Превод: Маргарита Спасова
Четенето е всичко.
Нора Ефрон
ПРОЛОГ
Февруари 1983
Ако му го бяха казали преди година, той нямаше да повярва. Че щеше да стои с бебе в количка в съвсем празен магазин и да обмисля да го наеме.
Количката си беше чиста проба късмет. Беше видял обява за градинска разпродажба в богаташкия район на Северен Оксфорд и не успя да надвие над ловеца на находки в себе си. Съпружеската двойка имаше две малки деца, но се местеха в Париж. Бебешката количка беше съвсем нова, достойна да бъде бутана от кралицата – е, по-точно от гувернантката на кралицата. Жената му беше поискала само пет лири. Джулиъс знаеше с абсолютна увереност, че количката струваше много повече, но дамата проявяваше добрина. Но ако събитията в последно време го бяха научили на нещо, то беше да приема добрината. Бързо, преди другата страна да размисли. Затова той я купи и я почисти внимателно с бебешки перилен препарат, въпреки че количката трептеше от чистота. После купи ново дюшече и одеяла и я превърна в най-прелестното гнездо за неговия скъпоценен вързоп, докато последният не проходи.
Кога прохождаха бебетата? Безполезно беше да пита Дебра – неговата отнесена, витаеща в облаците майка в пропития от ухание на пачули приземен апартамент в Уестбърн Гроув, която не помнеше дори собственото му детство. Според нея, Джулиъс се беше научил да чете едва двегодишен – една доста неправдоподобна легенда. Макар че можеше да е истина, защото той не помнеше някога да не е умеел да чете. За него четенето беше естествено като дишането. Въпреки това Джулиъс не разчиташе на Дебра за съвети относно отглеждането на деца. Той често си мислеше, че по някакво чудо беше оцелял невредим през детството си. Вечер майка му го оставяше сам в креватчето, за да отиде да пийне в бара на ъгъла.
– Какво толкова можеше да се случи? – питаше го тя. – Аз те оставях за не повече от час.
Навярно това обясняваше закрилническото му чувството към собствената му дъщеря. Джулиъс не смееше да я остави на самотек дори за момент.
Той отново огледа празното помещение. Миризмата на влага беше всепроникваща, а влагата беше опасна. Стълбата, която водеше към мецанина, беше толкова прогнила, че не го пуснаха да се качи горе. Двата еркерни прозорци от двете страни на вратата пропускаха матова светлина вътре, сред която се открояваха благородният блясък на дъбовия паркет и изящните гипсови фигури на тавана. Дебелият слой прах създаваше усещане за нереалност, сякаш те пренасяше в призрачен магазин, притихнал в очакване нещо да се случи. Някакво преображение, обновление, възраждане.
– Навремето това беше аптека – каза агентът. – А после антиквариат. През живота си не съм виждал толкова много вехтории на едно място.
Джулиъс знаеше, че трябваше да потърси съвет от някой експерт. Проверка на конструктивната безопасност. Да проучи офертите за вътрешна изолация. Но сърцето му биеше лудо и му се виеше свят. Това беше правилното решение. Джулиъс знаеше това. Двата горни етажа бяха идеалния дом за него и бебето. Над магазина.
Книжарницата.
Търсенето беше започнало преди три седмици, когато Джулиъс бе решил, че трябваше да предприеме решителна крачка, ако искаше двамата с дъщеря му да водят нещо подобно на нормален живот. След критичен преглед на своя опит, потенциал, активи и практическите особености на ситуацията на самотния баща, той бе заключил, че имаше само един изход.
Отиде в книжарницата, отвори Жълтите страници върху масата и разгърна една подробна карта на графството. Очерта кръг в радиус от 24 километра около Оксфорд, чудейки се какво ли беше да живееш в Крисмас Камън или в Дъклингтън или в Гуси. След това отметна всички книжарници, споменати в Жълтите страници и зачеркна градчетата, където се намираха.
Той прегледа останалите градчета. Онези, където нямаше книжарница. Те бяха половин дузина. Джулиъс им направи списък и през следващите няколко дни посети всяко едно от тях, като сменяше по няколко автобуса на ден. Първите три места бяха лишени от дух и очарование и Джулиъс взе да губи надежда. Почти беше на път да се откаже от идеята си, но нещо в названието на Пийзбрук го очарова и той реши да направи един последен опит, преди да зачеркне своята фантазия.
Пийзбрук беше насред Котсуолдс, във външния периметър на кръга, който беше очертал, на ръба на възможното. Джулиъс слезе от автобуса и огледа главната улица. Тя беше широка, с три платна, по протежение на тротоарите се издигаха импозантни, но разхвърляни жълти сгради. Имаше антиквариати, традиционна месарница с увесени отпред заек и фазан и дебели наденички на витрината. Доста голяма страноприемница. Две приятни кафенета и магазинче за сирене. Женският институт провеждаше базар пред кметството: импровизираните маси се огъваха под тежестта на грамадни торти, буркани домашен конфитюр и кошници с фермерски зеленчуци и саксии с билки и треви, превити под тежестта на едрия пурпурен и жълт цвят. Градчето кипеше от живот по един кротък, но целеустремен начин, като пчелен кошер в летен следобед. Хората се спираха на улицата, за да поговорят. Кафенетата бяха уютни и оживени. Пред касите се виеха опашки: хората пазаруваха с наслада и ентусиазъм. Отсреща се виждаше елегантен ресторант с лаврово дърво пред вратата и внушително меню в остъклена рамкa, което се хвалеше с кухня гурме. Имаше дори малък театър, където играеха „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Само по себе си, това беше добро предзнаменование. Джулиъс обожаваше Оскар Уайлд. Една от дисертациите му беше на тази тема: Влиянието на Оскар Уайлд върху Уилям Бътлър Йейтс.
Джулиъс прие пиесата като поличба, но продължи да обикаля улиците, за да се увери в достоверността на своите наблюдения. Страхуваше се, че може да свърне зад ъгъла и да се натъкне на нещо, което се надяваше да го няма. Веднъж дошъл в Пийзбрук, той пожела да направи градчето свой дом. Техен дом. Но беше мистерия как едно толкова приятно местенце можеше да вирее без книжарница.
Защото град без книжарница беше на практика град без сърце. Книжарницата би направила всичко още по-хубаво. За всички. За всеки един жител на Пийзбрук. Във въображението си Джулиъс виждаше потенциален клиент във всеки минувач. Той си ги представяше как се трупаха, търсеха неговия съвет. А той поставяше покупките им в книжни торби. Опознаваше предпочитанията и вкусовете им. Отделяше една или друга книга за някой определен клиент, уверен, че тя беше тъкмо за него. Наблюдаваше ги как прелистват страниците и преглеждат заглавията; наслаждаваше се на радостта им от откритието на нов автор, на нов свят.
– Собственикът склонен ли е да приеме дръзка оферта? – попита той агента на недвижима собственост, който сви рамена.
– Поне можете да попитате.
– Нужен е сериозен ремонт.
– Взето е предвид.
Джулиъс назова сумата.
–Това е моята най-щедра и единствена оферта. Не мога да си позволя да платя повече.
Когато подписа договора четири седмици по-късно, Джулиъс изпита истинско удивление. Ето го тук, съвсем сам на света (ако не се брои майка му, но тя можеше да му бъде полезна колкото чайник от шоколад), със свое бебе и своя книжарница. В този миг въпросното бебе протегна малката си ръчичка и той му подаде пръста си, мислейки си за необикновеното положение, в което се беше озовал. Обратите на съдбата наистина бяха неведоми.
Какво ли би станало, ако не беше вдигнал глава в онзи съдбовен момент преди почти две години? Ако беше останал с гръб към вратата и беше продължил да подрежда секцията с пътеводители, оставяйки своя колега да обслужи момичето с коса от картина на Росети…
А шест месеца по-късно, след седмици на прахоляк и отломки, рендосване, метене и боядисване, и след като се разплати с няколко кожодери, и след няколко пристъпа на смразяваща кръвта паника, и след безчет доставки, табелката пред магазина беше окачена отново, боядисана в тъмносиньо и златно, с надпис, който гласеше „Книжарница Найтингейл“. Не му стигна мястото да напише „извор на четива за познавачи“, но това беше неговото призвание. Да бъде книжар. Майстор книжар.