Гласът на Земята

Амергин опря гръб в мачтата на дървения кораб и се вгледа в мъглата, килнал глава на една страна, заслушан, вглъбен в шумовете на морето и вятъра, отхвърляйки ги един по един от съзнанието си, съсредоточен върху звуците на Отвъдното, светът на духа и царството на феите. Вече беше стар, много по-стар от Ебър Дон, най-възрастният син на Мил. Знаеше, че хората го смятаха за незаконен брат на мъртвия крал, но Амергин вече бе старец, когато се роди Мил. Беловласият беше съветвал бащата на Мил, после Мил, а сега съветваше собствените му синове. Някои го наричаха друид или магьосник, вълшебник, светец, но той всъщност не беше такъв. Въпреки че баща му беше човек, майка му бе едно от онези нечовешки създания, които обитаваха дивите лесове. От майка си момчето беше наследило дара на дълголетието и нейната чувствителност към нечовешкия свят. Амергин никога не се назоваваше вълшебник или магьосник – макар че беше такъв и още много други неща, – а предпочиташе да си казва, че просто беше в хармония с духовете и елементите. Всяко нещо си имаше същност, душа … и ако човек се вслушаше в този глас, той постигаше тяхното знание, а знанието беше необятна сила.

Сега той се вслуша в неизброимите звуци на земята пред него. Тя притежаваше огромна магия и мощ; гласовете бяха силни, трептящи, настоятелни, нетърпеливи да му зашепнат. Амергин разпозна вятъра и морето, земята и въздуха, растежа и духа. Устните на стареца се размърдаха, докато различаваше вълшебната песен на земята. Виж ме, шепнеха те, чуй ме, мълвяха те, слушай ме…

– Аз съм вятърът, дето приижда от морето…

–Аз съм вълната, дето се изтръгва от могъщия океан…

– Аз съм гласът на морето…

– Аз съм бикът на седемте битки…

– Аз съм хищната птица, която гнезди на бялата скала…

– Аз съм мъничката капка роса…

– Аз съм най-красивото от всички цветя…

– Аз съм най-силният глиган…

– Аз съм най-дивата сьомга…

– Аз съм най-дълбокото езеро на тази земя…

– Аз съм вдъхновението, което води човека…

– Аз съм изворът на човешката сръчност…

– Аз съм силата на смъртта…

– Аз съм духът, който човекът нарича Бог…

Когато Амергин погледна отново Ебър Дон, в избледнелите очи на стареца проблясваше влага.

– Е? – прошепна Ебър Дон, стъписан от изражението на старческото лице.

На лицето на Амергин грейна победоносна усмивка.

– Това е мястото!

Ирландски митове и легенди,
Майкъл Скот

Мост през вечността

Понякога си мислим, че не е останал нито един дракон. Не
е останал нито един смел рицар, нито една принцеса не броди в тайни гори, не омагьосва с усмивка елени и пеперуди.
Понякога си мислим, че нашият век е отвъд всякакви граници, отвъд всякакви приключения. Съдбата е далеч отвъд хоризонта; озарените сенки са препуснали отдавна в галоп и са се стопили в далечината.
Колко е хубаво, че грешим. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията… те са не само тук и сега, те са единствените истински обитатели на Земята!
Разбира се, в нашия век те са променили одеждите си. Днес
драконите носят строги държавни костюми, наречени провал и опасност. Обществените демони се спускат стремглаво към нас с пронизителни писъци веднага щом вдигнем очи от земята и дръзнем да завием надясно на ъглите, на които са ни казали да свърнем наляво. Преображенията са станали толкова изкусни, че принцесите и рицарите могат да остават скрити едни от други, скрити дори от самите себе си.
Но майсторите на реалността все още ни пресрещат насън, за да ни кажат, че не сме загубили доспехите, които са ни необходими в битката с драконите, синята огнена електрическа дъга в нас, която ни позволява да променяме нашия свят така, както искаме.
Интуицията не лъже: ние не сме прах, ние сме магия!
Това е история за един рицар, който умираше, и за принцесата, която му спаси живота. Това е история за красота и зверове и чародейства и крепости, за привидната мощ на смъртта и за истинската сила на живота. Това е приказка за онова едничко приключение, което е най-важното във всяка епоха. Поне аз така мисля.
Онова, което е описано тук, се случи почти точно така, както излезе върху белия лист. Позволих си няколко волности с хронологията, някои хора в книгата са събирателни образи, повечето имена са измислени. Останалото не бих могъл да измисля, колкото и да се опитвах; истината не беше достатъчно достоверна, за да се представи като измислица.
Тъй като читателите умеят да надзъртат зад маските на писателите, вие ще видите какво ме подтикна да поставя тези думи върху хартия. Но понякога, когато светлината е такава особена, писателите също могат да надзъртат зад маските на читателите. В тази светлина аз сигурно ще открия вас и вашата любов да вървите някъде по тези страници, заедно с мен и моята любов.

Ричард Бах, „Мост през вечността“

Превод Маргарита Спасова

Любов и непознати коне

Децата и конете умеят да живеят

Долових, че е различен по начина, по който препускаше —
без покой,
без игра,
без разсейване,
без нехайство.
Беше приучен насила да се движи в света,
затова негодуваше.
Знаеше, че никога не ще притежава нищо.

***

Той не ми бе познат,
пристъпваше така сякаш притежаваше цялата степ,
всяка сутрин спираше на пет стъпки
от реката.

– „Любов и непознати коне“, Натали Хендъл

Монтри Умавижани

Моето чувство към теб е като цвете,
разцъфнало в празна стая.

***

Тук някога е имало дърво,
сега подслон от древни дъждове.

***

Вярно е, че човек
не бива да чезне в мечти,
но какво е животът без тях?

***

Разсъмва се – в небето тънка струйка злато
разлива се и расне
незабележимо,
докато запълни цялото небе
и се превърне във сребро.

– Монтри Умавиджани (1941-2006), тайски поет и преводач