Вървели човек и куче.
И двамата едва кретали от умора.
Изведнъж – оазис! Златни порти, музика, ручеи, благодат.
Човекът попитал пазача:
— Кое е това място?
— Това е раят. Ти вече си мъртъв, влез, почини си.
— А вода има ли?
— Фонтани, басейни…
— А нещо за ядене?
— От пиле мляко.
— Но аз имам куче.
— Съжалявам, не пускаме кучета. Остави го отвън.
Човекът въздъхнал и продължил нататък. Не след дълго стигнал до селски чифлик. На портата стоял старец.
— Дай ми глътка вода — помолил пътникът.
— Влез, на двора има кладенец.
— Ами кучето?
— До кладенеца има поилка.
— А нещо за ядене?
— Остани да вечеряш с нас.
— Ами кучето?
— Все ще се намери някое кокалче.
— Кое е това място?
— Раят.
— Как така? Пазачът на оазиса каза, че раят е там.
— Лъже. Там е адът.
— Но защо търпите подобно нещо?
– Той ни прави услуга. До рая стигат само онези, които не захвърлят приятелите си.