Често ли идваш тук?

Александра Потър

Превод: Маргарита Спасова, 2013

Пролог

А това, драги слушатели, ни отвежда към следващото любовно писмо, то е от Синди от Падингтън, която търси някой специален човек да стопли разбитото й сърце…

Минава полунощ. Мрак и ситен дъжд. Нашир и надлъж, задавените от трафик столични улици са призрачно празни, освободените от навалицата търговски булеварди са се превърнали в хостели за бездомните, а в един милион спални, уютно завити под един милион пухени завивки и юргани спят, похъркват и сънуват милиони лондончани.

Повечето, но не всички.

В платното с ограничена скорост на шосе А40 един доктор от Спешна помощ се прибира от смяна в стария си очукан фолксваген кемпер; двойка съпрузи на средна възраст допиват приспивните си питиета, сгушени дружелюбно на кадифено пясъчножълто канапе във висок жилищен блок в Стрийтъм, а над „Балтик Травъл“ в Падингтън една самотна майка кръстосва апартамента в очакване телефонът да позвъни. Различни хора, различни места, различни животи. И една връзка. Радио, УКВ FM честота. И фактът, че всички те слушат едно и също предаване.

„Безкрайна любов“ на Лутър Вандрос затихва под гласа на водещия.

— Здравейте, аз съм доктор Купидон, със среднощна доза любов. Авторката на тазвечерното любовна писмо ни разказва за разбития си живот, защото партньорът й си тръгнал, изоставяйки нея и сина им. Ало, Синди, чуваш ли ме?

От другата страна се чува нервно покашляне.

— Ъ, да… здравей.

Здравей, Синди, вече си в ефир, аз съм доктор Кюпид. Изглежда, че напоследък си преживяла доста труден период.

— Да…  нещо такова…

Намекът е посрещнат със съчувствено сумтене от страна на водещия.

— Е, разкажи ни малко повече за себе си.

— Ами… – гласът на жената потреперва от смущение.

— Не се притеснявай – успокоява я водещият. – Поеми си дълбоко дъх.

Следва пауза, мъчително прегръщане на глътка вода, после:

— Ами, смятам, че съм творческа натура. Бях гримьорка за разни лъскави списания, което беше страхотно, понеже пътувах по цял свят, срещах се с интересни хора, но после родих и … и … – тя въздъхва, донякъде с тъга, донякъде с обич – … се отдадох на моето малко момченце.

— В писмото си пишеш, че си търсиш някой специален човек.

— Хм. Да, май така написах.

Дори по радиовълните си проличава, че тя се е изчервила от смущение. Но нали всички това искат?

— Разбира се – успокоява я водещият.  – На нас, в „Често ли идваш тук?“ това ни е работата, да ти намерим твоята сродна душа.

— Наистина ли? – учудва се Синди, неспособна да скрие съмнението в гласа си.

— Да, наистина.

— О … добре … супер… – Тя се опитва да влезе в тона на водещия, който прелива от ентусиазъм, поколебава се и се киска нервно. Чува се жадно всмукване на цигарен дим… – Слава Богу, защото не можете да си представите какъв кошмар беше последната ми среща с мъж – затова ви писах. Честно казано, аз всъщност нямам вяра на агенциите за запознанства и търсенето на сродни души – признава жената, сякаш почти забравила, че откровеничи пред водещия и слушателите на радиопредаване за самотни сърца. – Вярвам в съдбата, в предопределението, в магията на вселената. Вярвам, че ние нямаме контрол над любовта. Любовта или се случва, или не се случва…

Изправен пред заколението на шоуто си в ефир, водещият я прекъсва.

— Лондон е пълен със самотни хора, които търсят своята сродна душа. Защо не опиташ да опишеш твоя идеален партньор, Синди?

 — Ами, няма как да знам докато не го срещна, нали? – отговаря объркана тя.

— Опитай, Синди – придумва я водещият, петимен да запълни ефирното време до следващото парче. – Не се притеснявай. Нали помниш, че разговаряш с доктор Кюпид, който е тук да стопли разбитото ти сърце.

Мълчание, последвано от смутен смях.

— Е, добре, щом настоявате.

— Настоявам.

— Добре, да видим … той е забавен и мир, и верен…

— Разбира се – приглася водещият, приятелски.

— … и духовен, и страстен, и сърдечен и романтичен… – Синди се отпуска и нервността я напуска: – Такъв мъж, че ако сте в супермаркета заедно и ти го оставиш, за да вземеш кутия чай „Ърл Грей“ или нещо такова и го изгубиш в навалицата… – обяснява разпалено тя, – … и ти тръгваш да го търсиш между стелажите, докато изведнъж не го видиш, насред морето от пазарски колички. И не виждаш нищо друго освен него. Защото дори да е заобиколен от десетки други мъже с техните пазарски колички, те сякаш не съществуват. Италианците си имат израз за това, un colpo di fulmine.[2] Поразява те като мълния и те заковава на място. – Гласът й затихва в унесена мечтателност и се стопява в горестна въздишка. И бързо се връща на земята. – Честно казано, нямам точна представа какъв трябва да бъде той, но определено ще го позная, когато го срещна.

— Също като нас, нали, драги слушатели? – бърза да разведри обстановката водещият. Увлечен от въображаемата история в супермаркета, той напълно е забравил да следи минутите, докато продуцентът не започва да ръкомаха яростно и да му прави знаци, че ще му пререже гърлото. – Така че ако някой от вас се е разпознал в идеалния мъж на Синди, защо не вдигнете телефона и не позвъните на редакционния телефон на предаването „Често ли идваш тук?“ – разнася се същата досадна мелодия от преди малко – но преди това, нека чуем „Хелоу“ на Лайънъл Ричи. – Тоноператорът безцеремонно намалява мелодията, за да се чуят началните акорди на песента. – И не забравяйте, не губете повече време, защото любовта никого не чака…

Докато кадифеният глас на Лайънъл Ричи се разлива по радиовълните, един доктор от „Спешна помощ“ се усмихва на себе си и усилва звука, а възрастните съпрузи се споглеждат с любов и се сгушват още по-плътно един в друг. И в уютния, приказно осветен апартамент над „Балтик Травел“ една красива тъмнокоса жена се пита какво я е прихванало, та да се обади в национална радиостанция пред кой знае колко хиляди слушатели, за да помоли доктор Кюпид да сложи ред в любовния й живот. Притихнала в очакване до телефона, тя пали следващата цигара.

И се надява.     

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *