Всичко започна така…

С Мишето се запознахме в автобуса на прибиране от училище. Аз я бях виждала в междучасията, разбира се. Двете бяхме от един випуск, но в различни класове, така че се засичахме само в часовете по математика, където и двете мигахме на парцали. Никога не бяхме разменяли дума. Сега, като се връщам назад, осъзнавам, че тя беше стеснителна. Но по онова време я смятах за скучна и прекалено добродетелна, затова не й обръщах внимание.

И така, един ден се прибирах от училище с автобуса. Мишето седеше няколко седалки по-напред, забила глава в някаква книга, както винаги. Две момичета от горния клас седяха зад нея, закачаха се и говореха високо. Знаех кои бяха и честно казано, малко се страхувах от едната – Лиза – защото беше малко побъркана. Затова наведох глава и се престорих на погълната в домашното ми по география.

След няколко минути те се умълчаха и това ме накара да погледна. Откачената Лиза беше извадила ножичка за нокти, държеше в ръка едната руса плитка на Мишето и кълцаше с маниакално усърдие. Отначало помислих, че Мишето не беше усетила и макар да ме е срам да призная, реших да се престоря, че нищо не съм видяла. Но после видях, че Мишето се беше изчервила до корените на косата си. Тя напълно съзнаваше какво правеха момичетата, но беше прекалено изплашена, за да каже нещо.

Иска ми се кажа, че скочих на крака и се разкрещях на Лиза и нейната съучастничка, и те спряха, извиниха се и обещаха повече никога да не тормозят малките и беззащитните. Не го направих, разбира се, защото аз също се страхувах от тях и не исках да привлека вниманието им върху себе си. Вместо това аз станах, натиснах сигналния бутон, минах невъзмутимо по пътеката към предната врата, и тупнах приятелски Мишето по рамото.

– Хей!

Рязането спря – несъмнено само за момент, – и аз почувствах как лудият поглед на Лиза се спря върху мен, но аз продължих да гледам Мишето.

– Аз слизам тук и отивам в центъра, искаш ли да дойдеш? В мола има разпродажба.

Аз на практика я измъкнах от седалката и я повлякох към вратата, преди Лиза да може да каже нещо като, „Ти пък коя си?“ Честно казано, аз усещах, че между това да слезе от автобуса и да тръгне след жертвата си – което би означавало да ходи пеш, – и да я оставят на спирката пред дома й, Лиза винаги щеше да избере пътя на най-малкото усилие. Неслучайно й казваха (само зад гърба й, естествено) Трътлата.

– Ти ми спаси живота. – Мишето ме погледна с изражението на кученце, извадено от дълбините на тъмен кладенец, където е гладувало и скимтяло тихичко цяла седмица. Мисля, че моментално развих зависимост към този поглед. Той е като крека в света на погледите.

– Те просто са глупави – казах аз, смутена от това стремглаво издигане до статуса на герой. – Ти не си длъжна да идваш в мола с мен. Всъщност, аз изобщо не знам дали има разпродажба…

Но Мишето вече ме беше хванала под ръка.

– Хайде все пак да отидем да разгледаме. За благодарност ще ти купя кока-кола.

А останалото е история, както се казва.

Солта на морето

„Останал здрав и читав неочаквано,

небе, дължа ти много благодарности!“[1]

Софокъл, Антигона

[1] Превод от старогръцки Александър Димитров Ничев, 1949 г. – Б. пр.

Пролог

Ерикуса, Гърция

Август 1990 г.

Ясо, я-я (здравей, бабо) – викаше Дафни, спускайки се тичешком по старинните каменни стъпъла. Прашният път до плажа беше дълъг едва 300 метра, но за едно нетърпелимо дванайсет годишно дете той изглеждаше безкраен. Тя го изминаваше тичешком, като спираше само веднъж и само за момент, протегнала ръка да откъсне някоя едра налята къпина от храста край пътя, прекалено тъмна, тежка и сладка, за да бъде подмината – дори от момиче с мисия. 

Дафни хвърляше хавлиената кърпа в мига, когато краката й стъпеха върху пясъка с карамелен цвят. Събуваше в движение белите кедс, изхлузваше ги тичайки към водата. Първо дясната, после лявата, маратонките без връзки оставаха да се въргалят на девствения плаж. Дафни отдавна беше открила, че връзките на обувките само й пречеха.

Накрая тя забавяше крачка, пристъпваше предпазливо разперила ръце за равновесие, стъпвайки внимателно върху черните камъни, които лежаха разхвърляни по брега. И издаваше тихо възклицание когато босите й крака усещаха първата хладна милувка на Йонийско море.

Дафни навлизаше бавно и полека, докато водата покриеше до средата тънките й бедра. Тя вдигаше двеце си ръце над главата, долепяше длани в очакване, присвиваше колене, после се надигаше на пръсти, изтласквайки тялото си в съвършена дъга. Когато накрая се потапяше в прохладните чисти води, тя отвряше очи.

Ето ти тук, точно както ги беше оставила миналото лято – нейните безмълвни подводни другари. Дафни се усмихваше, виждайки бодливите черни морски таралежи и започваше да маха с ръце и да рита с крака, за да се обърне и да се отдалечи от тях, зърнала едрите ракообразни създания полепвали по подводните камъни. Накъдето и да погледнеше, имаше риби, толкова много риби с всякакви форми и цветове, на които знаеше само гръцките имена. Ципура. Барбуниа. Нито веднъж не й беше хрумвало да научи английските им названия, пък и защо да го прави? Децата от квартала изобщо не се интересуваха как прекарваше летата си тя или как се казваха рибите, които беше видяла. Всъщност, те дори не разговаряха с нея.

Дафни оставаше в морето с часове, гмуркаше се, плуваше и мечтаеше с отворени очи, без нито веднъж да се почувства самотна или изплашена съвсем сама във водата. Тя не беше като някои от другите момичета, които се страхуваха от онова, което можеше да се спотайва под повърхността. Дафни обожаваше да се потапя в уединението и тишината на своя малък залив. Морето никога не я съдеше и преценяваше, а я очакваше в хладните си обятия, дори я зовеше. Морето не го беше грижа, че банският костюм, който Дафни доизносваше, й беше прекалено голям; еластичната му материя беше безвъзвратно разтеглена от внезапно наедрелите извивки на братовчедка й Попи. Морето не се впечатляваше, че дори сега, дори на хиляди километри от крайпътния ресторант, косата й все още беше пропита с леката, упорита миризма на прегоряла мазнина.

Тук това беше без значение. Всяко лято морето я кръщаваше отново, правеше всичко ново, чисто и свего. Дафни винаги си представяше, че сушата и скалите, които опасваха заливчето от двете страни, галеха я и я приласкаваха в това спокойно късче море, където можеше да плува и да играе на воля. Тук тя се чувстваше в безопасност, далеч от тайните на откритото море и от погледите на момичетата с луничава кожа, които ухаеха на лосион с аромат на ягоди.

Дори когато започваше да получава мускулни спазми и дробовете я заболяваха от прекалено подължителното задържане на въздуха под водата, Дафни пак не беше готова да напусне водното си убежище. Тя просто се обръщаше по гръб, носеше се и съзерцаваше небето, което изглеждаше невъзможно синьо и осеяно с леки перести облачета. Облачета, които според Дафни приличаха на нежни нишки коприна, извезани за украса на синевата.

Нищо чудно, че Атина се е ядосала. Обзалагам се, че коприната на Арахна е изглеждала точно така, мислеше си тя, спомняйки си историята на я-я за суетното момиче, което богинята превърнала в паяк, защото дръзнало да се похвали, че е по-изкусна тъкачка от нея. Дафни се усмихваше, разказваше си историята наум, а дланите й гребяха нежно водата и настъпващият прилив обгръщаше безтегловното й тяло.

Накрая Дафни поглеждаше крайниците си и забелязваше издайническите знаци, че пак го беше направила, пак беше киснала във водата прекалено дълго. Колкото и да й се искаше да вярва, че беше една от легендарните морски нимфи, които плуваха и играеха сред морските вълни, тъжната истина беше, че тя беше обикновена смъртна. Смуглите й пръсти бяха добили сивкаво-бял цвят, а кожата й беше подгизнала и набръчкана. Време беше да се връща на сушата.

Докато събираше всичко, което беше разхвърляла по плажа, Дафни поглеждаше часовника си и виждаше, че беше закъсняла повече, отколкото си мислеше и часът вече беше 13:45. Я-я беше приготвила обяда и сновеше из вътрешния двор, очаквайки любимата й внучка да се прибере.

Я-я ще ме убие – казваше Дафни, макар че наоколо нямаше кой да я чуе. Или имаше? Тя оглеждаше малкия плаж, докато стоеше на пясъка и изчакваше водата да се оттече от тялото й. Обземаше я най-странното чувство, сякаш някой я гледаше, сякаш тя можеше да чуе някой в далечината. Сякаш чуваше песента на някакъв женски глас … нежен и познат, но толкова слаб и далечен, че Дафни не можеше да е сигурна какъв беше.  

Тя отново се обръщаше към морето и вдигаше кърпата си, за да я изтърси. Затворила очи, за да се предпази от ослепителното сияние на слънцето, Дафни махаше нагоре-надолу с ръце, и хавлията се понасяше на морския бриз като летяща чайка. Изведнъж вятърът се усилваше и неочаквано студен повей прерязваше мократа й кожа. Дафни заравяше крака в пясъка, за да запади равновесие и стисваше по-здраво хавлията, която сега плющеше като знаме през ветровит зимен ден.

Все така със затворени очи срещу пясъка, който шибаше безмилостно лицето й, тя чуваше шумоленето на кипарисите, които брулеше вятърът. Дафни притихваше. Ето … ето го. Тя го чуваше. Този път беше сигурна. Пръстите й пускаха хавлиената кърпа и тя отваряше очи, за да види как зефирът я подхващаше и понасяше по брега. Дафни знаеше, че този път наистина беше чула.    

Сърцето й препускаше като лудо. Наистина ли? Нинаистина и най-сетне бе чула? Отакто се помнеше, я-я й разказваше легендата за шепота на кипарисите. С приглушен, почтителен глас я-я разказваше, че кипарисите си имаха свой таен език, който се носел между дърветата в нежния утринен бриз и утихвал заедно с възцаряването на следобедната нега. Безброй пъти старата жена беше приласкавала Дафни до гърдите си и я беше молила да се вслуша. Безброй пъти Дафни се беше опитвала да чуе истините, в които вярваше я-я, да чуе отговорите, които кипарисите шепнеха по вятъра, но не чуваше нищо. 

Моля ви, моля ви говорете ми, умоляваше кипарисите Дафни. Тя притискаше ръце до сърцето си и затаяваше дъх за по-сигурно, вслушваше се внимателно. Обръщаше лице натам, откъдето сякаш долиташе гласът, най-отдалеченият край на залива, където дърветата и гъсталакът бяха толкова плътни, че дори тя не дръзваше да мине напряко от там на прибиране. Отмаляла да сдържа дъха си, Дафни чакаше и се молеше.

Този път не чуваше нищо, само гладното къркорене на празния си стомах.

Накрая тя издишваше, малките й рамена се прегърбваха напред от тежестта на поредното разочарование.

Тя въздъхваше, тръсваше черните си къдрици и разпръсваше наоколо капки морска водя. Нямаше смисъл. Нямаше никаква песен. Нямаше приказка. Нямаше глас на красива жена, която да й разказва истории. Нямаше отговор на тайнствата на живота, който като зряла къпина да очаква да бъде разплетен от вятъра. Дафни чуваше само познатото шумолене на клоните и листата, които трептяха под напора на вятъра.

Но макар да запазваха упоритото си мълчание, Дафни знаеше, че треперещите листа искаха да й кажат нещо.

Те ми казват, че е време да си вървя у дома.

Тя пъхваше покритите с пясък крака в маратонките си.

Я-я ме чака. Трябва да се прибирам.       


Дафни оставаше в морето с часове, гмуркаше се, плуваше и мечтаеше с отворени очи, без нито веднъж да се почувства самотна или изплашена съвсем сама във водата. Тя не беше като другите момичета, които се страхуваха от онова, което можеше да се спотайва под повърхността. Дафни обожаваше да се потапя в уединението и тишината на своя малък залив. Морето никога не я съдеше и преценяваше, а я очакваше в хладните си обятия, дори я зовеше. Морето не го беше грижа, че банският костюм, който Дафни доизносваше, й беше прекалено голям; еластичната му материя беше безвъзвратно разтеглена от внезапно наедрелите извивки на братовчедка й. Морето не се впечатляваше, че дори сега, дори на хиляди километри от крайпътния ресторант, косата й все още беше пропита с леката, упорита миризма на прегоряла мазнина.

Тук това беше без значение. Всяко лято морето я кръщаваше отново, правеше всичко ново, чисто и светло. Дафни винаги си представяше, че сушата и скалите, които опасваха заливчето от двете страни, я галеха и я приласкаваха в това спокойно късче море, където можеше да плува и да играе на воля. Тук тя се чувстваше в безопасност, далеч от тайните на откритото море и от погледите на момичетата с луничава кожа, които ухаеха на лосион с аромат на ягоди.

Дори когато започваше да получава мускулни спазми и дробовете я заболяваха от прекалено подължителното задържане на въздуха под водата, Дафни пак не беше готова да напусне водното си убежище. Тя просто се обръщаше по гръб, носеше се и съзерцаваше небето, което изглеждаше невъзможно синьо и осеяно с леки перести облачета. Облачета, които според Дафни приличаха на нежни нишки коприна, извезани за украса на синевата.

Нищо чудно, че Атина се е ядосала. Обзалагам се, че коприната на Арахна е изглеждала точно така, мислеше си тя, спомняйки си историята на я-я за суетното момиче, което богинята превърнала в паяк, защото дръзнало да се похвали, че е по-изкусна тъкачка от нея. Дафни се усмихваше, разказваше си историята наум, а дланите й гребяха нежно водата и настъпващият прилив обгръщаше безтегловното й тяло.

Накрая Дафни поглеждаше крайниците си и забелязваше издайническите знаци, че пак го беше направила, пак беше киснала във водата прекалено дълго. Колкото и да й се искаше да вярва, че беше една от легендарните морски нимфи, които плуваха и играеха сред морските вълни, тъжната истина беше, че тя беше обикновена смъртна. Смуглите й пръсти бяха добили сивкаво-бял цвят, а кожата й беше подгизнала и набръчкана. Време беше да се връща на сушата.

Докато събираше всичко, което беше разхвърляла по плажа, Дафни поглеждаше часовника си и виждаше, че беше закъсняла повече, отколкото си мислеше и часът вече беше 13:45. Я-я беше приготвила обяда и сновеше из вътрешния двор, очаквайки любимата й внучка да се прибере.

Когато кипарисът шепне,

Ивет Манесис Корпорон

Кой ме иска?

Сигурно се чудите защо живея под един покрив с рижав сексуален маниак. То е дълга история, но е най-добре да ви я разкажа от игла до конец, та да приключим с досадните обяснение и да преминем по същество.

Както вероятно сте забелязали, аз се казвам Стела. Всъщност се казвам Естела, но толкова ми писна от неправилното произношение, с което ме обстрелваха всеки ден – “И-стел”, “Е-стели”, “Ес-туел”, че дори “Естър” – и да ме карат да им го диктувам буква по буква, че преди няколко години го поангличанчих. Аз, както вече споменах, съм наполовина англичанка, по майчина линия. Баща ми е французин (и май е гей, но не съм съвсем сигурна; определено е най-непостоянният мъж на земята, както сами ще се убедите). Отраснах в Париж, говорейки френски, въпреки че мама, като типична упорита английска снобка, която живее в чужбина двайсет години и нарочно не овладява тънкостите на езика, вкъщи винаги ми говореше на английски.  

Та, растях овладявайки два езика, макар че очевидно живеейки в Париж, всичките ми ежедневни дела – училище, приятели, магазини, ресторанти – се провеждаха на френски. Всяка година прекарвахме лятната ваканция в Англия, където отсядахме с родителите на майка ми в тяхната къща в Източен Съсекс и това, в съчетание със смазващата реакция на майка ми в мига, щом изтънченото й ухо доловеше някакво подобие на френски акцент в речта ми – “Миличка, полъхваш на жабарка” – означава, че говоря английски като, ами, като местна.

(Странно от страна на майка ми да се омъжи за французин, а после да се сконфузва от французойщината, нали? Когато имитира някой французин, започва да говори носово. Но забелязвам, че това се случва при повечето женени за “чужденци” англичани: половин минутно опиянение от блаженството на екзотиката, последвано от двайсет години дълбок срам.)

Когато бях на четиринайсет, мама и татко се разделиха и ме изпратиха за две години в пансион. Тогава именно осъзнах, ден след ден, че макар да говорех английски не по-зле от Джуди Денч, независимо дали ми харесваше или не, в света на средната класа, който населявах, бях безнадеждна чужденка: обичах семейството си повече от конете, не можех да ям кайма, умеех да се целувам с език, харесвах цигарите и вкъщи ми беше позволено да пуша по една на ден, отказвах да играя на народна топка, понеже щеше да ми съсипе прасците (знам: ужасно е от моя страна – но е вярно), и така нататък и така непростимо чуждестранно нататък. Все пак успях да се сприятеля с няколко момичета с конски физиономии и станах много добра на тенис, така че двете години не бяха съвсем изгубени.

Няма да ви отегчавам със студентските си години – две в Сорбоната, една в Кеймбридж, зубрене на романски езици. Стига ви да знаете, че не залягах много над книгите, ходех по купони и общо взето си живеех царски. След Кеймбридж се омъжих за момчето, с което излизах през летния семестър: бяхме едва на двайсет и две и цялата работа беше обречена на провал. На практика продължи две глупави, разлигавени години, а раздялата беше съвсем приятелска: Рупърт даже е кръстник на Хъни.

За мое горко и самотно съжаление – сега още един приятел нямаше да ми бъде излишен, – Рупърт, след като се наслади на ергенския живот на свестен западен лондончанин – развявайки си байрака в Гори Тилилейски и така нататък – реши преди шест месеца да си пусне брада и мустаци и да се пресели в Хъбрайдс, където изучава птици, яде раци, носи бодливи пуловери и по неговите собствени думи е блажен и честит. Странно как хората винаги се връщат към изконното: спомням си как майка му ми разказваше, че като дете по цял ден събирал пера и се катерел по дърветата и търси птичи гнезда.

 Аз известно време обикалях Европа, а после, на двайсет и седем годишна възраст, се върнах в Париж и започнах работа като преводач. Имах прекрасен живот: апартамент в Маре, добри приятели, фантастично бистро точно под апартамента – изпращаха ми истинска soupe a l’oignon, когато ме мъчеше настинка или махмурлук. Единствената муха в сладкото беше работата: превеждането на безкрайни документи на планове за разрастване на петролно-химически компании не е кой знае колко вълнуващо. Все пак изглеждаше, че колкото по-скучна и техническа беше работата, толкова по-добре се заплащаше, така че си живеех царски. Любовните истории тук-там по пътя поддържаха нещата в приятен зигзаг; и като се обърна в блаженството на ретроспекцията, май бях напълно доволна. 

Бях на трийсет и четири, когато се запознах с Доминик Мидхърст, макар че моя изнежен баща, който открай време храни слабост към съвременното изкуство (в даден период от детството ми – трябва да е било в края на шейсетте, – реши, че трябва да заживеем в гола бяла къща с бял линолеум и огромни смущаващи, пораждащи кошмари платна на трупове, доколкото си спомням, макар че не може всичките да са били такива, които украсяваха високите стени. Освен това в тоалетната на долния етаж си имахме малка, графично реалистична картина на еректирал, съвсем розов пенис, която доста логично се казваше, Le Penis, от неизвестен автор, макар винаги да съм подозирала, че беше творение на папа.   

Когато се запознахме, Доминик, който е две години по-млад от мен, тъкмо започваше да съгражда своята империя: беше разбрал значението на ПиАр и рекламата много преди всички останали и си беше събрал конюшня от млади концептуални художници (какво означава това? Че има ли художник без концепция? Това е същото като обявите за къщи, построени по “архитектурен план”); художници, които обичаха да украсяват клюкарските страници на таблоидите с една или друга изцепка.

Баща ми купи няколко картини – въпреки че трудно можеха да се нарекат картини – за своя ХVІ-ти апартамент и няколко месеца по-късно се оказа, че Доминик има нужда от някой, който да му превежда все по-дебелите, подробни каталози. Странно, тъй като никога не бе проявявал особена симпатия към Доминик, баща ми предложил мен и макар да не бях очарована от идеята баща ми да ми намира работа, нито от изобразителното изкуство, а още по-малко от бледия, рус, хилав Доминик, другият ми вариант за професионално развитие беше да се преместя в Брюксел, където да превеждам за Европейския съюз. Да работя за Доминик означаваше да запазя любимия си апартамент, да продължа да похапвам лучена суха и да запазя връзката си с един собственик на книжарница с фетиш към боси крака (необясним, както всеки фетиш. Така де, крака.) Така приех работата и започвах да превеждам квазибезумните каталози.

В някакъв момент Доминик реши, че ще е по-лесно за всички, ако преместя работното си място от вкъщи в неговата парижка галерия (по онова време имаше две галерии, едната в Париж и другата в Лондон: той прекарваше поравно време и в двете), като нерядко произведението висеше пред мен, за да го опиша по-ясно. Освен с превеждането на каталозите, в които нелепи псевдовъзторжени чувства се изразяваха с гръмки, нелепи псевдоизречения, поех организационните въпроси на галерията; което включваше по някой и друг официален обяд  с Доминик и потенциалните купувачи.

Подобно на майка ми и Джейн Бъркин, Доминик говореше само най-елементарен френски със силен акцент: много чаровен, дръзко бързо, но недостатъчен за сериозно обсъждане на различните достойнства на нашите разнородни художници. Когато клиентите си тръгнеха, двамата оставахме да пийнем заедно коняк и постепенно си дадохме сметка, че ни е приятно да си правим компания. “Ти ме разсмиваш, Стела”, каза веднъж той с чувство на шокирана, не съвсем приятна почуда, която човек би използвал, за да каже, “От теб ми се доаква.”

Та, така започнахме да излизаме, но ни трябваха две години: нищо общо със старата coup de foudre. Докато киснех в задната стаичка на галерията, бях забелязала, че той си падаше към отнесени дългокраки блондинки с изкусно филирана коса: типа мадами, които изглеждат най-добре в спортни коли (Дом имаше двете, и двете червени: ако голямата кола = малка пишка, мислех си, дали кола х 2 = “Ама още ли не си го вкарал?” пропорции?).

Е, аз краката ги имах, но само дотам: във всяко друго отношение бях физическата антитеза на неговия любим тип. Аз съм висока, с тъмнокестенява коса до рамената, веднъж поетично описана от Доминик като грива с цвета на натурален шоколад, и очи в тон. Не изглеждам зле – много си харесвам миглите, – но не би ви хрумнало “поло и шампанско”, като ме погледнете, а полото и шампанското бяха основни приоритети за Доминик: той си падаше по жените, които вероятно имат микро-маникюристки, невидими с просто око, които непрестанно лъскат безупречните им нокти.

Моите нокти бяха изгризани и по онова време не носех нито грим, нито високи токчета: обличах се от (френски) битаци, в стари рокли четвърта ръка на “Диор” и “Баленсиага”. Изглеждах забележително, както винаги си казвам, но в световната столица на модата сигурно съм изглеждала доста самобитна.

Той също не беше мой тип: приличаше на братята на приятелките ми от училище. Нали се сещаше: някак Белосан и Колосан англичанин, със смотана подстрижка на колежанин и подчертана слабост към кубинки от Челси и износени бледорозови ризи от Търнбул & Асър. Но като търговец на картини, този имидж беше облагороден с изряден престорен акцент и колекция модни черни сака на Прада, които целенасочено объркваха впечатленията за класовата му принадлежност: неговите художници, струва ми се, явно смятаха Дом за превъзмогнал смотаняк. Той пък не си правеше труд да ги изважда от заблудата им.

Но тогава, две години след като се запознах с него и около шест месеца слез първия служебен обяд, Доминик ми се нахвърли (англичаните винаги се нахвърлят, сякаш искат да те приковат с карфица за стената преди да успееш да избягаш). Не беше трудно да се поддам. Количеството време, което той прекарваше в Париж, ме убеждаваше, че не е непоправим англичанин, особено по отношение на секса: не искаше да ме пляска по дупето, нито ме караше аз да го пляскам, например. Доминик беше чаровен, остроумен, говореше френски безстрашно лошо и постоянно ме водеше по разни m’as-tu-vu ресторанти, където от дъжд на вятър разни хора го разпознаваха. Как можех да му устоя?

Не Се Оженихме, което ще рече, че официално заживяхме заедно през 1999, като през същата година се преместихме в Лондон. Аз бях на трийсет и шест и от десетина години не бях стъпвала там. Дълбоко в сърцето си знаех още тогава, че това в никакъв случай не е любовта на живота ми; то нали това е смисълът да Не Се Жениш: винаги можеш да си тръгнеш без особени усложнения. На теория, на всяка цена. Дори тогава, обаче, теорията изглеждаше малко половинчата: мисълта ми, или обичай някой и се ожени за него, или не го прави и си задръж собствения апартамент. (Което аз за съжаление не направих: моя апартамент в Маре беше обявен за продан, а всичките ми неща бяха опаковани в кашони и изпратени в Лондон.)

В негова чест, Дом също не ме провъзгласи за любовта на живота си: вместо това каза, “Ще ни бъде много забавно, Стела. Ще имаме всичко, каквото поискаме. Ти си единствената жена сред познатите ми, която не ме отегчава.” Бях очарована от последното изречение, както щеше да е всяка на мое място. И тогава, макар да бяхме от поколението, което не се женеше – понеже е прекалено буржоазно, което е много смешно, като се имат предвид обкръжението ни – той отвори една старинна кутийка на Картие и ми подари пръстен със смарагд от трийсетте години, когато аз не очаквах нищо или нещо “временно” с метални шипчета и камъни, подобни на люспички слюда. Та, в крайна сметка, така стана.

Гласът на Земята

Амергин опря гръб в мачтата на дървения кораб и се вгледа в мъглата, килнал глава на една страна, заслушан, вглъбен в шумовете на морето и вятъра, отхвърляйки ги един по един от съзнанието си, съсредоточен върху звуците на Отвъдното, светът на духа и царството на феите. Вече беше стар, много по-стар от Ебър Дон, най-възрастният син на Мил. Знаеше, че хората го смятаха за незаконен брат на мъртвия крал, но Амергин вече бе старец, когато се роди Мил. Беловласият беше съветвал бащата на Мил, после Мил, а сега съветваше собствените му синове. Някои го наричаха друид или магьосник, вълшебник, светец, но той всъщност не беше такъв. Въпреки че баща му беше човек, майка му бе едно от онези нечовешки създания, които обитаваха дивите лесове. От майка си момчето беше наследило дара на дълголетието и нейната чувствителност към нечовешкия свят. Амергин никога не се назоваваше вълшебник или магьосник – макар че беше такъв и още много други неща, – а предпочиташе да си казва, че просто беше в хармония с духовете и елементите. Всяко нещо си имаше същност, душа … и ако човек се вслушаше в този глас, той постигаше тяхното знание, а знанието беше необятна сила.

Сега той се вслуша в неизброимите звуци на земята пред него. Тя притежаваше огромна магия и мощ; гласовете бяха силни, трептящи, настоятелни, нетърпеливи да му зашепнат. Амергин разпозна вятъра и морето, земята и въздуха, растежа и духа. Устните на стареца се размърдаха, докато различаваше вълшебната песен на земята. Виж ме, шепнеха те, чуй ме, мълвяха те, слушай ме…

– Аз съм вятърът, дето приижда от морето…

–Аз съм вълната, дето се изтръгва от могъщия океан…

– Аз съм гласът на морето…

– Аз съм бикът на седемте битки…

– Аз съм хищната птица, която гнезди на бялата скала…

– Аз съм мъничката капка роса…

– Аз съм най-красивото от всички цветя…

– Аз съм най-силният глиган…

– Аз съм най-дивата сьомга…

– Аз съм най-дълбокото езеро на тази земя…

– Аз съм вдъхновението, което води човека…

– Аз съм изворът на човешката сръчност…

– Аз съм силата на смъртта…

– Аз съм духът, който човекът нарича Бог…

Когато Амергин погледна отново Ебър Дон, в избледнелите очи на стареца проблясваше влага.

– Е? – прошепна Ебър Дон, стъписан от изражението на старческото лице.

На лицето на Амергин грейна победоносна усмивка.

– Това е мястото!

Ирландски митове и легенди,
Майкъл Скот

Мост през вечността

Понякога си мислим, че не е останал нито един дракон. Не
е останал нито един смел рицар, нито една принцеса не броди в тайни гори, не омагьосва с усмивка елени и пеперуди.
Понякога си мислим, че нашият век е отвъд всякакви граници, отвъд всякакви приключения. Съдбата е далеч отвъд хоризонта; озарените сенки са препуснали отдавна в галоп и са се стопили в далечината.
Колко е хубаво, че грешим. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията… те са не само тук и сега, те са единствените истински обитатели на Земята!
Разбира се, в нашия век те са променили одеждите си. Днес
драконите носят строги държавни костюми, наречени провал и опасност. Обществените демони се спускат стремглаво към нас с пронизителни писъци веднага щом вдигнем очи от земята и дръзнем да завием надясно на ъглите, на които са ни казали да свърнем наляво. Преображенията са станали толкова изкусни, че принцесите и рицарите могат да остават скрити едни от други, скрити дори от самите себе си.
Но майсторите на реалността все още ни пресрещат насън, за да ни кажат, че не сме загубили доспехите, които са ни необходими в битката с драконите, синята огнена електрическа дъга в нас, която ни позволява да променяме нашия свят така, както искаме.
Интуицията не лъже: ние не сме прах, ние сме магия!
Това е история за един рицар, който умираше, и за принцесата, която му спаси живота. Това е история за красота и зверове и чародейства и крепости, за привидната мощ на смъртта и за истинската сила на живота. Това е приказка за онова едничко приключение, което е най-важното във всяка епоха. Поне аз така мисля.
Онова, което е описано тук, се случи почти точно така, както излезе върху белия лист. Позволих си няколко волности с хронологията, някои хора в книгата са събирателни образи, повечето имена са измислени. Останалото не бих могъл да измисля, колкото и да се опитвах; истината не беше достатъчно достоверна, за да се представи като измислица.
Тъй като читателите умеят да надзъртат зад маските на писателите, вие ще видите какво ме подтикна да поставя тези думи върху хартия. Но понякога, когато светлината е такава особена, писателите също могат да надзъртат зад маските на читателите. В тази светлина аз сигурно ще открия вас и вашата любов да вървите някъде по тези страници, заедно с мен и моята любов.

Ричард Бах, „Мост през вечността“

Превод Маргарита Спасова

Любов и непознати коне

Децата и конете умеят да живеят

Долових, че е различен по начина, по който препускаше —
без покой,
без игра,
без разсейване,
без нехайство.
Беше приучен насила да се движи в света,
затова негодуваше.
Знаеше, че никога не ще притежава нищо.

***

Той не ми бе познат,
пристъпваше така сякаш притежаваше цялата степ,
всяка сутрин спираше на пет стъпки
от реката.

– „Любов и непознати коне“, Натали Хендъл

Монтри Умавижани

Моето чувство към теб е като цвете,
разцъфнало в празна стая.

***

Тук някога е имало дърво,
сега подслон от древни дъждове.

***

Вярно е, че човек
не бива да чезне в мечти,
но какво е животът без тях?

***

Разсъмва се – в небето тънка струйка злато
разлива се и расне
незабележимо,
докато запълни цялото небе
и се превърне във сребро.

– Монтри Умавиджани (1941-2006), тайски поет и преводач