше по всичко, на чийто етикет пишеше „Артикулът е препоръчан от списание Гламър“. 

— Не знам. – Помъчи се да се усмихне. Излезе повече като озъбване.

— Защо? Ще изглеждаш страхотно в онази малка черна рокля.

— Коя малка черна рокля? – попита тя подозрително. Тя не носеше малки черни рокли, носеше джинси с шифонени блузи на цветя или украсени с пайети жилетки или пък пъстри рокли с презрамки.

— Сещаш се, онази с дългите ръкави.

— Роклята, която облякох на погребението на баба ти?

— Така ли беше? – учуди се Спенсър и приседна на леглото, за да си завърже връзките на обувките. – Както и да е. Помислих си, че ще ми бъде приятно да те видя облечена в нещо различно от дънки – подметна той и я целуна по челото, преди да излезе от спалнята.

Имаше още половин час преди времето й за ставане, а Грейс лежеше в леглото, заслушана в приглушеното ломотене на телевизора в кухнята, включването на осветлението в банята и шума от вентилатора, енергичните звуци от миенето на зъби, съскането на дезодоранта, бръмченето на електрическата самобръсначка на Спенсър. Как бе възможно в един момент да се чувства щастлива и възбудена, а в следващия Спенсър да успее да превърне нещо толкова тривиално като чифт копчета за ръкавели в катализатор за порой от подмолни съмнения?

Като че ли ми пука какви бутонели носи или дали носи изобщо такива, помисли си Грейс, необяснимо подразнена. Не в това беше въпросът. А че те бяха поредният пример за дребните неща, които напоследък я дразнеха в Спенсър. Все по-тежките махмурлуци, затихващото желание за секс, предложението да облече погребална рокля на рождения си ден, отказът да определи дата за сватбата. Първо едно, после друго и второ, и трето и така до безкрай. Трупаха се като количките в онези безкрайни опашки в американските молове, които показваха по телевизията като кандидат–рекордьори.

Дрънченето на връзката ключове прекъсна потока на мислите й и Грейс понечи да му извика да изключи телевизора пред да излезе, но той я изпревари с провикване за довиждане и затръшване на входната врата. Внезапно апартаментът потъна в тишина, прекъсвана единствено от звуците на телевизионния сутрешен блок, които долитаха до спалнята.

— Уф – изсумтя тя, объркана и смутена, при това без да разбира защо. Грейс се сгуши в леглото, зави се до брадичката, забравила за оставената върху юргана чиния с кифла с шоколад, докато не я чу да пада върху белия дървен под. Невъзмутима, Грейс протегна ръка с намерението да изключи будилника, но с типичната си несръчност успя да катурне стъкленото кълбо със снежинки, което стоеше до часовника върху етажерката от ИКЕА.

За част от секундата Грейс го проследи сънено как се търкулна към ръба, след което с някакъв впечатляващ рефлекс се изправи като пружина, протегна ръка и го хвана. Студено и гладко, кълбото тупна в ръката й и намери баланс в центъра на дланта й. Беше от онези стъклени кълба, в които можеше да поставиш снимка и сега прозрачното стъкло увеличаваше образа на някаква двойка, която караше зимни кънки в Сентръл Парк. Със зачервени от студа носове, те бяха увити в глупави вълнени шапки и раирани плетени шалове, вкопчени с идиотски усмивки един в друг, опитвайки се да запазят равновесие върху хлъзгавата ледена пързалка.

Загледана в снимката, Грейс почувства топлото сияние на носталгията. Беше точно преди настъпването на Нова година, няколко месеца след запознанството им и Спенсър я беше завел в Ню Йорк за уикенда, осъществявайки със замах всички романтични фантазии, които някога беше имала. Както и няколко, които изобщо не си бе представяла. Тази полароидна снимка беше уловила идеалния момент и го беше съхранила завинаги. Моментът когато Грейс, двайсет и седем годишна, беше осъзнала, че най-сетне е намерила Мъжа на мечтите си. Тя импулсивно разклати кълбото и когато милионите малки бели снежинки се завъртяха шеметно в него, кръжейки и пърхайки, мислите й отскочиха обратно към връзката им, припомняйки си всички мигове заедно, представяйки си остатъка от живота им, който щяха да прекарат заедно. Изгубена в мислите си, Грейс не забеляза стеленето на снежинките, докато не погледна кълбото отново и изведнъж видя картинката по-ясно. В тогава, в утрото на нейния трийсет и първи рожден ден, всички онези съмнения, всички онези различия, всички онези страхове си дойдоха на мястото, подредени като грамадна мозайка.

И я порази объркващата мисъл.

Ако Спенсър беше Мъжът на мечтите й.

Тогава защо я дразнеше толкова много?

2

Това е, значи. Тук трябва да се сбогувам. Тук трябва да я целуна бързо по устните, да я прегърна през раменете и да я прегърна приятелски. Цялото сбогуване трябва да отнеме не повече от една-две минути, след което трябва да си тръгна.

Но Джими не искаше да си тръгне.

Насред подгизналия от дъжда паваж пред портала „Заминаващи“, той прегърна Кайли още по-здраво през голата талия и продължи да я целува. Целувка, която продължаваше от близо десет минути.

Започна със скромно млясване по устните, ефирната, благовъзпитана целувка запазена за обществените места и бързо набра скорост и дълбочина. Със засмукване на долната устна. Облизване на зъбите. С пърхане на език. Когато влажните им носове се потриха, Джими понечи да си поеме дъх, когато усети ритмичното движение на езика й върху небцето си. Беше неподозирано еротично. Той стегна хватка и се впусна да я целува с разпалена жар.

При нормални обстоятелства, Джими за нищо на света не би се излагал с натискане по улиците. На трийсет и една, той имаше обещаваща журналистическа кариера, дизайнерско студио и пинсети, които използваше с религиозна отдаденост, за да не допусне веждите му да обрастат в плътна „моновежда“ ала Ноел Галахър, като сключените вежди на баща му. Играеше билярд, гледаше дивидита и излизаше с колеги и приятели, за да обикалят модните ресторанти и тузарските пъбове в Лондон. Не беше склонен към пубертетски прояви на чувства. Не и на публично място. Най-малкото на толкова банално място като Терминал 3 на летище „Хийтроу“.

Поне доскоро. Сега всичко беше различно. Не стига, че беше затънал в прощална целувка сякаш взета от слаб филм, ами на всичкото отгоре изобщо не му пукаше. Нито пък го беше грижа, че той, който се смяташе за въплъщение на хладнокръвието, беше заобиколен от навалица хора, които го оглеждаха с любопитство. Пет пари не даваше, че новите велурени маратонки „Найк“, които си беше доставил по Федекс от Щатите, щяха да се съсипят в поройния дъжд. Или че пулсиращата му, невероятна ерекция щеше да отиде на халос.

Защо ли?

Съвсем просто.

Защото Джими Малик се женеше.

След Бог знае колко увлечения, няколко вяли връзки и твърде много свалки за по една нощ, чудото най-накрая се случи. Той срещна жена, за която си струваше да се откаже от ергенлъка. Жена, която чудодейно превърна думата „моногамия“ в нещо желано, вместо в ръжен, от който цял живот да бяга. Накратко, след шеметен роман от шест месеца, Джими разбра, че е открил жената на своите мечти.

Предсказуемо, срещна я в един бар. Забеляза я още с влизането. Не че в този факт имаше нещо необичайно. В интерес на истината, Джими обикновено се чувстваше привлечен към всяка жена, която му хванеше окото. Но тази беше различна. Не просто приятно привлекателна, а зашеметяваща в пълния смисъл на думата. Във физическо отношение, тя въплъщаваше всичко онова, което Джими търсеше в противоположния пол: лъскава права коса – нейната беше медноруса и съвършено права; стройна и дългокрака – тя беше слаба като манекенка и стърчеше над него дори когато носеше маратонки; високи, кръгли малки гърди – нейните запълваха шепите му като по мярка. Но имаше и уловка.

Името й: Кайли.

Независимо от първото впечатление, името й захвърли сърцето му право в петите на обувките му „Патрик Кокс“, имитация на змийска кожа. Джими винаги бе смятал, че неговата сродна душа ще се казва Лола или Саша, или Либърти. Защото колкото и да се стараеше госпожица Миноуг да върти дупе в изрязаните шорти от златен брокат, името Кайли неумолимо хвърляше страховити образи на електриковосиня очна линия и ситно накъдрена, изгорена коса като фризиран пудел. Нещо по-лошо, Кайлитата бяха или шестнайсетгодишни девойки от Есекс, или австралийки. Не че Джими имаше нещо против хората от Есекс или пък от Австралия. Просто той беше свикнал да ходи с жени от Ню Йорк, Париж, Милано, Лондон. От готини, изискани мегаполиси.   

 Две водки с лайм и сода по-късно, Джими откри, че Кайли е родом от малко градче в Канада и едва наскоро се беше преместила в Лондон. Освен това откри, че е на двайсет и една, модел, и че всички мъже в бара му завиждаха. И така, той пристъпи към обичайната процедура – покани я на вечеря, резервира обичайната маса и смени чаршафите на леглото за по-късно. Но тогава се случи нещо, което не влизаше в сметката. По време на ордьовъра, а именно любимата му полента с гъби шийтаке, той погледна Кайли и осъзна, че наистина се наслаждаваше на компанията й. Тя беше забавна и интересна и когато се смееше, на лявата й буза се появяваше очарователна трапчинка. И в този миг Джими направи потресаващото откритие, че не искаше да преспи с нея, а напротив, искаше – тук си представете драматичен пиано акорд, да-да-дадаааааааааааа –

Сериозна връзка.     

Откритието го разтърси из основи. Другото шокиращо нещо беше, че вместо да преспи с нея на първата среща, той изтърпя търпеливо и неотклонно цял месец безбрачие, докато двамата се „опознаваха“. Това бяха най-дългите четири седмици в живота му. Двайсет и осем дни опити да разговаря любезно с комуната нейни съквартирантки, да се преструва на очарован от пасмината малки, кихащи, проскубани котки, които му се галеха в краката и го покриваха с дълги рижави косми. И да изгледа всичките епизоди на „Сексът и градът“.

Два пъти.

Имаше един персонаж, който Джими не можеше да понася, онзи Ейдън. Беше прекалено идеален, до него всеки друг мъж изглеждаше недодялан. Да не говорим колко го дразнеше перфектната му холивудска усмивка. За съжаление Кайли намираше усмивката му за очарователна и за да докаже любовта си, Джими се насилваше да се превъзнася по изумителните му тапицерски умения, по сладичкото му кученце Пит, по увлечението му по сребърни накити с тюркоази. Докато накрая, неспособна да понесе още един епизод и на път да признае поражението си, Кайли се смили над него и го избави от мъките му.

И спа с него.

Джими пристъпи от крак на крак.

Тази ерекция го убиваше. 

И като се притисна още по-плътно към нейните камуфлажни панталони „Махариши“, той се концентрира върху целувката, все по-дълбока и по-дълбока. Устата й имаше вкус на диетична кола и „Марлборо Лайт“. Което беше поредният парадокс, помисли си Джими и плъзна ръце от тънката й талия към по стройните й бедра. Преди Кайли, той робуваше на правилото да не излиза с пушачки. „Че кой иска да се целува с пепелник?“, обичаше да казва Джими. И го правеше на висок глас, обикновено до жена, която си дърпаше елегантно от тънката дамска цигара. Ама че ирония. Сега той искаше да прекара живота си с жена, която пушеше по трийсет цигари на ден.

Светкавица разцепи небето. Започналият като лек септемврийски дъждец се превръщаше в истинска буря. Облаците над главите им се бяха скупчили като някаква грамадна рошава черна овца, скривайки слънцето и потапяйки всичко в призрачен мрак. Незнайно откъде, излезе зловещ, поривист вятър, взе да краде сламените шапки на закъснелите летовници и да ги размята на всички страни по тротоара. Валеше като из ведро.  

Гигантски дъждовни капки закапаха по врата на Джими, търкулваха се под якичката на тениската му и се стичаха бавно между плещите му. Той продължи да целува Кайли, но вече не беше същото. Сега можеше да мисли единствено за подгизналия памук, който лепнеше по гърба му. Уж трябваше да е циганско лято, за бога. Какво стана с утринното слънце? С омайната топлина? С цветния прашец? Поне да беше сухо, помисли си той, усещайки как дъждът се плискаше по краката му и започваше да се процежда през дънките му „Дизел“. Явно небето се мъчеше да угаси техния плам.

Сякаш прочело мислите му, небето се разцепи от тътен на гръмотевица. 

— Е, май това беше. – Неохотно, Джими се откъсна от тялото й, като се опита да скалъпи бодра усмивка. Не му се получи. През по-голямата част от живота си беше тренирал цял набор от усмивки – мрачна усмивка, пакостлива усмивка, чаровна усмивка, лаконична усмивка – но веселите усмивки не влизаха в репертоара му. Придаваха му спечен вид. Кайли си пое шумно дъх и го погледна през слънчевите очила Гучи, които той й бе купил и кимна безмълвно.

Сега ще се разплаче, помисли си Джими и веднага се почувства загрижен и отговорен. Както и тайно зарадван. Моментално го обзе чувство за вина. Той обичаше Кайли и не искаше да я разстройва, но усъвършенстваното с години самолюбие не отстъпваше лесно. Част от него не можеше да не изпитва известна утеха при мисълта колко разстроена беше тя. Разстроена, понеже го оставяше.

— Стига, де, няма да е завинаги.“ – Той подигна брадичката й с палец и отметна кичура коса, който се беше залепил за челото й.

— Една седмица си е цяла вечност – въздъхна Кайли и нацупи пухкавите си устни в сладка муцунка. Джими се разтопи. Кайли изглеждаше адски секси когато се цупеше. И в този момент осъзна сериозността на положението. Цели седем дни без секс.

— И на мен ми се струва цяла вечност – прошепна той с тежка въздишка.

— Обещаваш ли да ми се обаждаш всеки ден? – Кайли повдигна вежди и го простреля с поглед, който обещаваше да го убие, ако не го направи.

Джими се почувства обиден дори само от въпроса й.

— Обещавам, разбира се – възропта той. Навремето щеше да се задави, камо ли да каже тези думи. Джими Малик? Да обещае да се обажда на жена всеки ден? Кой би повярвал?

— Знаеш ли, ще ти се обаждам по два пъти, даже по три пъти на ден. Ще ти дойде до гуша от мен, ще откачиш телефона от мрежата – чу се той да плещи патетично.

— Никога няма да ми дойде до гуша от теб – изкикоти се Кайли.

— Ще ти дойде, и още как. – Сега той се нацупи. – Но ти на мен никога няма да ми омръзнеш. Дори по цял ден да киснеш на дивана по долнище, да гледаш кулинарни предавания и да нагъваш хамбургери, с омазана уста и брадичка.

— И ти никога няма да ми омръзнеш. Дори ако си обръснеш гърдите, ако си пуснеш засукан мустак и носиш бандаж (мъжки прашки) на плажа.

Това беше една от любимите им игри. Да се препират кой обича другия повече. Сладко до прилошаване.

Той: „Дори да си на седемдесет, с накъдрена и боядисана в синьо коса.“

Тя: „Дори да си на деветдесет и от ушите ти стърчат дълги черни косми.“

Дъждът не даваше признаци да се укроти и двамата бяха вир вода мокри, но никой не помръдваше да влязат вътре.

Накрая Кайли заговори.

— Време е да вървя.

Джими почувства пробождане.

— Оставяш ме. Вече?

Кайли се загърна в своето милитъри яке и се усмихна жално.

— Знам, че още е рано, но проверката за безопасност отнема страшно много време, докато проверят дали не нося опасни оръжия като нокторезачка, например – тя се опита да се пошегува, но се провали безславно. – Не искам да си изпусна полета.

— Не… не, разбира се – измънка Джими, макар че една част от него не би имала нищо против да стане точно така. Въпреки позите и преструвките на силен мъж, той знаеше, че Кайли щеше да му липсва, нищо, че щеше да отсъства само една седмица. Той обходи с очи лицето й, видя, че водоустойчивата очна линия беше достигнала до крайния предел на своята издръжливост и се стичаше свободно по бузите й. Кайли вече му липсваше.

— Обичам те, Гуфи. – Тя го погледна замечтано.

Джими й отвърна със същия поглед.

— Обичам те, Мини.

Галени имена. След шест месеца. Невероятно.

3

Доволна от умелото си паркиране на заден ход, Маргарет Чапмън си запали втората цигара „Ламбърт и Бътлър“ за тази сутрин, духна почернялата кибритена клечка и я изхвърли с декадентски жест през прозореца на автомобила. Всмука дълбоко през филтъра, забарабани с прясно лакирани нокти по волана и изви леко китка, колкото новият часовник-браслет, който току-що си бе купила от безмитния магазин да проблесне. Фин и златен, той се открояваше елегантно на загара,  който беше хванала на Пуерто Банус.[3] 

Единственият проблем беше, че не можеше да вижда стрелките, понеже зрението й отслабваше. Такава е печалната действителност на старостта, помисли си тя и си дръпна с наслада. Щом чукнеш петдесетте, чарковете започват да се износват, като токчетата на чифт стари ботуши . Все още не беше съвкем за изхвърляне, каза си, и изпусна две кълбета дим през пламналите ноздри.

На петдесет и пет човек не е стар, реши Маргарет и отвори  жабката на колата. Вътре се спотайваше нейната срамна тайна. И като огледа улицата, за да се увери, че никой не я гледа, тя плахо издърпа една златна верижка, на чийто край висяха очила с рогови рамки. Изгледа ги с омраза, дори с ненавист, понеже бяха замазани, и ги постави неохотно на върха на носа си. Образите се избистриха фокусирани и тя зацъка ядосано. Да му се не види, в какво състояние беше френският й маникюр. Какво щяха да си помислят хората? Мацаница. Като че ли някое от внучетата й го бе правило, с коректор и баданарка.

В пристъп на отчаяние, Маргарет зачопли яростно с палец остатъците от бял лак по кожичките на ноктите си. И тогава си спомни.

Не губеше само зрението си, губеше и рефлексите си.

Тя вдиша ядно, вдигна ръка така че да отметне ръкава на ефирната си жилетна, за да види часовника си. И часа. Девет и двайсет и пет.

Вън от себе си, тя осъзна, че щяха да закъснеят за работа. Щеше пристигне с такова закъснение, че нямаше да успее да приготви на шефа си сутрешното кафе с мляко, без захар, да прегледа графика му заедно с него, да отмени следобедните му срещи, за да може да заведе любовницата си на обяд… Докато въображаемият списък със задачи се разгръщаше пред нея, тя свали очилата, остави ги да висят на пищните й гърди като махало и с цялата сила, на която беше способна, натисна с две ръце класкона.   

Би-биип.

— Мда… – Заровила лице във възглавницата, Грейс се размърда.

Би-биип. – Автомобилният клаксон изрева отново под прозореца й.

— Млъкни, бе – изсумтя сънено тя и се зави презглава с възглавницата, заравяйки лице в пухения матрак.

Би-би-би-би-биип… би-биип.

Този не се отказваше. Този път по-настойчиво, въпреки бодрия звук на клаксона. Грейс изпухтя с досада. Защо трябваше да вдигат такава гюрултия точно на нейната улица? При това, съдейки по звуците, точно под нейните прозорци.

О, мамка му.

Изригвайки от завивките в объркан вулкан от ръце, крака, гърди, коса, Грейс се хвърли към прозореца на спалнята и отвори със замах дървените кепенци. Точно отсреща, на тротоара, беше паркиран ментовозелен „Фиат Панда“, с включен двигател. На мястото на шофьора, провесена през прозореца, се виждаше петдесетина годишна жена със силен слънчев загар, копринен розов тюрбан, накичена с едри сребърни бижута и накипрена с ярко доматено червено червило. С цигара в уста, тя натискаше клаксона с две ръце, силно и неумолимо.

Бииииип.

О, боже.

Беше за нея.

Маргарет Чапмън – за приятелите и колегите Маги – беше личната асистентка на изпълнителния директор на „Биг Фиш Дизайнс“, международна агенция за арт дизайн, където Грейс работеше от три години. Въпреки разликата във възрастта, двете с Маги бяха първи приятелки. Мнозина виждаха във връзката им привързаността на майка и дъщеря, но не си даваха сметка, че макар Маги да беше прехвърлила петдесетте, тя притежаваше енергията, жизнеността и жизнерадостта на тийнейджърка, да не споменаваме мръсното й чувство за хумор и дънките, очертаващи дупе, на което Грейс завиждаше от все сърце.

Освен това я возеше до офиса. Всеки ден през работната седмица Маги излизаше от апартамента си в Стрийтъм точно в осем часа и четирийсет и пет минути, за да стигне навреме до Грейс, в девет часа и петнайсет минути „по часовник“, за да потеглят точно в девет часа и шестнайсет минути и да пристигнат в Кенсингтън в девет и четирийсет и пет. Разкрепостена  и бохемка по отношение на гардероба, Маги беше цербер по отношение на точността. Което, помисли си Грейс като се сниши под репродукцията на викториански радиатор преди приятелката й да я види в цялата й гола прелест, можеше да означава само едно.

Че се беше успала.

По дяволите.

Отказвайки се от любимата си вана и всичките луксозни, миниатюрни шишенца с мляко за вана, овлажняващи лосиони и ароматични сапуни, за които се беше изръсила в „Аведа“ през уикенда, Грейс превключи на свръхреактивен режим. Нахлузи всичко, което беше носила предишния ден и беше нахвърляла през таблата на леглото, с изключение на бельото, като същевременно се луташе напосоки из апартамента и тъпчеше разни неща в коженото си куфарче. Въпреки общия безпорядък – нито тя, нито Спенсър бяха кой знае колко прибрани, – беше относително лесно да намери вещите си, които се открояваха върху неутралния декор. Спенсър предпочиташе изчистени, семпли и по възможност скъпи неща, докато нея я привличаха лъскавите, украсени с пайети и цветни дрънкулки: тоалетна чантичка от индийска дамаска, моливник от изкуствена леопардова кожа с косъм, отровнорозова пластмасова четка за коса, мобилен телефон с капаче на цветя, чехли с пайети…

Стомахът й нададе шумно сърдито къркорене. Закуска. Грейс обходи с поглед кухнята – шкафчета имитиращи светло дърво, кремави плочки, бяла грамадна мивка – и като не намери нищо, което да става за ядене – нито тя, нито Спенсър бяха кой знае колко добри домакини – тя се сети доволно за шишенцата био йогурт за пиене, които беше купила преди две седмици, когато я удари примерното настроение в супермаркета. Изприпка до модерния комбиниран хладилник и фризер, отвори вратата и ги намери, подредени като миниатюрни бледорозови войници в страничното отделение. Грейс грабна едно шишенце, но тутакси осъзна, че срокът на годност отдавна беше отминал, капачката се беше издула и беше готова да гръмне.

Както и стана. Върху ръкава й.

С цветисти ругатни тя го запрати към кофата, не улучи, заряза шишенцето на земята, избърса ръкава си с попивателна кърпа омазана с кафе на гранули, покривайки любимата си жилетка с малки черни петънца, и накрая, с едно сръчно забърсване с лакът на имитиращия мрамор кухненски плот, тя прибра монетите, портмонето и ключовете в чантата си. В това време Маги седеше отвън и кряскаше като гъска.

— Идвам… – и като намъкна ръце в тесните ръкави на дънковото си яке, Грейс зашляпа по коридора, подритна с чехъл новопристигналата поща, затръшна входната врата зад гърба си и заприпка по стълбите към улицата.

— Не бързай, кукло, изобщо не закъсняваме – изръмжа Маги и форсира двигателя, когато Грейс отвори вратата и се метна на седалката до нея.

Преди да е успяла да затвори вратата, Маги вече се носеше по покритата с опадали есенни листа улица към Уандсуърт Камън, под звуците на урока по разговорен испански, който гърмеше от стереоуредбата на колата.

Тъй като достигаше възрастта и стажа необходими за ранно пенсиониране след няколко месеца, Маги и нейната половинка Сони бяха решили да си купят вила в Испания, където тя възнамеряваше да си бъбри с местните. За съжаление обаче откриваше, че чуждите езици не й се отдаваха. Въпреки че задържаше пълния комплект на самоучителя „Научете испански за един уикенд“ от заемната библиотека вече шести месец, все още беше на касета номер едно. Тази сутрин темата на урока беше поръчване на храна в ресторант.

— Една голяма гарафа с наливно червено вино, моля – обяви гласът от таписа, след което повтори на прекрасен испански, ‘Una jarra de litro de tinto de la casa, por favor.’

Последва пауза, в която Маги трябваше да повтори изречението. Което тя и направи. Ужасно.

— Уна хара … ъ … де ла ка-са поу-ва-фор – повтори тя и с един удар размаза злочестия испански език.

Профучаваха покрай големи викториански семейни къщи, скъпи фамилни автомобили и подминаваха разни благоденстващи бели майки от средната класа, които бутаха триколесни бъгита марка „Ланд Ровър“, поели към няколкото кокетни чайни, зарзаватчийници с безбожно високи цени, два ужасно сладки миниатюрни бутици и една „Пица Експрес“, на витрината на която гордо висеше табелка с надпис „С удобства за бебета и бебешки колички“.

Ако Челси беше мястото, където амбициозните момичета ходеха, за да си хванат своя принц-банкер, то Уандсуърт бе мястото, където те заживяваха щастливо след брака, заедно с две деца и комфортен фамилен автомобил, мислеше си Грейс, пропускайки през ушите си бруталния испански акцент на Маги, който звучеше като лоша имитация на Мануел от „Фолти Тауърс“[4]. Загледана през прозореца, тя забеляза един трийсет и няколко годишен мъж с чуплива коса, в пастелна риза на „Ралф Лорън“, който целуваше жена си и бебето на прага. Грейс го проследи как се отдалечи от жена си и децата си, понесъл в едната ръка куфарче, в другата спортен сак за фитнес залата, качи се напето в тъмносиния джип „Чероки“ и тогава я осени една смущаваща мисъл.

Мъжът приличаше на Спенсър.

Не точно, разбира се, не можеше да се мери по привлекателност с него, но имаше нещо в този мъж. Същата атлетична фигура, същият костюм, същата походка, същата кола. Дори същото изражение.

Което беше последвано от друга смущаваща мисъл.

Грейс обърна поглед към жена му, която продължаваше да стои на вратата, наместила бебето на хълбок, докато другият малчуган й стоеше в краката. Докато Спенсър се вписваше в образа на средностатистическия уандсуъртски съпруг, тя по нищо не напомняше на средностатистическата уандсуъртска съпруга.  

Което беше последвано от трета смущаваща мисъл.

За да бъдем откровени, Грейс не искаше да прилича на такава.

О, боже. Обзе я уплаха. Какво означаваше това?

Защо никога не се беше замисляла за това досега? Как така три години и половина се беше разминавала с тези хора, беше им кимала за поздрав, беше разменяла с тях учтиви забележки за времето, без да намира в това нищо смущаващо, а сега ни в клин, ни в ръкав да се почувства като излязла от „Степфордските съпруги“?

— Знам, че бяха само пет минути, но ще ни съсипят цялото пътуване… – Изоставила поръчването на паеля на развален испански, Маги бърбореше оживено, намалявайки скорост пред светофара.

Но Грейс не я слушаше. Не за първи път се улавяше да се пита как така се беше озовала в квартала на дребнобуржоазното охолство. Апартаментът на Спенсър й харесваше, беше голям и комфортен и представителен, но понякога й домъчняваше за стария й малък, претъпкан с вещи апартамент в Камдън. За пъстрия мултикултурен квартал, за смесицата от китайски ресторанти, индийски закусвални, тай кафенета, судански гостилници, оживените реге барове, пъстроцветния пазар, графитите, боклуците, амалгамата от млади и стари. Изобилието от неон и пълната липса на ризи в пастелни цветове…

— Само няколко секунди забавяне и попадаш в час пик. Не смея да си помисля какво ще бъде задръстването по прокретия мост, ще бъде истински кошмар…

Грейс прие подходящото сконфузено изражение и се заслуша в „пътно-транспортната реч“ на Маги, както я наричаше тя и която знаеше наизуст, понеже я слушаше всяка сутрин. И почти веднага изключи отново, гласът на приятелката й избледня до фонов шум, а Грейс потъна в съзерцание на гледката през прозореца, като се замисли за Спенсър.

Той й предложи преди две години. Беше паметно събитие, но не заради романтиката, а заради своята прозаичност. Както с повечето събития, които трябва да бъдат значими – раздялата с девствеността, изпушването на първата цигара, откриването на йога – Грей се беше научила през годините, че под гнета на ферментиращото очакване, реалността се оказваше някак разочароваща.

Да вземем предложението за женитба. Бяха я въвели в заблудата, че то включваше падане на коляно, сълзи на радост, аплодисменти от страна на келнерите.

Нито за миг през своите двайсет и девет блажени години Грейс не си бе представяла дъждовна вечер през седмицата, в която тя се щура из кухнята и приготвя вечерята – е, ако не я готвеше, то поне я разопаковаше от кутиите и фолиото, – докато Спенсър, който тъкмо се беше прибрал от работа,  ровеше в чекмеджето за прибори, сред химикалки, менюта за поръчване на готова храна, свредели и всякакви други боклуци, които някак се бяха озовали там, опитвайки се да изкопае тирбушон, за да отвори бутилка червено вино.     

Нормалните, обичайни, банални неща, които правят хората когато не обсъждат предложения за обвързване.

Които и Грейс правеше, докато насред разговора за това какъв сватбен подарък да купят за сестра му – „Защо да не й вземем от онези акрилните седалки за тоалетна, с плуващи раковини и рибки и такива неща?“ – Спенсър беше притихнал, замислен, като че ли идеята за седалката с рибки и мидички му беше харесала, и отвърна, „Защо не се оженим?“ В този момент микровълновата фурна звънна, за да им съобщи, че полуфабрикатното филе от треска е готово.

Е, добре, предложението не се вписваше в представата за романтика, но последвалите поздравления, картички и традиционното посещение на „Тифани“ компенсираха донякъде ситуацията. Така или иначе, не беше важно как й беше предложил, утешаваше се Грейс, докато показваше развълнувана четвъртития диамант в платинен обков на възхитените си приятелки, важното е, че й беше предложил. Да се омъжи за него. Да прекара живота си с него.

Да му стане жена.

Грейс не съжаляваше за решението си. Въпреки приказките за независимост, равенство и еманципация на жените, въпреки че си отваряше вратите сама и държеше да си делят сметката в ресторанта, въпреки че боравеше умело с всякакви железарски инструменти, но не можеше да оглади дреха без да я стопи до неузнаваемост, въпреки че винаги се заявяваше в документите като „госпожица“ и отказваше бакшиш, когато таксиметровите шофьори я наричаха „сладурано“, дълбоко в себе си Грейс беше романтично момиче.

И беше на седмото небе. След предложението на Спенсър животът й придоби съвършено нов смисъл. Цели дни се въртяха около такива сериозни въпроси като дали да избере конфети от ориз или от розови листенца, седмици отидоха за избора на неговите и нейните пълни с хелий балони, да не забравяме уикенда, който Грейс прекара сърфирайки в мрежата, в търсене на специални оферти за бели гълъби. И го направи без капка ирония. Тя, Грейс Феърли, жената, която наричаше сватбата отживяла, старомодна традиция, която твърдеше, че фикцията за бяла сватба не е нищо повече от абсурдно пилеене на пали, с удивление откриваше, че не можеше да се насити на приказката. Църковен или граждански брак? Лятна или зимна сватба? Голяма или малка? Традиционна или шантава?

Едва след няколко седмици жадно прелистване на сватбени списания с онази ревностна преданост, която обикновено беше запазена за новия брой на „Гламър“, Грейс забеляза, че Спенсър мълчи като риба. 

Тя не разбираше точно защо. Дали от разсеяност, нехайство, безразличие или липса на интерес, дали защото вниманието му беше като на малко дете, дали защото бързо се отегчаваше или просто защото беше забравил, но откакто диамантът кацна на пръста й, Спенсър потъна в инертност. Той стана озадачаващо отнесен, не можеше да се реши да насрочат дата, да набележат списъка с гости, да изберат място за церемонията и приема. Всъщност, за мъж, който се гордееше със своята упоритост, той бе обзет от необяснима нерешителност.   

Въпреки неговите протести, че не, разбира се, че не се беше отказал и да, разбира се, че искаше да се ожени за нея. Месеците минаваха. И нищо не се случваше. Всеки път отлагаше разговора за „това“ за по-късно, а когато въпросното по-късно настъпеше, той се оказваше необяснимо – и както започна да подозира Грейс, удобно – зает. Лека полека списанията остаряха и тя ги изхвърли, сроковете на промоционалните оферти за бели гълъби изтекоха, платиненият обков на пръстена помръкна и се накраска, а диамантът сякаш загуби блясъка си.

А животът си продължаваше. Грейс престана да споменава сватбата, Спенсър престана да избягва темата и за момента те забравиха за нея.

Е, почти…

— Добре ли си, кукло? Нещо се умълча.

— Какво? О, да, да – измънка Грейс и подскочи от друсането, вследствие преминаване с превишена скорост през пешеходна пътека. – Виж, съжалявам, че закъснях тази сутрин… Днес имам рожден ден и… 

— О, миличка, трябваше да ми кажеш – възкликна Маги, шляпна я по бедрото и й се усмихна с лъчезарно.

— Магс, пътят – напомни й Грейс по инерция.

— Стига, де, на колко стана? – Маги невъзмутимо насочи вниманието си към пътното платно.

— На трийсет и една – направи физиономия Грейс, като сбръчи нос при мисълта, че вече е влязла в категорията на възрастните хора. Каква зряла възраст, направо стара. И все пак, оптимистично погледнато, предвид скоростта щеше да е късметлийка, ако доживееше до трийсет и две, помисли си тя, вкопчена в протрития плат на седалката, докато фиатът хвърчеше стремглаво през кръстовища и червени светофари. В отсрещното платно един стар класически ситроен наби спирачщи.

— Магс, колата… – изпищя Грейс и вдигна ръце пред главата си, за да не забие чело в предното стъкло.

— Виждам, виждам – излъга Маги и сви рязко, като забърса страничното огледало. Понесе се пронизителен звук на спирачки и шофьорът натисна клаксона свирепо. Маги обаче остана невъзмутима.

— Ооо, още си бебе – изгука щастливо тя, с лениво увиснала цигара в ъгъла на устата.

Тази жена има стоманени нерви, помисли си Грейс, изпъната като бастун на седалката, пребледняла като платно.

— Мен ме слушай, докато не станеш на моята възраст, няма за какво да се тревожиш.

Грейс се усмихна.

— Не виждам да си се разтревожила.

— Знам, права си – кимна бодро Маги и смени скоростите. – Трябва да се взема в ръце и да се замисля. 

Със звучен смях, тя насочи вниманието си отново към урока по испански, който беше стигнал до настаняването в хотел.

— Няма тоалетна хартия в банята …  No hay papel higienco en el cuarto de baño…

— О, боже – изохка Маги и угаси цигарата в преливащия пепелник. Протегна пръст и натисна бутона за изхвърляне на касетката. – Я си я заври отзад!


[1] Dr Cupid (англ.) – доктор Купидон. – Бел. прев.

[2] Un colpo di fulmine (ит.) – любов от пръв поглед. – Бел. прев.

[3] Луксозен курорт в Испания, известен като Пристанището на Марбея, със скъпи яхти, ексклузивни ресторанти и разкошни апартаменти. – Бел. пр.

[4] “Fawlty Towers”: британска комедия, създадена от BBC и излъчена за пръв път през 1975 г. В класацията Топ 100 на „Най-великите британски телевизионни програми”, гласувана от професионалисти от бранша през 2000 г., „Фолти Тауърс” е поставен на първо място. Поредицата печели и престижното пето място в класацията на BBC за „Най–добри британски ситуационни комедии” през 2004 г. – Бел. прев.

By Kukuvica

Казвам се Маргарита. Пиша предимно за мъглата, за вятъра и за други магически сили.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *