Изпепеляване

Джесика Хол

Превод: Маргарита Спасова, 2012

1

Дори нощта не можеше да прогони от Френския квартал жегата и влагата, вездесъщите демонични сестри на лятото. Вместо това тя ги притискаше плътно с мургавите си дълги ръце. Трите поемаха от кейовете и блатистите местности на Луизиана и плъзваха по улиците на Ню Орлиънс, за да гуляят в неразделна прегръдка.

Тук дори от климата се очакваше да бъде по-кошмарен от обичайното. А нашите демонични приятелки — нощта, юлската жега и влагата, се просмукваха през решетките. Избиваха на ситни капчици по пламналите лица. Мачкаха дрехите, косите и настроението, които бързо повяхваха. Залепваха се за пришълците, подхващаха ги през кръста и ги съпровождаха неотлъчно, докато те се влачеха с увиснали рамена обратно към своите безлични климатизирани хотели.

Туристите бяха толкова лесна плячка.

След полунощ само кореняците с креолска кръв имаха куража да се опълчат на задушаващата горещина и да се шмугнат в любимите си капанчета, където климатикът беше последна грижа, но музиката бе чиста магия, а бутилките зъзнеха, затънали в лед.

Местните знаеха, че комбинацията от един свестен джаз квартет и една студена бира е в състояние да компенсира почти всяка несгода.

Но Дъглас Саймън искаше нещо повече от питие, когато влезе в Маскърс Тавърн и поспря, за да попие лицето си с кърпичка. Външността му привлече едва няколко бегли погледа от неколцината редовни посетители в бара.

Дъглас Саймън не биеше на очи. Беше среден на ръст, с бозави черти. Късо подстриганата мишокестенява къса коса и очи в същия цвят отразяваха кроткото му непретенциозно държане. Костюмът му беше също толкова безличен.

Барманът обаче тутакси разпозна Дъглас и се обърна да натисне паникбутона на стената до касовия апарат. Миг по-късно един добре облечен чернокос мъж изникна от офиса на управителя.

— Дъг.

— Господин Белафини. — Дъглас подаде ръка, която не беше поета. Значи така. Все още не съм достатъчно добър за ръкостискане. — Надявам се, че не съм закъснял.

Току-що беше открил, че тригодишният престой в отделението за съхранение на лични вещи в „Ангола“^[1] се беше отразил пагубно върху батерията на часовника му.

— Точно навреме си. Ела.

Стивън Белафини махна към една зала за частни партита.

— Ела.

Дъглас го последва и огледа светкавично празните маси. Не се виждаше чистач, готов да го изведе от бара и да го ескортира в последното му пътуване. Стените и вратата бяха от стъкло, така че ги виждаха отвсякъде.

— Радвам се да ви видя. — Когато другият го измери с остър поглед, Дъглас добави: — Предполагах, че баща ви ще бъде тук, а той умее да вдъхва респект.

— В затвора си развил параноя, Дъг. — Стивън се усмихна и показа перфектните си зъби. — Не можех да ти кажа това на свиждането в затвора, понеже имаше надзиратели, но баща ми иска да знаеш, че дълбоко оценяваме твоята лоялност към фамилията.

Засега въпросната признателност нямаше външни прояви.

— Благодаря.

— Всъщност баща ми смяташе да изпрати кола да те вземе тази вечер — продължи другият, — но не знаехме къде си отседнал.

— Наех си стая в Биг Изи Слийп мотел. — Не се срамуваше от това. — Не мога да си позволя друго.

— От утре ще можеш.

Белафини за глупак ли го смяташе?

— Имаше ли проблем с получаването на договорената сума?

— Нищо подобно. Не се притеснявай за парите. Ако питаш мен, ти си ги заслужи до последния цент. Седни. — Стивън придърпа един стол от ъгловата маса. — Трябва да извадя пари от сейфа. — Той кимна към офиса. — Искаш ли нещо за пиене?

Дъглас седна внимателно. Нямаше как да се отпусне, не и преди да излезе от това място с обещаната отплата.

— Джин с тоник, моля.

— Джин тоник — поръча мимоходом Стивън на бармана.

Последният човек, който напусна Маскърс Тавърн жив, го направи спокойно и без да бърза.

Излезе от една странична врата, прекоси улицата и пое към някакъв малък хотел. Въпреки препускащите цифри на часовника, настроен в режим на обратно броене, той не ускори ход. Макар да бе подходил към операцията малко по-различно този път, бе направил на близките плантации няколко пробни опита предварително. Знаеше със съвършена прецизност точно колко време оставаше.

Четири минути.

В хотела той мина през лобито, кимна на прозяващия се служител на рецепцията и се качи с асансьора до стаята си на третия етаж. Когато влезе вътре, залости вратата и свали сакото си.

Три минути.

Спря до леглото, за да вземе бинокъла и внимателно сгънатия копринен бял шал, който бе оставил там. Разгъна шала, притисна ефирната материя до лицето си и вдъхна в дълбоко. Беше го откраднал от жената, която го бе носила някога, и вплетеният в коприната слаб аромат извика сълзи в очите му.

Тази жена — неговата жена — винаги ухаеше на люляк.

Тя би изпаднала в ужас, ако можеше да го видя сега в тази стая. Климатикът бръмчеше и рециклираше въздуха като мокра, студена кихавица. Евтиният мокет беше белязан с размазана щампа на кашмирени охлюви в червено, зелено и жълто, а ватираната кувертюра на леглото се кипреше с нескопосни фойерверки в масленозелено, златисто и синьо. В малката баня намери една нащърбена пластмасова кофа за лед, опаковани в целофан чаши, а върху хартиената лента през тоалетната седалка пишеше: „ИСКРЯЩО ЧИСТА ЗА ВАШЕ УДОБСТВО“.

Единствената причина да наеме стая в подобен вертеп беше несравнимата гледка към улицата. Бинокълът му даваше видимост от улица Сейнт Люис до Канална на запад и до Пиратска на изток. Той се доближи до прозореца и го отвори, за да влезе нощният въздух.

Две минути и тридесет секунди.

Това, което направи в Маскърс, не му беше за първи път. Беше се превърнал в експерт в тази област, така да се каже. Никога не беше оставал близо до работен обект и никога не бе наблюдавал резултатите от труда си, но този конкретен случай беше специален. Този път работата беше лична.

Настоящата операция му коства немалко пари, време и гордост. Някои биха казали, че рискува бъдещето си, може би дори и живота си, престъпвайки изричните указания във връзка с тази операция. Но в неговия бизнес човек не се издигаше до върха, без да поема рискове.

Тази нощ ще бъде едновременно неговата Декларация за независимост и неговото Възнесение. Монахините, които го обучаваха в католическото училище, не биха одобри избора му, но в известен смисъл именно те му бяха внушили непреодолимата нужда от самоопределение. Сестра Мери Томас го караше да наизустява пасажи от Библията, като например този от Левит, който отекваше в главата му от седмици: „Да не жънеш и саморасла жетва, нито да обираш грозде от нерязано лозе.“

Две минути.

Тази вечер той щеше да се погрижи за бъдещето, гордостта и съдбата си. Тази вечер той щеше да се погрижи за Кортланд Гембъл.

Не се възприемаше като отчаян, а като справедлив човек. След тази нощ той ще вземе онова, което бе негово, което трябваше да е винаги негово. Щеше да накаже Гембъл, човекът, който се беше осмелил да му го отнеме. Неведнъж бе фантазирал как убива съперника си, но убийството би било твърде бързо, твърде лесно. Гембъл трябваше да разбере какво е да живееш вперил поглед в най-съкровеното си желание, без да можеш да го достигнеш, като умираща от глад лисица, копнееща за гроздето в нечие занемарено лозе.

Гембъл бе дръзнал да пожъне онова, което не бе посял. Затова щеше да накара комисаря да страда, както той самият беше страдал.

Една минута.

Той чакаше и наблюдаваше търпеливо. Когато оставаха едва тридесет секунди, някакво такси спря пред бара. Шофьорът излезе да отвори вратата на слаба елегантна жена в рокля на цветя.

— Ще съжаляваш за този щедър бакшиш — промърмори той виждайки как жената подаде на шофьора сгънатите банкноти.

Двадесет секунди.

Жената се обърна към хотела за няколко минути, оглеждайки улицата. Беше леко приведена, с леко заоблени рамене и извит гръб. Уличната лампа над нея освети дългата й черна коса и уплашеното лице. Косите й се развяха със златисти проблясъци.

Шалът се изплъзна от пръстите му и незабелязано падна на пода. Жената извади тънък като паяжина шал с цвят на слонова кост шал и пое с бързи крачки към бара.

Десет секунди.

Той излезе тичешком от стаята на третия етаж, хукна по стълбите и стигна на улицата тъкмо навреме, за да стане свидетел на първата експлозия. Земята се разтресе и прозорците по цялата улица се разбиха на ситни парчета, когато едно огромно огнено кълбо изригна от входа на бара. Експлозията беше толкова голяма и мощна, че го запрати срещу фасадата на хотела, която го посрещна с бетонен удар в гърба.

Една жена залитна към него, притиснала ръце до ушите си, с уста застинала в безмълвен вик.

Той не можеше да помръдне. Това не беше тя. Не можеше да е тя. Нямаше причина да дойде тук. Няма причина, освен ако тя не бе информаторът на Гембъл…

Сестра Мери Томас го беше накарала да наизусти толкова много стихове. Може би онези думи не бяха от Левит. Може би бяха от Галатяните. Нещо за онова, което човек сее.

Звукът на далечни сирени го накара да посегне към мобилния телефон в джоба на сакото му. Трябваше да опита четири пъти, преди да успее да набере номера правилно.

Дискретен глас отговори:

— Кресънт Сити Хоспис.

— Госпожа Белафини там ли е? — попита той с треперещ глас.

— Не, сър, съжалявам, но я няма. Искате ли да оставите съобщение? — Какъв беше онзи стих? Каквото посееш… — Господине…

Облъхна го мощна вълна горещина и дим, която проникна през дрехите му и подлюти очите му.

— Къде е тя?

— Поръча ми да й повикам такси и излезе преди около тридесет минути. Нямам представа къде отиде. — Гласът на медицинската сестра се повиши. — Всичко наред ли е, сър?

Той не я чуваше. Чуваше само нежния глас на сестра Мери Томас, която четеше на учениците в шести клас.

Недейте се лъга. Бог не е за подиграване, понеже каквото посее човек, това и ще пожъне. Мобилният телефон падна на паважа и се разби на парчета.

Пожарите бяха рядкост в историческия Френски квартал на Ню Орлиънс, затова новинарският екип от „На живо по канал 8“ пристигна на местопроизшествието две минути след първата пожарна кола. Другите пожарни коли, тясната улица и талазите пламъци и дим държаха на разстояние по-бавните новинарски екипи, така че само една телевизионна камера успя да заснеме тактическия щурм на пожарникарите срещу горящия бар.

Падаха горящи въглени. Атрактивната червенокоса жена в блед лимоненожълт костюм сякаш нехаеше за тях, застанала до бронята на най-близката пожарна кола и обърната към насочената камера, зад която стоеше брадат мъж на средна възраст с три фотоапарата около врата му.

— Подобно на огромни пчели в своите жълти защитни якета, черни ботуши и каски — подхвана Патриша Браун, обръщайки се към горящия бар, преди отново да погледне в камерата, — нашите смели огнеборци се спускат в смъртоносния ад, за да се борят с ужасните пламъци. Както можем да видим, пълният състав на Отряд 21 е на бойна нога, за да се бори с този изключително сериозен пожар от трето ниво на тревога.

Тя направи жест и операторът насочи камерата към боядисаните в червено и сребърно коли и пожарникарите, които развиваха и насочваха с впечатляващ синхрон тежките маркучи и ги свързваха със смесителните помпи. Патриша изключи микрофона и използва паузата, за да освежи червилото си и да се огледа.

— Успокой се и престани да правиш аналогии с насекоми — нареди на отражението си тя. — Изглеждай уравновесена и загрижена. Сериозно загрижена. Кървавата следа никога не лъже.

Тя провери дали по зъбите й не са останалите следи от червило. Когато камерата се насочи отново към нея, лицето й изразяваше точната доза тревожна загриженост.

— Веднага щом пожарът бъде угасен, тези смели мъже ще влязат в сградата, за да търсят оцелели. Ние ще ви държим в течение. Но от мястото, където стоя — тя хвърли бърз поглед през рамо, — положението не изглежда обнадеждаващо. Патриша Браун, на живо за новините по Канал 8.

— Звучиш малко прегракнала, скъпа — каза операторът, когато спря камерата и започна да прави статични снимки. — Пийни си малко вода.

— От пушека е, Дейв. Трудно ми е да дишам. — Патриша видя как един познат сребърен SUV спря до бордюра и моментално забрави за дихателните си проблеми. — Гембъл дойде. Ела, бързо!

— Той няма да разговаря с теб — прогнозира Дейв. — Винаги ти отказва.

— Този път може и да ми отговори. — Тя оправи дискретно косата си. — Включи камерата, щом стигна до бордюра.

— Това никак няма да му хареса.

— Няма значение. — Лицето й отново възпроизведе загрижената усмивка. — Комисар Кортланд Гембъл току-що пристигна на местопроизшествието в Маскърс Тавърн във Френския квартал. — Тя замълча за момент, за да даде време на високия широкоплещест мъж да слезе от колата и тя да може да го хване в крачка. — Комисар Гембъл, имате ли някакво предположение как е избухнал този смъртоносен пожар? — и натика микрофона в лицето му.

— Все още не. — Корт направи знак на Дейвид да престане да снима. Когато лампичката на камерата угасна, той погледна към елегантните й жълти обувки на високи токчета. — Стоиш в периметъра на местопрестъплението, Триша.

— Престъпление ли е? Възможно ли е да е работа на Подпалвача? — И тъй като комисарят не отговори, тя изключи микрофона, отдръпна го от лицето му и го погледна безпомощно и умоляващо с кръглите си сини очи. — Кортланд, моля те. — Тя постави ръка с грижливо поддържан маникюр върху ръката му и южняшкият й акцент се преобрази от професионално дискретен намек до дрезгаво захаросано мъркане.

— Продуцентката ми настоява за повече подробности, а знаеш каква вещица е. Ще ти бъда страшно благодарна за каквато и да е информация.

Преди година Корт сигурно би се изкушил да провери точно колко далеч се простираше благодарността й, но напоследък странеше от излъскани красавици като Патриша Браун. Всъщност, от Марди Гра насам избягваше цялото женско съсловие^[2].

През мъгливите спомени за една нощ, преди почти шест месеца, проблясваха две проницателни кафяво-зелени очи. Той я галеше с устни, положил ръце под бедрата й, които се повдигаха и въртяха с пламенно нетърпение. Той продължи да я дразни, докато тя не каза: „Май искаш да извадя пистолета отново?“

— Ще получите официално изявление. — Той кимна към другите репортери, струпани извън кръга от патрулни коли, паркирани така, че да служат като временна барикада. — С всички останали. — Той я заобиколи. Преди Триша да може да го последва, един униформен полицай й препречи пътя.

— Чухте комисаря, госпожо.

Корт се насочи към командира на пожарната, но без да се пречка. Неговите хора бяха сред най-добре обучените огнеборци в страната и знаеха как да се справят с пламъците. Мощните водни струи настъпваха срещу огъня и превръщаха пламъците в плътен сив пушек.

Веднага щом стана сравнително безопасно, пожарникарите влязоха в сградата и започнаха да изнасят телата. Репортерите отново се раздвижиха, нетърпеливи за първите снимки на жертвите, но униформените полицаи ги задържаха. Три екипа на бърза помощ се втурнаха да проверяват за признаци на живот, но след миг се отдръпнаха, разменяйки разочаровани погледи с огнеборците. Броят на труповете скоро прехвърли пет, а нетърпението и неудовлетворението се превърнаха в тих ужас и шок.

Докато командирът правеше изявление пред медиите, Корт хладнокръвно нареди на пожарникарите да изнесат труповете зад ъгъла на сградата, далеч от алчните обективи на пресата. Чувалите за трупове свършиха и медиците извадиха чаршафи, за да покрият останалите до пристигането на минивана на моргата.

Корт забеляза един от по-младите мъже, вперил поглед в покритите тела. На лицето му се беше изписал онзи див ужас, който по-опитните мъже се научаваха да потискат, затова се приближило него. Разпозна сина на своя старши следовател.

— Как си, Джак?

— Това е пълна изродщина — процеди Джак Маккарти с невротично кимване към редицата трупове, очевидно без да забелязва, че разговаря с шефа на баща си. — Знаеш ли къде открихме петима от тях?

Корт можеше да предположи, съдейки по разкъсванията по ръцете и вратовете на някои от жертвите. Бяха блъскали по вратите, докато ръцете им се бяха разкървавили, и бяха раздрали гърлата си, докато димът ги бе задушил до смърт.

— До вратата.

— Задната. Струпани накуп около задната врата, която беше заключена и с верига. — Той погледна надолу към една от жертвите. — Това момиче няма повече от осемнадесет години. Имам братовчедка на нейната възраст.

Корт видя сълзи в зачервените, гневни очи на младия мъж. Думите на съчувствие нямаше да премахнат мъката, нито да заличат факта, че без значение какви усилия полагаха, те не можеха да спасят всички. Понякога не можеха да спасят никого.

Такава им беше работата.

Шумът на мотоциклет отклони за миг вниманието на Корт и той видя висок слаб младеж в черно кожено яке и черна каска да приближава към центъра на събитията. Шефът на пожарната хукна да догони хлапето, но в това време някакви маркучи се заплетоха и той промени посоката, за да се заеме първо с тази задача.

Мотоциклетистът паркира, слезе от мотора и застана на тротоара пред Маскърс.

— Трябва да предам нещо на шефа — каза Корт на Джак. — Имам нужда от някой тук, който да държи пресата и зяпачите на разстояние. Можеш ли да поемеш задачата?

Пожарникарят се взря в него, сякаш го виждаше за първи път.

— По дяволите, комисар, аз… Искам да кажа да, сър.

— Добре. — Корт потупа радиостанцията на колана си. — Обади се, ако имаш нужда от помощ — рече той и се насочи към моториста.

Пожарите притежаваха неустоима притегателна сила. Когато Корт постъпи в отдела, отначало бе потресен и отвратен, виждайки колко народ се струпваше да гледа горящите сгради. Но с течение на годините осъзна, че повечето зяпачи изпитваха някаква неохотна, страховита погнуса, същата, която изпитваха, когато минаваха покрай гибелна автомобилна катастрофа и не можеха да извърнат поглед.

Това обаче не даваше право на онзи хлапак да бръмчи насред опасен пожар.

Корт го приближи изотзад, докато мотористът разхлабваше каишката под брадичката си, и постави ръка върху лявото му рамо.

— Стой.

Мотористът замръзна на място, после свали каската и се обърна. На бялата шия висеше златна детективска значка, нанизана на тънък черен шнур. Уличното осветление озари умно лице, щръкнала кестенява коса и дръпнати лешникови очи. Черното кожено яке покриваше омачкана бяла блуза и слабата издутина на кобура.

Корт отдръпна ръката си.

— Детектив Винсент.

— Комисар Гембъл.

Беглата усмивка, която пробяга по устните на Тери Винсент, беше почти толкова хладна, колкото и гласът й. Устните на Тери бяха една от причините да я избягва. Другата бе, че знаеше отлично какво умее тя с тях.

— Защо си тук?

— В „Убийства“ бяха поели повикването и ми го възложиха, понеже ми е на път за вкъщи. — Тя разсея с ръка облака дим срещу лицето си, преди да огледа сградата. — Лоша работа, нали?

— Да.

Корт не се беше доближавал до Тери Винсент от Марди Гра и сега забеляза някои промени. Беше още по-слаба и още по-мургава. Косата й изглеждаше по-къса, но когато изви глава, той видя, че я бе оставила да израсне и я беше прихванала, за да не й пречи. Под очите й имаше дълбоки сенки. Когато извади бележник и химикалка, той видя, че ноктите й бяха квадратни и дълбоко изрязани.

Поне няма да ги гризе, когато не може да запали цигара, помисли си той.

По лицето на детектива от отдел „Убийства“ нямаше нито следа от грим. Миниатюрна вдлъбнатина в долната устна му подсказа, че пак пушеше твърде много. Обикновеният кафяв панталон беше твърде широк и намачкан, като че ли го бе носила цяла седмица. Ако не беше шнолата с шарка на костенурка и леката извивка на гърдите под кожено яке, по нищо нямаше да личи, че е жена.

Нямаше нищичко, което да му харесва в нея, и въпреки това му се прииска да я завлече до най-близката стена, да я притисне до нея и да провери с ръцете си какво друго се бе променило. А после да го направи с уста.

Тери отмести поглед при вида на още два увити трупа.

— Колко са вътре?

— Все още не знаем. — Той кимна към труповете. — С тези стават дванадесет.

Изражението й не се промени, но той и не очакваше да реагира. Подобно на брат му, Джей Ди, Тери беше свикнала да гледа смъртта в лицето.

— Пак ли е дело на Подпалвача?

— Може би. — Значи следеше случая. Сигурно, за да се надсмива над неспособността му да залови един сериен подпалвач. — Не бива да казваш нито дума пред медиите.

— Искаш да кажеш, че не мога да дам извънредно интервю на Триша Браун? Мамка му, мислех си, че ще ми излезе късметът. — Тя свали якето си и го завърза около кръста си. — Отивам да преслушам момчетата и да огледам телата. Доскоро, комисар.

Начинът, по който така небрежно го отпращаше, винаги го беше вбесявал. Но след случилото се между тях в нощта на Марди Гра беше като шамар в лицето.

— Нямаш работа тук.

Нещо проблесна в очите й.

— Тогава подай до шефа ми още едно оплакване срещу мен. — И го заобиколи.

Тери Винсент бе уморена. Беше изкарала двойна смяна, опитвайки се да отхвърли малко бумащина преди прехвърлянето. Отне й девет поредни часа кълване с два пръста на античната пишеща машина, цяло шишенце коректор и шест аспирина, докато я преоре. Когато най-сетне си тръгна, единственото, което искаше, беше да се прибере вкъщи, да си легне и да спи до двадесет и деветия си рожден ден. Единственото наистина гадно нещо в това да бъдеш ченге беше бумащината.

Тя каза на Корт Гембъл истината, повикването от Френския квартал я хвана на вратата. Нощната смяна в отдел „Убийства“ беше последна грижа, а началник-смяната беше ветеран с тридесетгодишен стаж, който предпочиташе да си гледа Хауърд Стърн, вместо да поема повиквания. Беше три часът сутринта, затова тя реши, че Корт Гембъл нямаше да бъде на местопроизшествието.

Не ставам за Вегас, помисли си тя, докато се отдалечаваше от него. Ще си загубя и гащите на комар.

Докато разговаряше с патрулиращите полицаи, които внасяха ред сред зяпачите, погледът й неволно се рееше към комисаря, който в това време инструктираше дознателите. Тери се беше тренирала да не обръща много внимание на Корт — мазохизмът не й беше хоби, пък и той винаги я спипваше да го зяпа, но сега беше зает, така че тя можеше да го съзерцава колкото си искаше.

Защото по отношение на Кортланд Гембъл, човек имаше с какво да изплакне очи.

Тери открай време харесваше едри мъже, а комисарят беше снажен двуметров мъж с широки рамене и дълги крайници. Друг човек с неговата физика можеше да изглежда тромав като неандерталец, но той се движеше леко и елегантно. Носеше кестенявата си коса късо подстригана, лицето — гладко избръснато, а дрехите му бяха толкова идеално изгладени и безупречни, че можеше да позира за корицата на GO.

Разбира се, всичко в Корт Гембъл винаги беше перфектно. Той не се задоволяваше с нищо по-малко. Тери понякога се питаше дали гладеше и гащетата си.

На всичкото отгоре комисарят тренираше съвестно, тичаше всяка сутрин и вдигаше тежести. Тери знаеше това от лични наблюдения, защото посещаваха една и съща фитнес зала, въпреки че тя си бе направила труда да разучи графика му, та да не се засичат. Явно Корт беше увеличил тежестите от пролетта, защото изглеждаше още по-стегнат и мускулест. Дори вените на ръцете му бяха по-изпъкнали, забеляза тя, когато жегата го принуди да свали сакото си.

Много жалко, защото цялата тази сила и физическа красота не компенсираха факта, че все пак си оставаше един 110-килограмов ходещ и говорещ дръвник.

Сякаш дочул мислите й, Корт извърна очи към нея.

Тери се обърна небрежно към един от униформените полицаи и го инструктира да започне да проучва тълпата. Докато говореше, тилът й настръхна, като че ли всички косъмчета се наежиха, и нещо в гърдите я стегна. Един поглед през рамо потвърди, че Корт все още я гледаше. Погледът му беше яростен.

Тя нямаше представа защо. Така де, нали преди малко й каза, че не я искаше тук.

Тери познаваше Кортланд Гембъл от десет години, от завършването на Полицейската академия. Неговият брат Жан-Делано й беше съученик, а целият клан Гембъл беше дошъл на церемонията. И понеже Джей Ди и братята му бяха трима от най-привлекателните мъже в града, всяка жена се стремеше да се докопа до тях.

Тери харесваше Джей Ди, дори когато се състезаваха за титлата най-добър стрелец на стрелбището. Когато той я повика, за да я представи на семейството си, тя бе готова да хареса неговия по-голям брат.

И виж докъде те докара това, скъпа.

В този момент някакъв микрофон изникна пред лицето на Тери.

— Детектив Винсент, можете ли да съобщите на нашите зрители някакви подробности за жертвите на тази ужасна трагедия?

— Не и ако ми навираш това нещо в носа, Триш.

Патриша се отдръпна, но не много.

— Моля ви, детектив, вие нямаше да сте тук, ако тези хора не бяха убити. Кажете ни нещичко.

— Добре. — Тери се наведе и снижи гласа си до шепот. — Жълтото изобщо не ти отива.

Остави ядосаната репортерка, прекоси улицата и сви в уличката покрай сградата. Един млад пожарникар стоеше на стража до наредените тела, докато двама криминалисти опаковаха останките. Огнеборецът беше свил ръце в юмруци, а върху почернялото от сажди лице се виждаха две чисти петна около очите.

Тери отиде право при него и вдигна значката си.

— Детектив Винсент, „Убийства“. — Тя провери името на значката му: Маккарти. Същото като на един от главните следователи на Корт, подобно на полицейската жилка, огнеборството също се предаваше по фамилна линия. — Имаш ли някаква връзка с Тил Маккарти?

— Той е баща ми. — Момчето я изгледа. — С какво мога да ви помогна, госпожо?

— За начало не ме наричай госпожо. Викай ми Тери.

Тя клекна пред най-далечния труп и повдигна чаршафа. По лицето на младия мъж се виждаха леки изгаряния и наранявания, но причината за смъртта беше очевидна от зачервената кожа и саждите, почернелите устни и ноздри. Широко отворените тъмни очи бяха застинали в оцъклен мъртвешки поглед. — Всички ли са в такова състояние?

— Само петима. Последните двама ей там — той кимна към другия край на редицата — са много зле обгорели.

Тери чу разкъсване, нещо потече и единият от дознателите изруга тихичко. Ясно, тялото се разпада. Тя извади цигарите си и подаде пакета на младия пожарникар.

— Искаш ли?

— Да. — Той гледаше в посока на звука и си взе цигара с трепереща ръка.

— Дай да се отдръпнем оттук. — Тя го отведе до ъгъла, където запали първо неговата, а после и своята цигара. — Миналото лято се засякох с баща ти на брега на езерото. Той караше един страхотен аквамастер, широко отворен и с вирната задница. Негов ли е или го взима под наем?

— Купи го. — Той си дръпна от цигарата и изпусна неравна струя дим. — Майка ми за малко не го уби, но той се запъна, че ако не е лодка, ще бъде мотор.

— Лодката е идеална за залива. Ще го вербувам да ми я пусне за един уикенд, а пък аз ще му дам моя жребец. — Тя кимна към своя харли.

— Леле, човече. — В погледа му проблесна желание. — Колко вдига?

— Засега не съм вдигала повече от 140, но теоретично до 190. Освен това е тих като котенце, поставих допълнителна преграда на ауспуха. — Тери се огледа небрежно и видя, че дознателите са свършили. — Кога си в почивка?

— Идният уикенд.

Тя извади една оръфана визитка и написа някакъв адрес на гърба.

— Това е моята бърлога край езерото, ако ти и баща ти искате да я ползвате. — Тя му подаде визитката. — Ключът е под саксията със здравеца.

— Сигурна ли сте, детектив? — Момчето се смути.

— Само кажи на Тил да попълни запаса от бира. — Тя го погледна право в очите. — Хубаво е човек да се измъква от време навреме. Да си проветрява главата.

— Така е. — Той взе картичката. — Благодаря!

Тери го остави на пост и се върна при труповете. След като се легитимира на криминалистите, тя отвори първия чувал и претърси внимателно тялото. Съдържанието на овъгления портфейл на жертвата все още беше четливо и тя си отбеляза името и адреса, преди да върне личната карта там, където я беше намерила, и да премине към следващото тяло.

Срещите с брутална, преждевременна смърт бяха част от работата на Тери, но тя все още не беше обръгнала. Претръпнеше ли, щеше да напусне полицията.

Още три жертви бяха изнесени на алеята, докато Тери установяваше самоличността на жертвите. „Маскърс“ се посещаваше от млади хора. Две от най-слабо обгорените момичета носеха фалшиви шофьорски книжки и приличаха на тийнейджърки. Шест от жертвите не носеха документ за самоличност и наред с други четири бяха жестоко обгорени, така че дори чертите им не се виждаха.

Тя отвори последния цип и се изправи, за да проветри за момент главата си. Разследваше убийства от седем години, но никога не бе виждала толкова много смърт наведнъж. Задушаваше се. Особено сега, когато знаеше имената на повече от жертвите, къде бяха живели, какви снимки носеха със себе си. Най-малко трима от мъжете бяха бащи на малки деца. Толкова много живот, който си беше отишъл просто ей така.

Но случаят все още не беше за нея. Нямаше никакви улики за извършено убийство. Може би се касаеше за трагична злополука или престъпна небрежност: дефектни кабели, пожар в кухнята, небрежно изхвърлен фас. Но тя инстинктивно усещане нещо гнило. Нещо вече я глождеше, ръмжеше и риеше земята, нетърпеливо да се втурне по следата и да спипа негодника, отнел живота на толкова много млади хора.

Не и ако Корт Гембъл имаше нещо да каже по въпроса.

— Копеле.

Тери се обърна да види кой чете мислите й и видя Грейсън Хюит, съдебният лекар на Ню Орлиънс, да клечи до първия труп. Патологът беше русокос бивш сърфист с убийствен тен и лежерен характер. Сега обаче и двамата бяха потресени от трагедията.

— Здрасти, докторе.

Рошавата руса глава се надигна и горчивите бръчки около устата му се стопиха, щом я видя.

— Детектив Винсент. — Той се изправи и дойде при нея. — Сигурно се наслаждаваш на лунната светлина?

— Сигналът постъпи в края на смяната ми. — Тя отстъпи назад от редицата трупове. — Повечето имат документи за самоличност, но все пак ще ми трябват снимки за семействата на онези, които не са с обгорени лица. — Уведомяването на близките и роднините беше единственото задължение, което мразеше повече от бумащината. — Мисля, че ще трябва да вземеш зъбен материал от двама-трима.

Грей погледна телата.

— Ние можем да поемем уведомяването на близките.

— Недей, и без това имаш достатъчно работа. Ние ще се погрижим. — Тя прокара ръка по врата си, обирайки капчици пот. — Петнадесет трупа. Мили боже, Грей, повечето от тях са още деца.

— Знам. — Той постави ръка на гърба й и я потупа приятелски. — Прибери се вкъщи и поспи. Ние ще се погрижим за тях.

Тери отпусна глава на ръката на Грей за един кратък блажен миг. Той беше свестен мъж, на който можеше да разчиташ ида се довериш, когато нещата вървяха зле. Колко жалко, че никога нямаше да бъдат нещо повече от приятели.

— Някакъв проблем ли има, детектив?

Хладният глас на Корт Гембъл накара Тери да затвори очи. Защо, комисар? Нямаш ли си достатъчно свои проблеми?

— Не. — Тя се отдръпна от Грей и се обърна към Корт. Комисарят стоеше надве крачки от тях, по якето му имаше петна от вода и сажди, но като цяло пак беше перфектен.

Тери знаеше, че тя самата изглежда ужасно, но не желаеше да вижда отвращението в очите на Корт. Беше го виждала достатъчно често. Това, от което наистина се нуждаеше, беше една цигара, бира и някой тъмен тих ъгъл, където да им се наслади. Един тъмен ъгъл, да речем, в Торонто.

— Грей, ще бъда на линия в седем — каза тя, без да откъсва поглед от студените очи на комисаря. — Обади ми се, когато снимките на жертвите са готови. — И пое към мотора си.

Корт тръгна след нея.

— Какво правиш, нощни смени ли поемаш?

Прозвуча така сякаш беше дошла на местопроизшествието само за да го вбеси.

— Върша си работата, комисар. Като всяко друго ченге в града.

— Това все още не е случай за твоя отдел.

Той не я искаше тук. Не искаше да го доближава, където и да било. Като че ли тя не го знаеше. Дали наистина смяташе, че не бе забелязала как я избягва от бала за Марди Гра на майка му? Че той на практика беше публикувал на първа страница на „Ню Орлиънс Трибюн“ с главни букви: „СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ МЕН, ТЕРИ“.

И тя стоеше далеч. Отношението му нямаше да й разбие сърцето. То вече се беше пръснало на твърде много парчета.

— Чу ли ме? Това не е…

— Чух те и ще направя всичко възможно да не ми го възложат на мен. — Тя взе каската си. — Айде чао.

Той постави ръка върху мотора.

— Какво искаш да кажеш? Нали все още работиш в „Убийства“?

Джей Ди явно не беше споменал, че бе подала молба за прехвърляне. Освен това Джей Ди беше на меден месец. Нали се ожени за Сейбъл Душейн, любовта на живота му и жената, заради която за малко не го изхвърлиха от полицията. Със сигурност имаше по-приятни занимания от това да мисли за брат си и за своя партньор. Например да гони младата си жена по плажа.

— Комисар, трябва да решиш дали ме искаш или не. — Тя отмести ръката му с лакът. — Крайно време е да решиш. — Тери постави каската на главата си и затегна каишката под брадичката си.

Когато тя обкрачи мотора, той се наведе напред.

— Не те искам.

Тери повдигна визьора и му хвърли един последен дълъг поглед. Не биваше да си го представя гол. Знаеше как изглежда гол от онази безкрайна страстна нощ, когато Корт се беше напил и бе дошъл да я търси.

Доверих ти се, а ти ми говориш така, сякаш съм боклук.

На Тери й отне известно време — надеждата умира последна, — но след няколко седмици проумя защо Корт Гембъл се отнасяше с нея като с кървящ спинозен пациент: той съжаляваше за онази нощ. Нощта, когато изпълни всичките й фантазии, разтърси света й из основи, а след това я остави да се събуди сама в студеното празно легло.

Да я остави да посрещне сутринта сама след секс за една нощ не беше най-лошото. Не й беше за първи път. Нито пък начинът, по който той се отнасяше с нея оттогава насам, всеки вършеше неща, за които след това съжаляваше. Тери знаеше това. Той беше едно от тези неща.

Не, Корт имаше право. Тери беше голямо момиче, тя можеше да го преживее. Никога не бе смятала, че той й дължи нищо.

Но това — да натрива носа й с презрението си — наистина й идваше в повече. То беше най-лошото.

— Няма проблем — каза тя съвсем тихо, преди да запали мотоциклета и да потъне в нощта.

Бележки

[1] Затворът в щата Луизиана е по-известен като „Ангола“ — това име той е получил още преди няколко века, когато там са живеели черни роби, работещи на близките плантации. Днес в затвора „Ангола“ има 5000 затворници, три четвърти от които са чернокожи, излежаващи наказания за убийства, въоръжени грабежи, изнасилвания. Този затвор се слави из цяла Америка със суровите условия, в които се намират затворниците, и с високото равнище на насилие. — Б.пр. ↑

[2] Mardi Gras или „Тлъстият вторник“ е денят преди Пепеляна сряда, която въвежда в четирийсетте дни на католическите пости, които траят до Великден. Това е темпераментен и пищен карнавал по улиците на Ню Орлиънс, който се различава от останалите по това, че участниците в процесията хвърлят в тълпата от движещите се платформи монети, сладкиши и подаръчета. Най-голям късметлия е този, който успее да хване блестяща пантофка с високо токче. — Б.пр. ↑

2

Щом новината за петнадесетте жертви в Максърс достигна до Асошиейтед Прес, тя за една нощ се превърна във водещо заглавие в националните новини, отразявана по Си Ен Ен до най-малкия детайл и дискутирана в сутрешните блокове по всички телевизии.

Предсказанието на Патриша Браун излезе вярно: кървавата следа не лъже.

Корт си тръгна от Френския квартал едва след пристигането на неговия екип за разследване на умишлени палежи и местопрестъплението бе заградено, след което му се наложи да влезе в службата през задния вход, за да избегне шпалира от журналисти отпред.

Неговата секретарка Сади, приятна и оправна бивша диспечерка на телефон 911, го чакаше вътре с чаша горещо кафе.

— Кметът иска да те види в офиса си в десет с предварителна докладна — каза тя и му подаде кафето. — Не ме питай за интереса от страна на вестниците и телевизиите. Сигурно не искаш да говориш с Дан Радър или Питър Дженингс, нали?

— Не. — Корт погледна часовника си, беше едва седем часа. — Кой те повика толкова рано?

— Шефът на нощната смяна. Той мрази телефоните, а те явно не са спирали да звънят от пет часа сутринта. — Тя го последва в кабинета му и остави документите на бюрото. — Искаш ли да говориш с някого?

— Тил Маккарти. Всички от оперативната група. — Той отпи от превъзходното черно кафе на Сади и неохотно добави: — Детектив Винсент от „Убийства“.

— Партньорът на Джей Ди? — попита изненадано Сади. — Тя все още ли ти говори? — Прозвуча сякаш ставаше въпрос за чудо божие.

Като се замисли човек в ретроспекция, то си беше чудо божие.

— Просто ме свържи с нея.

— Окей, капитане. — Тя спусна щорите на излизане.

Корт включи компютъра и се зае с предварителния доклад, който трябваше да бъде на бюрото на кмета след два часа. Като комисар, Корт имаше задължението да следи всички пожари в границите на града, да изготвя оценка на причините и да следи за индикации за умишлен палеж или престъпно намерение.

По отношение на Маскърс нямаше почти никакви улики, освен големия брой жертви и силата на пожара в сградата. Пожарът там беше причинен от нещо достатъчно бързо, мощно и запалимо. Съдейки по периметъра на натрошените стъкла и другите външни щети, това в бара не беше пожар по невнимание.

Нещо се беше взривило вътре в сградата.

Имаше само един активен пироман в Ню Орлиънс, който можеше да предизвика подобен пожар и Корт се опитваше да го залови от месеци. Ако и този пожар беше дело на Подпалвача, той беше обречен. Петнадесет предумишлени убийства му гарантираха екскурзия до „Ангола“, а когато обжалванията му бъдат отхвърлени, и смъртоносна инжекция.

Мобилният му телефон звънна и той се обади.

— Гембъл.

— Сноши не се прибра вкъщи — заяви мъж със силен френски акцент. — Майка ти те видя по телевизията. Оплака ми се. Тя се тревожи за теб. Затова съм длъжен да ти се скарам.

Гласът на баща му го накара да се облегне на стола.

— Не съм на петнадесет, татко.

— И аз това й казвам, а тя си го изкарва на мен.

— Имам една бутилка Maison Surrenne.

Нямаше нещо, което Луи Гембъл да харесваше повече от френски коняк, освен може би хубава пура към него.

— Четиридесет и шест?

— Четиридесет и шест.

— Смятай, че съм ти се разкрещял. — От дрезгав гласът му стана нежен. — Изкарал си тежка нощ, нали? Ще ти донеса нещо за обяд.

Луи Гембъл беше собственик на „Круи на Луи“, най-известният френски креолски ресторант в Ню Орлиънс. Беше и най-добрият готвач в града и за него храната бе най-добрият лек за всичко.

— Не, благодаря, татко. Няма да съм в офиса. — Корт се облегна на стола и разтърка очи. Да се пренесе временно при родителите си, докато си намери апартамент по-близо до службата, беше удобно, но не и да ги безпокои на тяхната възраст. Трябваше да се заеме по-сериозно с търсенето на жилище и да се изнесе възможно най-скоро. — Съжалявам, че забравих да се обадя.

— Майка ти ще ти мърмори, когато се прибереш. Ти ще я оставиш да го направи.

— Разбира се. — Корт се подсмихна лекичко.

— Lache pas la patate, mon fils.

Не изпускай горещия картоф. Кадиенски^[1] израз, който означаваше „Не се отказвай“ и който Луи беше прихванал от Сейбъл, младата съпруга на Джей Ди. Корт подозираше, че новото увлечение на баща му по кейджун жаргона имаше за цел да засвидетелства симпатия към новата му снаха и да подразни мъничко собствената му съпруга, майката на Корт. — Out, pere.

Той затвори и допи изстиналото кафе, преди да отвори горното чекмедже на бюрото си. Нямаше намерение да вади ненадписания, незапечатан плик изпод канцеларските материали. Никога не посягаше към чекмеджето с такова намерение.

Но както правеше почти всеки ден от Марди Гра насам, Корт отвори чекмеджето, повдигна купа хартия и извади плика. Прехвърли го в ръцете си, копнеейки да можеше да го изхвърли. С ясното съзнание, че никога не би го направил.

Корт отвори плика и извади отвътре три снимки. Бяха правени преди десет години, на церемонията за дипломирането на по-малкия му брат в Полицейската академия.

На първата се виждаше един по-млад Джей Ди в полицейска униформа, прегърнал небрежно Тери Винсент. По онова време тя беше все така висока и слаба, но тъмната й коса беше хваната назад в дълга конска опашка. Само Джей Ди се усмихваше.

Тери гледаше в обектива на фотоапарата — тоест гледаше Корт, който стоеше зад фотоапарата, — така, сякаш стоеше пред наркоман с нож в тъмна уличка. И сега като се обръщаше назад, Корт си мислеше, че може и да бе имала право. Той със сигурност не се бе държал приятелски с Тери този ден. Беше учтив, но инстинктивната враждебност беше осезаема и взаимна. Всъщност, той се бе държал с нея като с въоръжен наркоман.

Не без основателна причина, разбира се. Корт я бе наблюдавал как се занасяше с другите абсолвенти и бе попивал пиперливите й шеги. Беше установил, че тя пушеше, навик, който той лично искрено ненавиждаше. Не се появи никакво гадже, нито приятелка сред останалите момичета от академията. На Тери явно й стигаше просто да се мотае с момчетата. Корт познаваше и други мъжкарани, но това беше отдавна, когато бе малък, а после те всички пораснаха и се превърнаха в изискани, привлекателни жени.

Тери Винсент очевидно така и не бе направила този преход или напълно нехаеше. Това едновременно подразни и ядоса Корт. Той предпочиташе уверени, женствени жени, които не се опитваха да се конкурират с мъжете. Но към нито едно от момичетата, с които бе имал връзка, не беше изпитвал толкова силно, непреодолимо привличане като онова, което го бе поразило като мълния, виждайки Тери.

Втората снимка беше уловила нищо неподозиращия Джей Ди, който разговаряше с Тери и група приятели от техния клас. Беше я направила майката на Корт Елизабет, хващайки Тери в профил, да се усмихва иронично на брат му. Не беше красива, дори не беше хубава по критериите на Корт, но на тази снимка слънцето огряваше лицето й и матовата й кожа сияеше. Както и усмивката й.

Никога не се бе усмихвала по този начин на Корт, естествено. Нито веднъж за десет години. Но той я бе виждал да сияе и друг път. В онази единствена нощ, когато той я накара да засияе.

Стомахът му се върза на възел, преди да пропъди точно този спомен от паметта си и да премине към третата и последна снимка, която показваше Тери Винсент седнала сам-сама в края на дълга редица празни столове. Беше направена точно след като семейство Гембъл си тръгнаха заедно с Джей Ди, за да празнуват.

Корт помнеше как брат му покани и Тери, но тя отказа, твърдейки, че нейното семейство я очакваше. Корт остана да поговори с един свой приятел и така я хвана в лъжа. Нейното семейство не беше там. Никой не бе дошъл на завършването на Тери.

Корт не знаеше защо бе направил третата снимка, нито защо не отиде при нея и не настоя да се присъедини към тяхното празненство. Искаше му се, но Тери беше приятелка на брат му, а не негова. А и не знаеше на какво е способен, когато беше близо до нея.

Видя как тя отказа още няколко други покани, след което се измъкна от церемонията, така както беше дошла: сама.

По-късно Корт прояви филма и даде на майка си копия от всички снимки, освен от тази, последната. Запази си негативите и никога не показа снимката на Тери на когото и да било, дори на брат си. Това го караше да се чувства незрял и обсебен. Трябваше да изхвърли тези снимки преди много години, но всеки път, когато понечваше да го направи, също както сега, той ги прибираше внимателно в плика и ги връщаше в чекмеджето.

Сади почука два пъти и подаде глава.

— Направих прясно кафе. И домашни кифлички, ако искаш.

Корт затвори чекмеджето.

— Да не се точиш за повишение?

— Естествено — ухили се тя.

Сали поддържаше запасите му от кафе, докато Корт завърши предварителния доклад и се обади на Гид, за да провери докъде са стигнали. Главният следовател и хората вече бяха направили оглед на мястото, бяха фотографирали щетите и събираха доказателства.

— Съдейки по миризмата, катализаторът трябва да е бил керосин — каза Гил. — Целият бар вони на керосин. Дотук няма следи от запалителни устройства. Досега не сме виждали подобно нещо, но едно е сигурно — това е работа на професионалист.

— Продължавайте да търсите. — Мобилният позвъни отново. — Ще говорим по-късно. — Той взе мобилния. — Гембъл.

— Синът ми беше там снощи — процеди един дълбок, скърцащ глас. Нямаше капка съмнение на кого принадлежеше този глас.

— Съжалявам да го чуя. — Корт знаеше, че подземният бос Франк Белафини имаше само един син, Стивън, и го подготвяше един ден той да поеме бизнеса.

— Все още не, но съвсем скоро наистина ще съжаляваш.

Служебният телефон беше снабден със записващо устройство, но нямаше начин да записва и разговорите от мобилния му телефон.

— Какво искаш, Белафини?

— Искам кучия син, който уби Стивън.

И това излизаше от устата на човек, поръчал толкова убийства, че и двамата вече не можеха да им хванат сметката.

— Много добре знаеш, че няма как да се случи.

— Спипай го и ми го доведи, Гембъл. Или ще го направя аз, докато ти гледаш как моите момчета разкъсват този град на парченца, квартал по квартал.

— Моля ви, детектив Винсент, не можете ли да потвърдите, че става въпрос за убийство? — пледира по телефона Триша Браун.

Тери рисуваше драсканици в служебния си тефтер, като последната представляваше примка от кабел на микрофон.

— Коя част от израза „без коментар“ не можеш да разбереш, Триш?

— Имаме петнадесет мъртви тела — заяви репортерката с такъв тон, сякаш жертвите от Маскърс бяха наредени на бюрото пред нея. — Някой трябва да понесе отговорността за тези смъртни случаи, а обществото има право да знае кой е виновникът.

На примката увисна опулено човече с клечести ръце и крака.

— Искаш да кажеш, че някой трябва да бъде разпнат за назидание, а ти искаш да забиваш пироните лично. Сигурно смяташ, че ще ти донесе място в „Добро утро, Америка“ или „Риджис и Кели“?

— Аз съм новинарка. — Патриша заряза проповедническия тон и го замени с изблик на накърнено достойнство. — Моята работа е да отразявам фактите.

— Ти си състезателна хрътка, Триш. — Тери взе една червена химикалка и оборудва човечето със стилна прическа. — Ако успееш да скалъпиш някое извънредно интервю по случая, повече няма да ти се налага да се подвизаваш като момиче на времето всеки път, когато Чарли Бодро заминава на почивка. Освен ако шефът ти, с когото се чукаш, не вземе да размисли и да си удържи обещанията.

Чу се рязко вдишване.

— Ще ти…

— Само ако ме целунеш преди това. — Тери прекъсна връзката и превключи на централата. — Оттук нататък прехвърляй всички обаждания от Патриша Браун към „Връзки с обществеността“, освен ако не иска да си признае убийство.

— Да, детектив.

— Винсент.

Тери затвори телефона и вдигна поглед към шефа си, капитан Джордж Пелерин, който беше надвиснал над бюрото й.

— Сър…

— Започвай да си стягаш нещата. — Той й подаде един бял плик. — Заповедта за прехвърлянето дойде.

Тери устоя на желанието да извика „ура“, когато прегледа заповедта. Беше кандидатствала за временно прехвърляне в звеното за борба с организираната престъпност и молбата й беше удовлетворена.

— Благодаря, капитане.

— Не се радвай чак толкова — измърмори той. — Връщаш се веднага щом Гембъл и жена му си направят плажа в Ямайка.

Което щеше да се случи след три седмици. Достатъчно време за Корт да приключи с разследването на пожара в бара без нея. Чудесно, тъкмо нямаше да му се налага да си криви физиономията с фалшиви усмивки.

— Да, сър.

— Хейзнъл поема твоите случаи, така че го въведи в тях, преди да изчезнеш. — Пелерин проследи как другият детектив прекоси общата стая в отдел „Убийства“, известна още като „обора“, преди да я прикове с острия си поглед. — Ти ли пое сигнала от „Маскърс“ снощи?

— Повикването постъпи доста късно и реших да спестя разкарването на Джери. — Тя кимна към пишещата машина. — Сега довършвам докладната.

— Пусни я с копие до мен. И Винсент…

— Да, сър.

— Не се увличай там. — Той почука на ръба на бюрото й. — Искам те отново тук след три седмици.

От устата на Пелерин това определено беше комплимент.

— Да, сър.

Лоусън Хейзнъл изобщо не се зарадва на Тери и на камарата папки, които тя стовари на бюрото му един час по-късно. Обикновеното му, простовато лице придоби кисел вид, когато измери с очи първо папките, после нея.

— Това е страшно много, Винсент. Сякаш си нямам достатъчно мои.

— Оплачи се на капитана, Хейз. — Тя взе най-горната папка и я отвори пред него. — Това тук е висящ случай — снощният пожар във Френския квартал. Петнайсет жертви, може ида са станали повече. Обади се на Грей Хюит, той ще ти даде актуална информация.

— Е, сега на мен ще ми трябва временно позициониране. — Той отвори папката и прегледа заглавната страница. — Вече потвърдиха ли, че е умишлен палеж?

— Не, но пожарът се разгоря със страшна сила, сякаш барът е от картон. — Тя откъсна няколко страници от бележника си, където беше отбелязала самоличността на жертвите и му ги подаде. — Подготвих предварителната докладна и възложих на звеното за подпомагане на жертвите да започнат да звънят по домовете на идентифицираните. Комисар Гембъл трябва да излезе със становище до края на деня.

— Комисар Гембъл. — Лоусън добави ръкописните бележки към папката. — Поправи ме, ако греша, но последния път, когато го спомена, не го ли нарече „оня гьонсурат, който ме натресе да пиша отчети“?

— Когато човек го опознае, става поносим — излъга тя.

— Братовчед ти друго разправя. — Той наклони глава. — Кейн каза, че Гембъл едва не му счупил челюстта, когато се спречкаха по време на Марди Гра.

Корт се беше сбил с братовчед й Кейн Гантри, когато разследваха Кейн за убийството на кандидат-губернатора Марк Леклер. Тери все още не знаеше точно за какво се бяха хванали за гушите.

— Онази нощ братовчед ми се държа като идиот от световна класа — отсече тя. — Аз самата за малко не го застрелях.

Другото ченге я погледна скептично.

— Щом изведнъж си станала толкова гъста с комисаря, тогава защо се местиш в БОП?

— Просто исках промяна. Джей Ди се връща идния месец, както и аз. — Тери харесваше Лоусън Хейзнъл, но не можеше да му разкрие сърцето си. — Дай да прегледаме и другите.

След като въведе Лоусън в останалите случаи, Тери опакова най-необходимото от бюрото си и отнесе кутията до асансьора. Звеното за борба с организираната престъпност или както всички го наричаха БОП наскоро беше преместено в сградата на съда на същата улица. Тери отиде дотам с мотора, легитимира се на рецепцията и беше ескортирана до новото си бюро в тукашния вариант на „обора“. Дискретни клетки с ниски преградни стени образуваха лабиринт от спретнати подредени бюра, мигащи компютри и цивилни детективи. Тери кимна на малцината, които познаваше, тъй като беше доста придирчива към личните си контакти. Компютърът на нейното бюро беше изключен, но видът му я накара да изохка. Тери беше най-неграмотният в компютърно отношение човек в цялата полиция, което бе една от причините все още да кълве на античната пишеща машина в „Убийства“.

— Надявам се, че си имаш наръчник — заяви тя на компютъра.

— Естествено. — В отвора на нейната клетка се появи висок мургав мъж. Силно почернял, смугъл представител на бялата раса или много светъл афроамериканец. Беше невъзможно да се познае по гладко обръснатата му глава и проницателните, неразгадаеми черни очи. — Сигурно сте Терез Винсент.

— Тери. Здравейте. — Тя протегна ръка.

— Себастиен Руел. Добре дошли в БОП. — Той се ръкува с нея и посочи към големия ъглов офис. — Да поговорим. — Тери последва новия си шеф в офиса, до вратата на който се виждаше дискретна табелка с името му и длъжността главен следовател. Тери беше чувала за него, разбира се. Когато някой специален агент на ФБР станеше ченге, това винаги пораждаше много слухове. Разправяха, че бил напуснал Бюрото в немилост, но Тери не го вярваше. Борбата с корупцията беше приоритет през последното десетилетие, а дискредитираните ченгета не бяха добре дошли в полицията. Пък и шефът на полицията никога не би взел бивш агент с опетнена репутация за директор на звеното за борба с организираната престъпност.

Руел я покани да седне и й предложи кафе, което тя отказа, преди той самият да се настани зад бюрото си. Отгоре имаше една-единствена папка, която той отвори.

— Работили сте в „Убийства“ през последните седем години.

Имаше приятен равен глас без следа от акцент. В тон с изражението му, помисли си Тери. Може би това е нещо, на което те учат в Куонтико.

— Да, сър.

— Можете да ме наричате „шефе“. — Той прелисти няколко страници. — Отзивите за вашата работа са отлични, няколко похвали за добре свършена работа по делата и общественополезен принос, както и най-добро постижение по покриване на норматива.

Тери се почувства малко смутена от похвалите.

— Обичам да се състезавам. Както и да стрелям.

— Говори се, че сте най-добрият стрелец в полицията. Тук пише, че сте отказала няколко покани да се присъедините към Специалните военни части^[2]. — Той вдигна поглед от папката. — Бих казал, че е идеалната работа за човек с вашите умения.

Баща й искаше тя да кандидатства за работа в SWAT след дипломирането, по времето, когато все още си говореха.

— Аз съм стрелец, шефе, а не снайперист.

Руел затвори папката.

— Поискали сте временно позициониране в БОП. Някаква конкретна причина?

— Обичам да уча нови неща — каза Тери. — Вашият отдел има отлична разкриваемост на случаите и съм убедена, че всичко научено тук ще ми бъде от полза.

— През последните няколко месеца сте следили фамилията Белафини. — Руел се усмихна на стреснатата й реакция. — Ние ги разследваме от две години, детектив. Всяка проява на интерес в тази посока винаги стига до мен. Вашият интерес към фамилията има ли нещо общо с искането ви за временно позициониране?

— Надявах се да проверя една теория, върху която работя. — Дано да не се бе изчервила силно. — Във връзка с едно текущо разследване за палеж. Не е нищо особено.

— Моля ви. — Той направи небрежен жест. — Бих искал да чуя за това.

— Запознат ли сте с палежите на Подпалвача? — Когато той кимна, Тери продължи: — Смятам, че този човек може да е свързан с мафията. Най-малко четири от седемте пожара, които му се приписват, засягаха еднолични собственици с разработен, успешен бизнес в много популярни квартали. Трима от тези четирима собственици продадоха имотите си на загуба веднага след пожарите. Четвъртият загина при подозрителна автомобилна катастрофа и наследниците му веднага продадоха бизнеса. Имотите не бяха купени директно от Белафини, но съм готова да се обзаложа, че новите собственици или работят за фамилията или са готови да си плащат рекета.

— Това е доста смела теория. — Не изглеждаше нито скептичен, нито впечатлен. — Някакви доказателства?

— Засега нямам никакви. И все пак — продължи тя, — се надявах да прегледам вашите разследвания на Белафини и да потърся следи, които могат да ми помогнат да разбера кой е Подпалвачът.

— Значи преследвате пиромани вместо убийци.

— Проведох разследването в свободното си време — каза Тери, като се опита да не звучи така сякаш се оправдаваше. — Ако снощният пожар в бара е негово дело, на Подпалвача трябва да му бъдат повдигнати петнадесет обвинения в убийство.

Руел запази мълчание достатъчно дълго, за да я накара да се запита дали е било нужно да си прави труда да качва кутия с лични вещи чак дотук. След което се усмихна.

— Е, Тери, мисля, че сте попаднала на точното място. Вашата първа задача е пряко свързана с фамилия Белафини и мафията.

— Има още нещо, което трябва да знаете. — Като беше започнала, поне да му каже всичко. — По отношение на баща ми и причината той да напусне полицията.

— Вече прегледах делото на баща ви. — Плоските му черни очи я изучаваха. — Ако смятах, че дава някакви поводи за загриженост, нямаше да стигнете по-далеч от рецепцията.

Руел беше първото ченге от осем години насам, с изключение на Джей Ди, което не заобикаляше темата.

— Оценявам вашето доверие, шефе.

— Заслужавате го. — Той извади една папка от чекмеджето на бюрото си и й я подаде. — Това е всичко, което имаме за заподозрения, когото ще разследвате. Той е известен човек, с добро обществено положение и има отлични връзки в целия град. Смятаме, че се води на ведомост при Белафини от години и вероятно е замесен в палежите на Подпалвача.

Тери отвори папката. Снимката и статистиката вътре я накараха да се намръщи.

— Извинете, сър, но мисля, че сте ми дали друга папка. Информацията тук се отнася за Корт Гембъл.

Черните му вежди се повдигнаха леко.

— Комисар Гембъл е нашият заподозрян, детектив.

Себастиен Руел хареса Тери Винсент.

Наблюдаваше я, докато тя четеше информацията в папката за Гембъл. Отначало Руел имаше известни колебания по отношение на Тери, докато я разследваше. Като се изключи едно дребно прегрешение по отношение на случая Леклер, досието й беше безупречно. Той проследи последното състезание на стрелбището и остана впечатлен от съсредоточеността и прецизността й.

Тери беше харесвана и уважавана в цялата полиция на Ню Орлиънс, дори сред полицаите от старата генерация, които все още гледаха на жените в професията като подходящи само за пътни полицаи. Това, само по себе си, беше значително постижение. Жените в полицията все още плуваха срещу течението.

Руел изследва внимателно лицето й. Не беше красива и не полагаше никакви усилия, за да изглежда по-привлекателна.

Личната среща с Тери Винсент затвърди всичко, което бе научил за нея. Тя притежаваше всички качества на едно добро ченге: беше дружелюбна и бързо установяваше контакт, беше внимателен слушател, но приятно открита и честна, предразполагаща събеседника си към същата откровеност. Освен това притежаваше достатъчно професионални познания, за да знае как и кога да надене физиономията на ченге върху лицето си и да си държи езика зад зъбите.

Руел я хареса много повече отколкото бе очаквал, но нямаше абсолютно никакви угризения за това, че се канеше да я използва като примамка, за да стигне до комисаря. Би използвал дори собствената си майка, ако по този начин би могъл да спипа Кортланд Гембъл, а чрез него и човека, който уби партньора му.

Освен това не я бе излъгал, а й представи донякъде съкратената истина. Руел започна да разследва фамилията Белафини преди десет години, една година след катастрофалната мисия, която бе поел като специален агент на ФБР от полевия офис в Батън Руж.

По онова време Том Матърли беше негов партньор и трън в задника му. На стареца му оставаха пет годиш до пенсия и проверяваше по три пъти всяко действие на Руел.

— Можеш да прецакаш своята пенсия, момче — обичаше да му казва Том, — но не и моята.

Тъкмо разследваха система за рекет на територията на Батън Руж, която се свеждаше до това да подпалват всеки, който отказваше да си плаща. Том беше убеден, че един дребен мафиот на име Фадучи беше мозъкът на мрежата, затова двамата подготвиха секретна операция, с фиктивен бизнес като примамка.

Фадучи падна в капана или поне така си помисли Руел. Том му се беше обадил развълнуван и нервен в два часа през нощта.

— Повикаха ме в склада след тридесет минути — уведоми го партньорът му. — Доведи подкрепление.

Руел повика още двама агенти. Когато пристигнаха, намериха Том завързан в склада. Старецът беше намушкан в корема и оставен да кърви.

— Бягай — беше последната дума, която изрече Том, преди да умре.

Руел изкрещя на другите двама агенти и хукна към най-близката врата. Последва огромна експлозия, след което нищо не помнеше. Събуди се седмица по-късно в реанимацията с изгаряния втора и трета степен, които едва не му костваха двата крака.

Неговият началник му каза, че другите двама агенти са загинали в склада, който бе изгорял до основи. На следващия ден Фадучи и групата му бяха изчезнали.

Руел се възстанови бавно. Трябваха му още осем месеца, преди да се яви на психотеста и да се върне на служба. Вътрешният правилник на ФБР му забраняваше да работи по случая Фадучи, а агентите, на които възложиха случая, не откриха нищо съществено.

Тези агенти така и не научиха, че вдовицата на Том посети Руел в болницата. И го помоли убийците на Том да си получат заслуженото. Един от агентите дойде да го види на другия ден, за да му каже, че Мариан Матърли се беше самоубила.

На Руел му отне години усърден труд, за да разплете мрежата от корупция, лъжи и подставени лица, но най-накрая откри убиеца на Том. Сега Фадучи се подвизаваше в Ню Орлиънс под истинското си име.

Франк Белафини.

Руел вече имаше достатъчно доказателства, за да тикне Белафини зад решетките за десет до двадесет години, но бе твърде далеч от необходимото за смъртна присъда. Същевременно корупционната мрежа на Белафини в Ню Орлиънс също трябваше да бъде разбита, иначе той щеше да продължи да й дърпа конците от затворническата килия.

Според информатора на Руел, Франк Белафини не би имал никакви затруднения в това отношение, като се имаше предвид, че Корт Гембъл му беше в задния джоб. Звучеше логично — кой би могъл по-добре да фалшифицира докладите и да прикрива мафията от човека, разследващ всички палежи в града?

След като научи, че Гембъл е човекът на Белафини в пожарната, Руел рязко промени стратегията си. Той можеше да спипа комисаря с достатъчно доказателства. Кортланд имаше какво да губи и вероятно щеше да се съгласи на споразумение. На Руел му трябваше само запис на Белафини, който признава убийството на Матърли. Планът му беше именно Гембъл да измъкне признанието.

Веднага щом Тери Винсент съумееше да прикове Гембъл.

— Ще ми докладвате лично — каза Руел, когато Тери прочете цялата папка. — Вашата официална задача е да посредничите между БОП и отдела за разследване на пожари по случая Маскърс. Искам да работите неотлъчно с оперативната група на Гембъл.

Тери затвори папката.

— Убийствата се разследват от моя отдел.

— Ще разследваме този случай като евентуален удар за рекет. — Какъвто и беше. — Това е прикритието ви. Ако някой започне да ви притиска, можете да го препратите към мен.

— Шефе, познавам комисар Гембъл от десет години. Неговият брат е мой партньор в службата. — Тя замълча, търсеше точните думи. — С цялото ми уважение, но няма начин той да работи за мафията.

Руел се възхити на лоялността й. Някой би казал, че заради нея Тери щеше да се опита да защити Гембъл, но той залагаше на връзката й с баща й. Предвид огромната си мотивация, Тери Винсент щеше да положи всички усилия да докаже, че комисарят е невинен. Предвид личната й история, той беше убеден, че тя не би се поколебала да разобличи Гембъл, когато се увереше, че е виновен.

Време беше за първия тласък.

— Вече сме събрали голям брой доказателства срещу комисаря. — Той отвори файловете с финансови извлечения и обърна монитора към нея, за да ги види. — Преди три дни е направен анонимен депозит в размер на петдесет хиляди долара в банковата сметка на Гембъл. Също така имаме свидетелство от надежден източник, който е видял Гембъл и Франк Белафини да се срещат в задната стая на италиано-американския клуб.

— Свидетелят чул ли е за какво са говорили? — На лицето й се изписа леко облекчение, когато Руел поклати глава. — Една среща и един анонимен депозит не доказват, че той работи за Белафини.

— Знам. Това е вашата мисия. Искам неоспорими доказателства за връзката между Гембъл и Белафини. Би трябвало да имате идеална възможност да я откриете сега, когато той разследва пожара в бара. — Забеляза как тя пребледня. Руел очакваше Тери да се ядоса и да се възпротиви срещу обвиненията. — Това проблем ли е за вас, Тери?

— Дали не ме поканихте тук, защото братът на Корт Гембъл е мой партньор?

Беше по-интуитивна отколкото му се искаше, но щеше да съумее да използва и това нейно качество.

— И този фактор беше взет под внимание. — Просто не бе водещият. Себастиен се запита как ли би реагирала, ако й покажеше датираните снимки, запечатали Гембъл да влиза и излиза от нейната гарсониера една нощ през февруари. — Вие познавате семейството и приятелите на комисаря. Вече сте работили с него по случая Леклер. Всичко това ви дава козове, каквито аз нямам. Гембъл никога не би допуснал, че вие може да го разследвате.

— Така е, никога не би допуснал подобно нещо. — Тя го погледна право в очите. — Това назначение ме поставя в невъзможно положение, шефе. Има конфликт на интереси между работата и моите лични отношения със заподозрения… — Тя замълча и прочисти гърлото си. — Не мога да поема тази задача.

Явно й трябваше още един тласък, този път в обратна посока.

— Може и да грешим за Гембъл. Може би някой се опитва да го натопи.

— Несъмнено. — Изглеждаше сякаш й бе прилошало.

— Но не мога да сваля подозренията просто така. Имам нужда от доказателства. Поемете тази задача, Тери, и можете да изчистите името му.

Искрицата надежда в очите й беше отговорът, който очакваше.

Бележки

[1] Cajun — кейджун или кадиени са френски изселници от Канада, които по време на войните в края на XVIII век се заселват в тогава френската Луизиана. Заселват се из блатистите местности на южна Луизиана и водят живот на ръба на оскъдицата, за което си спечелват презрението на богатите креоли. В културно отношение са създатели на музикалния стил кейджун, включващ наследство от френски, индиански, африкански и келтски традиции и на странната кейджун кухня, прочута по цял свят с вкуснотии като джамбалая и гъмбо. — Б.пр. ↑

[2] SWAT, взвод за специални оръжия и тактика, отряд от полицаи, обучени да се справят с насилие и опасни ситуации. — Б.пр. ↑

3

Корт пристигна навреме в кабинета на кмета, който представляваше подвижна лудница от помощници, съветници и пиари. Пресконференцията започваше след десет минути.

— Ти ще дадеш изявление за разследването и ще отговаряш на всички въпроси — заяви кметът Жарден, закопчавайки тъмното си сако, скроено така, че да ласкае тесните му рамене и крушовидно телосложение. — А въпроси ще има. Мириам, мисля, че имам нужда да ме напудриш.

Личната асистентка на кмета, стройна чернокожа жена, бивша „Мис Батън Руж“, се спусна и наметна къса пелерина на раменете му, след което се зае да нанася бебешка пудра по лицето на Жарден.

Луи Гембъл обичаше да казва, че всеки можеше да бъде избран за кмет на Ню Орлиънс. Корт започваше да му вярва.

— Нямам какво да им съобщя, сър. Инцидентът се случи преди осем часа. — Запита се как би реагирал кметът, ако му кажеше, че разследването на палеж отнемаше средно от шест до осем месеца.

— Разнеси равномерно и обери под носа, че иначе ще изглеждам сякаш смъркам кокаин. — Жарден стискаше очи, докато Мириам прокарваше четката по ниското му чело, преди да попие внимателно горната му устна. — Моите асистенти разправят, че пожарът е дело на Подпалвача.

Съветниците на кмета явно гледаха твърде много новини.

— Все още не мога да потвърдя подобна хипотеза, вие също не бива да го правите.

— Готово — каза Мириам и отстъпи. — Сега няма да се потите.

— Усили климатика. Гембъл, нищо няма да потвърждавам. — Жарден свали пелерината и се приближи към стенното огледало. Той намести един кичур в косата си и значката с американския флаг на ревера си. — Това е по твоята част.

Корт проследи как асистентката изчетка раменете на кмета.

— Не мога да направя никакво изявление за медиите, докато не приключим с огледа на местопроизшествието. Дори тогава пак може да нямаме достатъчно доказателства, че е било палеж.

— В такъв случай ви съветвам да влезете в кожата на прес секретаря на Белия дом. — Жарден погледна угрижено асистентката си. — Трябва ли да сменя вратовръзката, Мириам?

— Не, сър. — Тя затегна копринения възел под увисналата двойна брадичка на кмета. — Синьото излъчва увереност и авторитет.

На кмета увереност не му липсваше, помисли си Корт. Авторитет също имаше в изобилие. Онова, което му трябваше, беше мозък. Но интелигентността никога не е била предпоставка за заемането на политическия кабинет в щата Луизиана.

— Извинете ме за момент.

Корт излезе от кабинета, за да се обади на главния следовател.

— Гил, трябва да направя изявление пред медиите. Сега. Какво имаш?

— Открихме тънки парченца гума, предпазен кабел и следи от гранули амониев нитрат в една ниша под срутената подпорна греда на покрива — каза Гил. — Все още не знаем как е внесъл керосина. Но барът е подгизнал с керосин.

— Някакви свидетели?

— Един доставчик е минал оттук петнадесет минути преди експлозията. Каза, че видял някакъв мъж да внася един куп балони и кутии подаръци. Започвам подробния оглед.

Сега, след потушаването на огъня, Гил щеше да пресее на пластове изгорялата сграда, за да възстанови доказателствата, усърден процес, който отнемаше дни. Все пак наличието на гранулиран химикал изключваше възможността Подпалвачът да е замесен. Във всичките си предишни пожари той използваше едно много особено, ръчно направено устройство с бензин и барут.

— Дръжте ме в течение.

Трима от съветниците на кмета ги ескортираха до конферентната зала на кметството, където всички места бяха заети и десетки репортери се тълпяха по пътеките. Светкавиците ги заслепиха.

След като бе представен, кметът Жарден пристъпи до микрофоните на подиума.

— Добро утро, дами и господа. Както вече знаете, смъртоносен пожар избухна снощи в „Маскърс Тавърн“ във Френския квартал. Към момента има петнадесет жертви. — Репортерите започнаха да се надвикват с въпроси и кметът вдигна двете си ръце, за да ги усмири. Когато се възцари тишина, той добави: — Аз съм тук, за да уверя лично гражданите на Ню Орлиънс, че правосъдието ще бъде бързо и неумолимо. Мобилизирах 52-членен междуведомствен екип да разследва този инцидент и да задържи лицата, отговорни за това чудовищно престъпление. Екипът се ръководи от комисар Корт Гембъл, който е тук, затова ще му дам думата.

Кметът отстъпи встрани.

Глъчката се усили веднага щом Корт излезе на подиума, принуждавайки го да я надвиква:

— Дами и господа, разследването току-що започна и ще бъде безотговорно да правя заключения на този етап. Веднага щом моят отдел успее да обработи местопроизшествието, ще мога да ви информирам за фактите.

— Подпалвачът замесен ли е, комисар Гембъл? — провикна се един гласовит репортер.

— На този етап не мога да потвърдя или отрека — отговори Корт.

— Пожарът умишлен ли е? — скочи на крака някаква журналистка.

— Да, имаме някои улики, които сочат, че може да е палеж. — Последва нова вълна от въпроси, и той рече: — Докато не систематизираме и обработим доказателствата, не мога да определя инцидента като умишлен палеж.

Корт парира още дузина въпроси, преди кметът да се намеси и да обяви края на пресконференцията.

— Комисар Гембъл и неговият екип са решени да разрешат случая бързо и имат моята пълна подкрепа. Благодаря ви.

Асистентите на кмета им проправиха път навън. Щом излязоха от полезрението на камерите, любезното изражение на кмета изчезна.

— От колко време работиш по случая с Подпалвача?

— От пет месеца.

Кметът изсумтя.

— И все още не сте открили никакви неоспорими доказателства, нали? За какво ви плащам, Гембъл?

Корт запази самообладание.

— Разполагаме със стотици улики и следи, господин Жарден. Но все още нямаме нищо неоспоримо.

— Оставете ни за момент — нареди кметът на помощниците си и въведе Корт в кабинета си. Когато затвори вратата, той попита:

— Твоите хора проверени ли са?

— Да, сър.

— Онзи капитан от звеното за пожарна безопасност и спасяване в Калифорния Джон Ор излежава четири доживотни присъди за палежите, които е причинил. Той е… — кметът направи неясен жест. — Как го наричаха?

— Ор беше сериен пироман. — Също както и Подпалвача, но малко по-откачен. Смяташе се, че Ор беше причинявал пожари, за да може да ги разследва успешно. Той дори бе написал роман за собствените си престъпления, в който присъстваше като два персонажа — героят и злодеят.

Кметът го стрелна с убийствен поглед.

— Ор също беше следовател разследващ палежи.

Май че и кметът гледаше повечко телевизия.

— Всички мои служители са проверявани по няколко пъти. Ежегодно подлежим на проверка за произход и обкръжение, психотестове и финансов контрол. Това са добри момчета, следователи от кариерата с минимум десет години стаж и доказан професионализъм.

По-възрастният мъж изсумтя.

— Дано да сте, комисар. Искам напредък по този случай, реален и бърз напредък, в противен случай първото изявление на следващата ми пресконференция ще се отнася до приемането на вашата официална оставка.

* * *

— Не можеш да си купиш тези обувки. Не прилягат на прекрасните ти крака.

— Краката ми знаят това. — Елизабет Гембъл въздъхна и остави кафявите велурени обувки с дълбоко деколте и високи токчета върху специалната поставка. — Сърцето ми обаче настоява, че са за мен. — Тя погледна косо елегантния посребрял мъж в бледокремав костюм до нея. — Какво мислиш, Андре?

— С италианците никога не можеш да сбъркаш. — Александър Моро посочи дискретно рафтовете с вносни обувки. — По-мека кожа, по-атрактивно очертан нос и много по-добра конструкция. — Той сниши глас в поверителен шепот. — Освен това не са отворени, така че можеш да носиш силиконовите подложки на доктор Шол.

Елизабет се засмя.

Старият джентълмен я поведе към чайната през три врати от бутика за обувки, където ги настаниха на една от най-добрите маси. Елизабет Гембъл беше светска дама, а Александър Моро беше институция в Ню Орлиънс. Собственикът на чайната знаеше, че те двамата, разположени на видно място до предната витрина, бяха по-добра реклама от цяла страница в „Трибюн“.

След като им сервираха прясно запарен ароматен оолонг^[1] и поднос с малки, още топли ореховки, Елизабет се облегна щастлива и спокойна.

— Не знам защо гледам обувки. Според мен притежавам повече чифтове, отколкото имат в наличност в този бутик.

— Обувките са като хубавия маникюр. Не можеш да прекалиш с тях. — Андре добави малко течна сметана към чая си. — Запарили са го както трябва. Почти перфектен е. Ще им взема визитката на излизане.

Елизабет знаеше, че Андре организираше десетки светски прояви и винаги бе нащрек за нови доставчици.

— Зает ли си това лято?

— Както винаги. Семейство Едуинсън най-накрая намериха момиче, склонно да се омъжи за техния омразен Макелрой, забавляват някакъв дребен британски аристократ край езерото, а близначките на Ладо навършват седемнайсет идния месец. — Той завъртя очи. — Представяш ли си, съгласих се да организирам тържеството, при положение че едва не умрях на шестнайсетия им рожден ден.

Андре винаги бе зает. Въпреки че произхождаше от една от най-старите креолски фамилии в Ню Орлиънс, родителите му бяха направили поредица неразумни инвестиции, преди да починат. Последната катастрофа на фондовия пазар опустоши семейните активи и Андре беше принуден да продаде всички имоти, за да се разплати с кредиторите.

Без да се обезсърчи от този обрат на съдбата, Андре се сбогува с безгрижния живот, обърна се към креолското общество и се отдаде на мисията да усъвършенства неговите най-млади членове. Като личен семеен консултант той обучаваше младежите и девойките на изящни маниери, стил и финес. Планираше светските им прояви, координираше фамилните тържества и често поемаше ролята на почетен домакин. Съветваше родителите за подходящите партии и не едно семейство от висшето общество му бе задължено.

Андре беше един от малкото мъже, които наистина разбират изискванията и удоволствията на светското общество, както и неговата значимост. Елизабет го смяташе за един от най-близките си приятели.

— Мислех, че ще ми липсват къдриците ти, но елегантната ти прическа ми харесва повече. — Той кимна към новата й по-къса прическа. — Изглеждаш великолепно.

— Не ме лъжи, изглеждам изморена. — Тя направи кисела физиономия. — Снощи не съм мигнала. Повикаха Кортланд посред нощ, след което той не се прибра и не се обади.

— Пожар в някакъв бар във Френския квартал, показаха го по новините тази сутрин, нали? — Когато тя кимна, Андре се пресегна и докосна ръката й. — Знаеш, че той е добре, Елиза.

— Знам, че е голям мъж, че такава е работата му и че не бива да се тревожа. Луи вече ми чете тази лекция. — Тя разтри слепоочието си. — Само че… Напоследък Корт е толкова дистанциран. Работи почти денонощно и се оттегли напълно от светския живот. Не е излизал никъде, ако не се брои сватбата на брат му миналия месец.

Андре направи прекалено потресена физиономия.

— Очевидно момчето отчаяно се нуждае от дълбока терапия.

Тя се изкикоти тихичко.

— Знаеш какво имам предвид.

— Говорила ли си с него затова?

— Опитах, но без да настоявам. — Тя бе научила този урок с най-малкия си син Джей Ди. — Това, което ме притеснява най-много, е отчуждението. Напоследък почти не разговаря с баща си и с мен — всъщност, с никого. Трябва да му вадиш думите от устата.

— Не си спомням Кортланд да е бил многословен някога — отбеляза Андре.

— Той винаги е бил моето тихо момче, но не чак толкова. Нещо не е наред. — Тя се намръщи. — Досега никога не съм имала повод да се тревожа за него, Андре, а сега само това правя.

— Може би е самотен? Или преживява любовна раздяла?

Елизабет му хвърли ироничен поглед.

— Опасявам се, че Корт никога не е имал подобен проблем.

— Вероятно имаш право. Половината от женското население на Луизиана е готово да му се нахвърли отгоре, ако се застои на едно място достатъчно дълго. — Андре й доля чая и напълни отново собствената си чаша. — Иска ми се двамата с Магда да имахме деца, за да можех да ти дам някой добронамерен бащински съвет. — По лицето му премина лека тъга, както винаги когато споменаваше любимата си съпруга, починала след дълга битка с рака на гърдата. — Уви, трябва да се придържам към онова, което познавам. Предлагам ти да направим събиране.

— Какъв вид събиране?

— Нищо особено. Едно лятно парти ще бъде перфектно. — Той постави бучка захар в чашата й. — Покани всички изискани млади дами в квартала — мога да ви дам списък, ако искаш, и го обгради със сексапилни хубавици. Все някоя ще му хване окото и всичките ти тревоги ще останат в миналото.

— Твърде очевидно е, Андре. — Не искаше да допуска грешката да се меси в живота на сина си. Беше направила това с Джей Ди и едва не прогони най-малкия си син.

— Очевидна е съпругата на кмета, скъпа. — Той направи лек жест. — Ти спасяваш Кортланд от преумора, депресия или от каквото там страда. — Андре я погледна лукаво. — И е по-дипломатично от това да му четеш конско, когато се прибере вкъщи довечера, нали?

Тя сви устни.

— Партито трябва да е в тесен кръг. И възможно най-скоро, преди да си е намерил апартамент и да се е изнесъл. Пренесе ли се, винаги ще си намери извинение да не дойде.

— Тогава се заемаме незабавно. Смятам, че списък от петдесет гости стига. Можеш да направиш партито в къщата, градините ви изглеждат прекрасно по това време на годината. Моите услуги са на твое разположение. — Той извади джобния си бележник и прегледа графика си. — Три седмици след вечерята на Американското общество за борба с рака?

— Джей Ди ще се е върнал дотогава от медения си месец. Мога да използвам това като официалния повод за тържеството, така че дори ако Корт вече се е изнесъл, ще дойде заради брат си. — Елизабет го озари със сияйна усмивка. — Ти си гений, Андре.

— Разбира се — отвърна той със самодоволна усмивка. — Нали съм французин!

Грейсън Хюит постави главата на Джейн Доу^[2] номер четири над фотографската плака. Докосваше я нежно, сякаш все още дишаше.

— Ето така, миличка. — Той се отдалечи, за да застане зад паравана и натисна копчето, за да направи рентгеновата снимка.

— Винаги ли им говориш? — попита асистентът му Лорънс, поглеждайки смутено овъгленото лице на трупа.

— Абсолютно винаги. — Грей се усмихна. — Ще стане тревожно, когато започнат да ми отговарят. — Ниският пухкав мъж потърка с пръст редкия мустак, който се опитваше да си пусне.

— Сигурно си прав.

— Те все още имат какво да ни кажат. Ела тук. — Той се върна на масата и вдигна почернялата ръка на трупа. Само два пръста бяха останали непокътнати. — Петната по ноктите са с бели ръбове. Тази дама е харесвала френския маникюр. Косата е изгоряла, но все още се виждат следи от червило, сенки за очи и спирала.

— Значи е обичала да се гримира?

— Определено е държала на външния си вид. — Грей прехвърли внимателно тленните останки в хладилната камера. — Може би дори прекалено.

Лорънс се намръщи.

— Всички момичета, които познавам, си правят ноктите.

— Не, погледни състоянието на торса под изгарянията. Хлътнал корем и загуба на мускулна тъкан, както и това, че тя няма никаква подкожна мазнина. Тук кожата не е овъглена както по крайниците, така че е ясно, че огънят не е изгорил мазнините. Може би е имала някакво хранително разстройство. — Докато Грей покриваше тялото на мъртвата жена с найлоново фолио, звуковият сензор на външната врата изписука. — Би ли проявил тази плака, Лорънс?

Тери Винсент чакаше отвън в главната лаборатория на патологията. Изучаваше редиците покрити трупове, наредени по масите. Изглеждаше по-зле от снощи. Лицето й беше мъртвешки бледо и цялото й тяло беше напрегнато като струна. През петте години на тяхното приятелство Грей никога не я беше виждал такава.

— Тери?

— Здрасти, Грей. — Тя подскочи стресната. — Има ли още жертви от снощния пожар?

— Не, слава Богу. — Той долови металическата нотка в гласа й и отвори вратата на кабинета си. — Току-що приготвих прясно кафе, ела.

Тери отказа кафето и не пожела да седне.

— Преместих се в „Борба с организираната престъпност“, но ще продължа да работя по случая. — Тя закрачи из малкия кабинет. — Отивах да видя какви улики са открили на местопроизшествието, но реших да се отбия да видя какво правиш.

Това не беше единствената причина за идването й, но Грей щеше да изчака сама да му я каже. Ако изобщо му кажеше. Тери умееше да си държи устата затворена.

— Остава да идентифицираме още четири жертви. В момента вземаме материал от зъбите, за да проверим в отдел „Безследно изчезнали лица“. Няма да отнеме твърде дълго време.

Тери се доближи до прозореца и погледна през щорите към Лорънс, който внасяше Джейн Доу номер четири.

— Може ли да получа копия от докладите от аутопсиите?

— Разбира се, за теб винаги.

— Защо си толкова мил с мен?

Очароваше го как Тери нямаше никаква представа за собствената си привлекателност. Вероятно смяташе, че понеже беше висока и стройна, с малки гърди, й липсваше женственост. Тялото й на балерина и скромността бяха мощна комбинация.

— Това всъщност е деликатна форма на сексуален тормоз — подхвърли той. — Просто все още не си се усетила.

— Загрявам бавно, нали? — Тери не се засмя, което не беше обичайно за нея.

— Бих могъл да премина към по-осезаеми действия. И да започна веднага, ако искаш. — Грей потупа бюрото си. — Ела тук, любима.

— О, човече. — Тя се обърна и заби глава в стъклото.

— Продължавай в същия дух и ще ти излезе голяма цицина. — За всяко нещо си имаше време, но точно този момент не беше подходящ за закачки. — Тери, кажи ми какво има.

— Имам нужда от един много особен вид помощ, но се чувствам като пълен идиот да попитам. — Ръката й върху перваза на прозореца се сви в юмрук. — Не обичам да въвличам приятелите си в моите битки.

— Никой не обича. — Тери беше толкова напрегната, че започваше да го притеснява. — Е, казвай, каква е битката?

— Сложно е. — Тя въздъхна и прокара ръка през косата си. — Става въпрос за огромна услуга, наистина. Ти си единственият човек, към когото мога да се обърна.

„Обръщането“ беше синоним на доверие. Той кимна.

— Готов съм на всичко, стига да не е углавно престъпление. Аз приемам подкупи под всякаква форма: кафе, секс, храна, масаж на гърба, секс, масажи находилата… секса споменах ли го?

Тери го погледна втренчено.

— Дори не знаеш какво смятам да те помоля.

— Не би ме помолила, ако не беше важно. И ти имам пълно доверие. Ако услугата включва взаимно събличане, даже ще ти благодаря.

Реакцията й го накара да остави настрана кафето си и да отиде при нея.

— Тери, нали знаеш, че се шегувам? — Той улови брадичката й. — Не може да е толкова зле.

Тя изглеждаше нещастна.

— О, да, може.

— Ами… — Грей се опита да предугади какво би могло да я разстрои толкова много. — Няма да ми даваш повече работа, нали?

— Единственото, което мога дати кажа, е, че камион с лайна всеки момент ще влезе в съприкосновение с вентилатор, голям колкото стаята, и аз стоя пред него — процеди тя.

— Звучи гадно. Замесени ли са други ченгета?

— Предимно. — Тя го погледна смутена. — Отчасти лично.

— Лично… — Той описа кръг с ръка.

— Корт Гембъл.

Грей си припомни онова, което видя снощи. Корт Гембъл се държа с Тери така, сякаш тя беше подпалила бара. И лампичката най-после му светна. Грей знаеше, че никога не би имал шанс с Тери, усещайки от самото начало, че тя вече беше заета. Но така и не се беше досетил, че Гембъл беше човекът. Все пак трябваше да бъде сигурен. Понякога жените казваха едно, а имаха предвид друго.

— Ти и комисарят сте любовници?

— Не. Преспахме заедно една нощ преди няколко месеца. — Металната нотка се обтегна още повече и Тери не посмя да го погледне в очите. — Не искам да повторя, но с него… — Тя поклати глава.

Пристъп на ревност скова сърцето на Грей, както и за момент му се прииска да вложи ум, душа и сърце и да я отмъкне от Гембъл. Тери Винсент му беше влязла под кожата от много време насам, а Грей обичаше да получава онова, което иска. Но Тери изглеждаше наистина нещастна, както вероятно и Гембъл, съдейки по държанието му снощи. Грей искаше Тери и беше амбициозен и нахъсан като всеки друг мъж, но да разбие живота на двама други не се вместваше в представата му за приятно прекарване. Затова пък можеше да й бъде приятел и да й пази гърба.

— Можеш да разчиташ на мен.

Той взе ръката й в неговата. Харесваше нейните дълги, силни ръце.

— Какво искаш да направя? Да го сплаша грозно и мъжествено? Да го бия на канадска борба? Да го пребия до безсъзнание?

Последното можеше да направи така или иначе за свое собствено удовлетворение. Тери преплете пръсти в неговите.

— Имам нужда от любовник.

Бележки

[1] Червен чай — заема междинно място между неферментиралия зелен чай и напълно ферментиралия черен. Качественият оолонг има силен и богат цветен аромат и невероятен кайсиев привкус. Най-известните производители на оолонг са Китай (Фуцзян и Юнан) и Тайван (Формоза). — Б.пр.↑

[2] Нарицателно име за неидентифициран женски труп. — Б.пр. ↑