Categories
ДУМИ ПРЕВОДИ

Книжарницата

Търсенето беше започнало преди три седмици, когато Джулиъс бе решил, че трябваше да предприеме решителна крачка, ако искаше двамата с дъщеря му да водят нещо подобно на нормален живот.

Четенето е всичко.

Нора Ефрон

ПРОЛОГ

Февруари 1983

Ако му го бяха казали преди година, той нямаше да повярва. Че щеше да стои с бебе в количка в съвсем празен магазин и да обмисля да го наеме.

Количката си беше чиста проба късмет. Беше видял обява за градинска разпродажба в богаташкия район на Северен Оксфорд и не успя да надвие над ловеца на находки в себе си. Съпружеската двойка имаше две малки деца, но се местеха в Париж. Бебешката количка беше съвсем нова, достойна да бъде бутана от кралицата – е, по-точно от гувернантката на кралицата. Жената му беше поискала само пет лири. Джулиъс знаеше с абсолютна увереност, че количката струваше много повече, но дамата проявяваше добрина. Но ако събитията в последно време го бяха научили на нещо, то беше да приема добрината. Бързо, преди другата страна да размисли. Затова той я купи и я почисти внимателно с бебешки перилен препарат, въпреки че количката трептеше от чистота. После купи ново дюшече и одеяла и я превърна в най-прелестното гнездо за неговия скъпоценен вързоп, докато последният не проходи.

Кога прохождаха бебетата? Безполезно беше да пита Дебра – неговата отнесена, витаеща в облаците майка в пропития от ухание на пачули приземен апартамент в Уестбърн Гроув, която не помнеше дори собственото му детство. Според нея, Джулиъс  се беше научил да чете едва двегодишен – една доста неправдоподобна легенда. Макар че можеше да е истина, защото той не помнеше някога да не е умеел да чете. За него четенето беше естествено като дишането. Въпреки това Джулиъс не разчиташе на Дебра за съвети относно отглеждането на деца. Той често си мислеше, че по някакво чудо беше оцелял невредим през детството си. Вечер майка му го оставяше сам в креватчето, за да отиде да пийне в бара на ъгъла.

Какво толкова можеше да се случи? – питаше го тя. – Аз те оставях за не повече от час.

Навярно това обясняваше закрилническото му чувството към собствената му дъщеря. Джулиъс не смееше да я остави на самотек дори за момент.

Той отново огледа празното помещение. Миризмата на влага беше всепроникваща, а влагата беше опасна. Стълбата, която водеше към мецанина, беше толкова прогнила, че не го пуснаха да се качи горе. Двата еркерни прозорци от двете страни на вратата пропускаха матова светлина вътре, сред която се открояваха благородният блясък на дъбовия паркет и изящните гипсови фигури на тавана. Дебелият слой прах създаваше усещане за нереалност, сякаш те пренасяше в призрачен магазин, притихнал в очакване нещо да се случи. Някакво преображение, обновление, възраждане.

Навремето това беше аптека – каза агентът. – А после антиквариат. През живота си не съм виждал толкова много вехтории на едно място.

Джулиъс знаеше, че трябваше да потърси съвет от някой експерт. Проверка на конструктивната безопасност.  Да проучи офертите за вътрешна изолация. Но сърцето му биеше лудо и му се виеше свят. Това беше правилното решение. Джулиъс знаеше това. Двата горни етажа бяха идеалния дом за него и бебето. Над магазина.

Книжарницата. 

Търсенето беше започнало преди три седмици, когато Джулиъс бе решил, че трябваше да предприеме решителна крачка, ако искаше двамата с дъщеря му да водят нещо подобно на нормален живот. След критичен преглед на своя опит, потенциал, активи и практическите особености на ситуацията на самотния баща, той бе заключил, че имаше само един изход.

Отиде в книжарницата, отвори Жълтите страници върху масата и разгърна една подробна карта на графството. Очерта кръг в радиус от 24 километра около Оксфорд, чудейки се какво ли беше да живееш в Крисмас Камън или в Дъклингтън или в Гуси.  След това отметна всички книжарници, споменати в Жълтите страници и зачеркна градчетата, където се намираха.

Той прегледа останалите градчета. Онези, където нямаше книжарница. Те бяха половин дузина. Джулиъс им направи списък и през следващите няколко дни посети всяко едно от тях, като сменяше по няколко автобуса на ден. Първите три места бяха лишени от дух и очарование и Джулиъс взе да губи надежда. Почти беше на път да се откаже от идеята си, но нещо в названието на Пийзбрук го очарова и той реши да направи един последен опит, преди да зачеркне своята фантазия.  

Пийзбрук беше насред Котсуолдс, във външния периметър на кръга, който беше очертал, на ръба на възможното. Джулиъс слезе от автобуса и огледа главната улица. Тя беше широка, с три платна, по протежение на тротоарите се издигаха импозантни, но разхвърляни жълти сгради. Имаше антиквариати, традиционна месарница с увесени отпред заек и фазан и дебели наденички на витрината. Доста голяма страноприемница. Две приятни кафенета и магазинче за сирене.  Женският институт провеждаше базар пред кметството: импровизираните маси се огъваха под тежестта на грамадни торти, буркани домашен конфитюр и кошници с фермерски зеленчуци и саксии с билки и треви, превити под тежестта на едрия пурпурен и жълт цвят.  Градчето кипеше от живот по един кротък, но целеустремен начин, като пчелен кошер в летен следобед. Хората се спираха на улицата, за да поговорят. Кафенетата бяха уютни и оживени. Пред касите се виеха опашки: хората пазаруваха с наслада и ентусиазъм. Отсреща се виждаше елегантен ресторант с лаврово дърво пред вратата и внушително меню в остъклена рамкa, което се хвалеше с кухня гурме. Имаше дори малък театър, където играеха „Колко е важно да бъдеш сериозен“.  Само по себе си, това беше добро предзнаменование. Джулиъс обожаваше Оскар Уайлд. Една от дисертациите му беше на тази тема: Влиянието на Оскар Уайлд върху Уилям Бътлър Йейтс.

Джулиъс прие пиесата като поличба, но продължи да обикаля улиците, за да се увери в достоверността на своите наблюдения. Страхуваше се, че може да свърне зад ъгъла и да се натъкне на нещо, което се надяваше да го няма. Веднъж дошъл в Пийзбрук, той пожела да направи градчето свой дом. Техен дом. Но беше мистерия как едно толкова приятно местенце можеше да вирее без книжарница.

Защото град без книжарница беше на практика град без сърце. Книжарницата би направила всичко още по-хубаво. За всички. За всеки един жител на Пийзбрук. Във въображението си Джулиъс виждаше потенциален клиент във всеки минувач. Той си ги представяше как се трупаха, търсеха неговия съвет. А той поставяше покупките им в книжни торби. Опознаваше предпочитанията и вкусовете им. Отделяше една или друга книга за някой определен клиент, уверен, че тя беше тъкмо за него. Наблюдаваше ги как прелистват страниците и преглеждат заглавията; наслаждаваше се на радостта им от откритието на нов автор, на нов свят.

Собственикът склонен ли е да приеме дръзка оферта? – попита той агента на недвижима собственост, който сви рамена.

Поне можете да попитате.

Нужен е сериозен ремонт.

Взето е предвид.

Джулиъс назова сумата.

Това е моята най-щедра и единствена оферта. Не мога да си позволя да платя повече.

Когато подписа договора четири седмици по-късно, Джулиъс изпита истинско удивление. Ето го тук, съвсем сам на света (ако не се брои майка му, но тя можеше да му бъде полезна колкото чайник от шоколад), със свое бебе и своя книжарница. В този миг въпросното бебе протегна малката си ръчичка и той му подаде пръста си, мислейки си за необикновеното положение, в което се беше озовал. Обратите на съдбата наистина бяха неведоми.

Какво ли би станало, ако не беше вдигнал глава в онзи съдбовен момент преди почти две години? Ако беше останал с гръб към вратата и беше продължил да подрежда секцията с пътеводители, оставяйки своя колега да обслужи момичето с коса от картина на Росети…

А шест месеца по-късно, след седмици на прахоляк и отломки, рендосване, метене и боядисване, и след като се разплати с няколко кожодери, и след няколко пристъпа на смразяваща кръвта паника, и след безчет доставки, табелката пред магазина беше окачена отново, боядисана в тъмносиньо и златно, с надпис, който гласеше „Книжарница Найтингейл“. Не му стигна мястото да напише „извор на четива за познавачи“, но това беше неговото призвание. Да бъде книжар. Майстор книжар.


1

Трийсет и две години по-късно…

Какво правиш, докато чакаш някой да умре?

В буквалния смисъл, седейки до болничното легло в неописуемо неудобен пластмасов стол, очаквайки човека да поеме своя последен дъх, защото не е останала дори капка надежда.

Нямаше приемливи варианти. По-надолу по коридора имаше една стая, където се гледаше телевизия, но това би било коравосърдечно, а и Емилия не обичаше да гледа телевизия.

Тя не плетеше и не бродираше. И судоку не решаваше.

Емилия не искаше да слуша музика от страх да не го безпокои. Дори най-качествените слушалки пропускаха по-звънтящите звуци – шум, който беше дразнещ в метрото, какво остава на смъртното ти легло. Тя не искаше да сърфира в интернет през телефона си – което беше най-отявлената грубост в 21 век. И нямаше нито една книга на планетата, която би могла да задържи вниманието й в този момент. Затова тя просто седеше до леглото му. От време на време задрямваше. После се будеше, стресната, пронизана от страх, че може да проспи последния миг. После Емилия вземаше ръката му. Дланта му беше студена и суха, отпусната неподвижно. Малко по малко ръката му натежаваше и я изпълваше с тъга и Емилия я оставяше върху завивката. И отново задрямваше. От време на време медицинските сестри й носеха нещо, което наричаха горещ шоколад. То не беше горещо, а марно и Емилия беше склонна да вярва, че за направата му не беше пожертвано нито едно зърно какао. На цвят беше бежово, на вкус беше блудкаво. Нощем осветлението в селската болница беше мъждиво и жълтеникаво. Отоплението беше усилено докрай и в малката стая ставаше задушно. Тя гледаше тънката завивка със ситна щампа на оранжеви и жълти цветя, и очертанията на тялото на баща й. На главата му се виеха няколко избледнели къдрици. Каква коса имаше навремето Джулиъс! Той имаше навика да прокарва пръсти през нея, когато обмисляше какво заглавие или когато стоеше пред масите на витрината, размишлявайки какви книги да изложи, или когато разговаряше с клиенти по телефона. Буйните кичури бяха неразделна част от него, подобно на бледо синия кашмирен шал, неизменно увит около врата му, макар да беше просенен от молци. Емилия ги замрежваше старателно при всяка поява. Тя подозираше, че молците бяха дошли заедно с дебелото кафяво кадифено палто, което беше открила в един магазин за дрехи втора ръка миналата зима, и се чувстваше виновна, задето бяха съсипали единствената любима вещ на баща й. Тогава той за първи път започна да се оплаква от някакъв дискомфорт. Всъщност, не се беше оплакал, защото Джулиъс никога не се жалваше. Емилия беше изразила тревога, която той бе отхвърлил с присъщия си стоицизъм. Успокоена, тя се беше качила на самолета за Хонконг. До онова телефонно обаждане миналата седмица, с което я повикаха да се прибере.

— Мисля, че трябва да се върнете тук – й каза медицинската сестра. – Баща ви ще се ядоса ужасно, ако научи, че ви се обаждам. Той не иска да ви тревожи. Но…

Това „но“ казваше всичко. Емилия взе първия полет. Когато пристигна Джулиъс най-напред й се скара, или поне се престори, но стисна ръката й толкова отчаяно, че нямаше нужда от думи.

— Той отказва да приеме истината – каза сестрата. – Джулиъс е боец. Много съжалявам. Правим всичко възможно, за да не се мъчи.

Емилия кимна, осъзнавайки положението. За да не се мъчи. А не, за да оздравее. Да не се мъчи.

Изглежда, че той наистина не страдаше и не се мъчеше. Вчера беше хапнал малко лимонов кисел, поемайки охотно лъжицата със зелено желе. Навярно защото разхлаждаше напуканите му устни и пресъхнал език. Струваше й се, че хранеше малко птиче, когато баща й протягаше врат и отваряше уста. После Джулиъс легна, изтощен от усилието. От дни не беше ял нищо друго. Поддържаха го със сложен коктейл от обезболяващи и успокоителни, които редуваха в различна последователност, за да притъпят болката. Положението беше зловещо и на моменти отчайващо. На моменти Джулиъс се будеше в ужас, може би от болката или от мисълта за онова, което предстоеше, но за Емилия това беше знак, че медикаментите не помагаха. Новите дози, макар назначавани своевременно, не действаха достатъчно бързо. Тя изпадаше в паника. И така, в безкраен цикъл.

Само че цикълът не беше безкраен. Краят бе близо. Съвсем близо. Нямаше смисъл да се надява на оздравяване. Това беше ясно дори за най-заклетия чудоверец. Не й оставаше друго, освен за се моли за бързо и милостиво спасение.

Сестрата повдигна завивката и огледа краката му, докосвайки ги внимателно с пръсти. Изражението върху лицето й беше недвусмислен знак за Емилия, че не оставаше много. Кожата на Джулиъс беше бледо сива. Като цвета на мраморна статуя.  

Сестрата оправи завивката и я погали по рамото. После излезе, без да каже нищо. Оставаше им само да чакат. Бяха направили всичко по силите си. Джулиъс не страдаше, поне доколкото можеше да се прецени отстрани. Спокойна, тиха обстановка, където приемаха наближаващата смърт с кротко благоговение. Но кой можеше да каже какво всъщност искаше Джулиъс? Може би предпочиташе да слуша творбите на Едуард Елгар, усилени докрай, или пък прогнозата за времето? Или да чува шепота и бъбренето на сестрите, за това с кого са излезли снощи и какъв сладкиш са изпекли за чая? Може би човек предпочиташе да забрави за надвисналата смърт и да се потопи в безсмислената тривиалност на живота?  

Емилия седеше и се питаше как да засвидетелства любовта към баща си, докато той гаснеше. Ако можеше да извади сърцето от гърдите си и да му го даде, тя би го направила. Този прекрасен мъж, който й беше дал живот и който се беше превърнал в целия й живот, и сега я оставяше сама.  

Тя му шепнеше спомени и далечни възпоминания. Разказваше му истории. Рецитираше любимите му поеми. Говореше му за книжарницата.

— Аз ще се погрижа за нея – обеща Емилия. – Ще се постарая никога да не затвори врати. Не и докато аз съм жива. И никога няма да я продам на Йън Мендип. Независимо от офертите му. Защото книжарницата е най-важното. Всичките диаманти на света не могат да се мерят с нея. Книгите са по-ценни от всички богатства на света.

Тя наистина вярваше в това. Какво можеше да ти донесе диамантът? Моментен ярък проблясък. Диамантът хвърляше искри за секунда; книгата сияеше вечно.  

Йън Мендип едва ли беше прочел дори една книга през живота си. Гневът се надигаше в нея при мисълта на какъв стрес беше подложил той Джулиъс в един толкова критичен момент. Баща й се беше опитал да омаловажи тази история, но Емилия виждаше, че той се терзаеше, страхуваше се за книжарницата, за служителите си и за клиентите. Книжарите й бяха разказали за тревогите на баща й, докато тя нехаеше на другия край на света. Сега тя беше твърдо решена да му вдъхне увереност, та баща й да си отиде спокоен, че Найтингейл Букс оставаше в добри ръце.  

Емилия се размърда, опитвайки се да се намести на неудобния стол. Накрая се наведе напред и отпусна глава върху ръцете си, опрени на рамката на леглото. Налегна я страшна умора.  

Беше два часа и четирийсет и девет минути след полунощ, когато сестрата я докосна по рамото. Нямаше нужда от думи. Емилия не знаеше дали бе заспала или беше останала будна. Дори сега тя не бе сигурна дали спеше или будуваше, защото й се струваше, че главата й беше някъде другаде, че събитията се случваха нереално протяжно и бавно.

Когато приключиха с всички формалности и повикаха човек от погребалното бюро, Емилия излезе от болницата и се озова в сипкавото, студено като морга развиделяване. Сякаш цветовете се бяха оттеглили от света, но после тя видя как светлините на  светофара до болницата се смениха от червено в жълто, а после зелено. Звуците също идваха отдалеч, сякаш ушите й бяха пълни с вода.

Дали светът щеше да се превърне в различно място без Джулиъс? Емилия все още не знаеше. Тя вдиша въздуха, който той вече не можеше да поеме и в ума й изникна спомена за широките му рамена, на които тя бе седяла като малко момиченце, барабанейки с крачета върху гърдите му, за да го пришпори да тича по-бързо, заровила пръсти в гъстата коса, която се спускаше до яката му, косата, която се беше прошарила преди баща й да беше навършил трийсет години. В дланта й лежеше семплият сребърен часовник с каишка от алигатор, която Джулиъс носеше неизменно и който тя бе свалила към края, защото не искаше нищо да жули изтънялата като пергамент кожа, оставяйки го на масичката до болничното легло, в случай, че той поискаше да види колко е часът, защото показваше времето по-вярно от стенния часовник в стаята на сестрите – време, което таеше поне някакво обещание. Но дори магическият циферблат на часовника му не успя да спре неизбежното.  

Емилия се качи в колата си. На пътническата седалка имаше пакетче с бонбони ментова лакта, които смяташе да му занесе. Тя свали хартийката на едно и го пъхна в устата си. Не беше хапвала нищичко от два дни. Засмука го, докато не я заболя небцето – усещане, което отвлече ума й от всичко останало.

Когато сви по главната улица на Пийзбрук, тя вече беше преполовила пакета и зъбите й тръпнеха от конската доза захар. Малкото градче беше загърнато в перленосивата пелена на утрото. Изглеждаше призрачно: на жълтия камък му трябваше слънце, за да грейне с топло сияние. На разсъмване пейзажът изглеждаше малко печален, но след няколко часа градчето щеше да разцъфти като ослепителна дебютантка, способна да очарова всеки, който я зърнеше. Пийзбрук беше пословично английски и старомоден, с тежки дъбови врати и многокрили прозорци с дантелени перденца, калдъръмени улици, червени пощенски кутии и алеи с грижливо подкастрени липи. Тук нямаше модерни чудовища с плоски покриви, нищо не биеше на очи, навсякъде цареше благородна красота.

До каменния мост прекрачил реката, на която беше кръстен градът, се намираше книжарница „Найтингейл Букс“, на три етажа и с двойна фасада, с два високи еркерни прозореца и тъмносиня врата. Емилия спря в сърцето на спящия град и обгърна с поглед единствения дом, който беше имала някога. През всичките й митарства по света, нейната стая над книжарницата я беше очаквала, непокътната. Трийсет и две години вещи и спомени.

Емилия влезе през страничния вход и се озова в покритото с плочки антре, пред вратата, която водеше към апартамента. Спомни си как баща й я държеше за ръка, когато беше съвсем мъничка, докато слизаха по стълбите, цяла вечност навярно, но тя беше упорита, а той търпелив. Когато тръгна на училище, Емилия ги вземаше тичешком, като прескачаше по две, с ученическа чанта на гърба и ябълка в ръка, винаги закъсняла. Когато порасна и тръгна по купони, тя се беше промъквала нагоре боса. Всъщност Джулиъс не беше строг баща и не й се караше, но такива бяха неписаните правила на шестнайсетгодишните, които се прибираха в два часа сутринта, след като са пийнали повечко ябълков сайдер.

Вляво се намираше вратата, която водеше към касата на книжарницата. Емилия я отвори и надникна в магазина. Утринната светлина се промъкваше плахо през прозореца. Тя потрепери от хладния повей. Обзе я усещане за очакване: същото онова чувство за пътуване назад във времето или пренасяне в пространството, което я спохождаше всеки път, когато влизаше в Найтингейл Букс. Това беше портал във времето и пространството. Но вече беше затворен. Какво не би дала, да можеше да се върне там и тогава, когато всичко беше постарому.

Стори й се, че книгите очакваха новини. Него вече го няма, понечи да им каже Емилия, но не посмя да се довери на гласа си. Освен това беше глупаво. Книгите можеха да разказват всякакви истории, но човек не можеше да им разкаже нищо.

Постепенно я обхвана усещане за покой. Спокойствието на книгите утеши душата й. Защото Джулиъс беше тук, сред кориците и гръбчетата на книгите. Твърдеше, че познаваше всяка една книга в магазина си. Може и да не ги беше чел всичките от кора до кора, но разбираше тяхната мисия, замисъла на автора и профила на читателите, за които бяха създадени, от най-елементарните детски книжки до най-масивните, непонятни тухли.

Подът беше застлан с червен мокет, вече избелял и изтънял. Покрай стените се издигаха десетки рафтове, чак до тавана, имаше стълба, с която стигаха до рядко търсените книги на най-горните лавици. Художествената литература беше разположена в предната част на книжарницата, картотеката в дъното, а върху масите в центъра излагаха всичко на тема кулинария, изобразително изкуство и пътешествия. Горе, на мецанина, имаше колекция от първи издания и редки книги втора ръка, подредени зад заключени витрини. Джулиъс беше управлявал това книжно царство иззад дървения тезгях. Зад него се пазеха книгите по поръчка на клиенти, грижливо увити в амбалажна хартия и завързани с канап. Имаше старомодна каса със звънец, който отбелязваше всяко отваряне на чекмеджето с парите. Джулиъс я беше намерил в някакъв вехтошарски магазин и макар да не я използваше, я държеше за украса, като понякога пълнеже чекмеджето с дребни бонбони, с които да възнаграждава кротките и добри деца.

На плота винаги имаше преполовена чаша с кафе, което той бе започнал да пие, но така и не беше допил, тъй като се беше заговорил с някой клиент и кафето беше изстинало. Защото непрестанно се отбиваха хора, за да си побъбрят с Джулиъс. Той беше извор на съвети и знания, мъдрост и доброта.

Ето защо книжарницата се беше превърнала в свещена обител за всички слоеве на обществото в Пийзбрук и неговите околности. Местните хора се гордееха с градската книжарница. Тя беше средище на спокойствие и уют. Постепенно бяха развили дълбоко уважение към нейния собственик. Дори обожание. Повече от трийсет години Джулиъс бе хранил умовете и сърцата им, не без съдействието на неговите помощници, сърдечната и искряща Мел, която поддържаше безупречния ред в книжарницата, и върлинестият Дейв, който беше начетен почти колкото шефа си, но рядко обелваше дума – макар че заговореше ли веднъж, нямаше спиране.

Джулиъс беше тук, помисли си Емилия, сред хилядите страници. Сред милионите думи. Сред думите и насладата, която те бяха донесли на хората през годините: прозорец за бягство, разтуха, знания. Баща й беше променил мисленето на хората. И живота им. От нея зависеше да продължи делото му, така че Джулиъс да продължи да живее. И тя се закле, че Джулиъс Найтингейл щеше да живее вечно.

Емилия излезе от магазина и се качи в апартамента на горния етаж. Нямаше сили дори да си приготви чаша чай. Трябваше да си легне и да си събере мислите. Засега не чувстваше нищо. Нито болка, нито скръб. Само притъпено униние, което я смазваше. Беше се случило най-лошото, а земята продължаваше да се върти. Постепенното развиделяване свидетелстваше за това. Навън птичките пееха и тя се намръщи на радостното им чуруликане. Нима слънцето се канеше да изгрее? Нима светът нямаше да потъне във вечен сумрак?

Стаите бяха загубили топлината си. Кухнята, със старинна чамова маса и очукани столове, беше студена и аскетична. Холът изглеждаше навъсен иззад наполовина спуснатите завеси. Емилия не посмя да погледне дивана, от страх, че щеше да види отпечатъка на баща си, след безкрайните часове, които двамата бяха прекарвали тук, докато пиеха чай или какао или вино, прелиствайки четивата си и слушаха Брамс, Били Холидей или Джони Мичъл на грамофона. Джулиъс така и не се беше сприятелил с модерните технологии, а остана верен на винилните плочи и колоните аудиорама на Грундиг. Но те от известно време бяха замлъкнали.

Емилия влезе в стаята си, отметна завивката и се сви върху високото легло от ковано желязо, което й служеше вярно откакто се помнеше. Тя придърпа една възглавница и я прегърна, търсейки топлина и утеха. Сви се на кълбо, в очакване на риданията. Но сълзи не потекоха. Тя чака и чака, но очите й останаха сухи. Навярно бе някакво чудовище, неспособно да се разплаче.

Събуди я тихо чукане на входната врата. Емилия се събуди, стресната, питайки се защо е заспала облечена. После реалността я удари в гърдите и тя изпита желание да потъне отново в забравата на съня. Но тук я чакаха хора, с които трябваше да се срещне, неща, които трябваше да свърши, решения, които трябваше да вземе. И врата, която да отвори. Тя изтича по стълбите по чорапи и натисна предпазливо бравата.

— Миличка. 

Беше Джун. Снажната, вдъхваща респект Джун, несъмнено най-заклетата клиентка на Найтингейл Букс, откакто се беше преместила в Пийзбрук след пенсионирането си преди три години. Тя беше поела делата на Джулиъс когато той беше постъпил в местната болница без изгледи за възстановяване. Джун беше управлявала своя бизвес повече от четирийсет години и пое с лекота книжарницата, заедно с Мел и Дейв. 

С нейните фини кости, гъста кестенява коса и звънтящи сребърни гривни, Джун изглеждаше поне десет години по-млада от своите седемдесет. Тя притежанваше неизчерпаема енергия, остър ум и сърце на лъвица. В началото Емилия си мислеше, че между баща й и Джун може да се зароди любовна история – Джун се беше развеждала два пъти, – но тяхното приятелство се оказа крепко и платонично.

Мина й през ума, че трябваше да се обади на Джун още тази сутрин. Но Емилия нямаше нужната сила, нито думите и смелостта. И сега ги нямаше. Стоеше като вцепенена и Джун я приласка в прегръдка, която беше мека и топла като кашмирените пуловери, които носеше.

— Бедното ми момиче – прошепна тя и едва тогава Емилия се разплака.

— Не е нужно да отваряме книжарницата днес – каза Джун по-късно, когато Емилия се наплака до пълно изтощение и се съгласи да закуси. Но настоя да отворят.

— Хората винаги се отбиват в четвъртък. Нали е пазарен ден – каза тя.

В крайна сметка това се оказа най-разумното решение. Мел, която обикновено не спираше да бърбори, беше онемяла от покруса. Дейв, типично мълчалив като риба, говори безспирно пет минути, без да си поеме дъх, за това как Джулиъс го беше научил на всичко, което знаеше. Мел пусна Класик ФМ по радиото, за да не се насилват да говорят. Дейв, който притежаваше множество мистериозни умения, сред които и калиграфията, написа бележка за витрината:

С огромна печал ви съобщаваме за смъртта на Джулиъс Найтингейл, който се спомина след кратко боледуване. Любещ баща, верен приятел и познавач на книгите.

Отвориха книжарницата малко късно, но все пак отвориха. Потокът клиенти не секна през целия ден, хората идваха да изразят почитта си и да изкажат съболезнованията си на Емилия. Някои носеха картички, други храна и сладкиши, някой пък остави бутилка Шасан Монраше, любимото шардоне на баща й.

Не беше необходимо да я убеждават, че баща й беше прекрасен човек, но в края на деня Емилия се убеди, че всички хора, които го познаваха, мислеха така. Мел приготви безброй чаши чай в задната стая, които не спираше да сервира.

— Ела у нас за вечеря – каза Джун, когато най-сетре обърнаха табелката със ЗАТВОРЕНО, дълго след края на работното време.

— Не съм гладна – каза Емилия, неспособна да помисли за ядене.

Но Джун беше неумолима. Тя подхвана Емилия и я отведе в просторната си къща в покрайнините на Пийзбрук. Джун беше от хората, които винаги имаха под ръка овчарски пай, готов да го метнат във фурната. Двете порции се отразиха добре на младата жена, вдъхвайки й куража да подхване разговора, който я ужасяваше.

— Не мога да понеса многолюдно погребение – каза накрая тя.

— Не е необходимо – успокои я Джун, загребвайки топка ванилов сладолед за десерт. – Ще направим малко погребение в тесен кръг и възпоминателна служба след няколко седмици. Така е по-добре. Освен това ще имаш време да я организираш както трябва.

Една сълза се търколи и падна върху сладоледа на Емилия. Тя изтри следващата.

— Какво ще правим без него?

Джун й подаде буркан със солен карамелен сос.

— Не знам – призна тя. – Някои хора оставят по-голяма празнота от други, и бащата ти е един от тях.

Въпреки поканата на Джун да остане да нощува при нея, Емилия предпочете да се прибере вкъщи. Винаги беше по-добре да скърбиш в собственото си легло. Тя включи лампите в хора. На фона на тъмночервените стени и пердетата от тежка дамаска, книгите тук изглеждаха безчет, повече дори отколкото в книжарницата. Библиотеки покриваха две от стените и всички плоски повърхности бяха отрупани с книги: первазите на прозорците, поставката над камината, пианото. Наблизо беше скъпоценото виолончело на Джулиъс, облегнато на стойката си. Емилия докосна гладкото дърво, което беше покрито с прах. Обеща си да посвири утре. Макар да не свиреше толкова добре колкото баща си, мисълта за осиротялото виолончело я угнетяваше, навярно и Джулиъс.

Емилия отиде до библиотеката, която й бе отредена – макар че отдавна се беше претъпкала. Тя погали с пръст гръбчетата на книгите. Искаше да почете за утеха – нещо, което щеше да я върне в детството й. В никакъв случай Лора Инголс Уайлдър – не би могла да чете за снажния, добър Па точно сега. Нито пък Франсис Ходжсън Бърнет – нейните героини до една бяха сираци, каквато сега беше и Емилия. Тя издърпа най-любимата си книга, в червена подвързия със златни букви, малко изкорубена и с пожълтели страници. Седна в комфортното кресло до камината, преметна крака върху подлакътника и опря буза до кадифената възглавница. За броени мигове тя се пренесе край камината в Бостън, с Джо Марч и сестрите й и Марми, препускайки през вековете и километрите…

Към края на следващата седмица Емилия се чувстваше изтерзана и изтощена. Всички се държаха толкова мило и съобразително и казваха такива прекрасни неща за Джулиъс, но преживяването беше емоционално изцеждащо.

Проведоха скромна погребална служба за Джулиъс в крематориума, на която присъстваха само майка му Дебра, която дойде с влака от Лондон, най-добрата приятелка на Емилия от училището – Андреа, и Джун.

Преди да излезе за службата, Емилия се погледна в огледалото. Беше облякла дълъг черен шинел и излъскани ботуши за езда, медните къдрици падаха свободно по раменете й. Очите й се открояваха, очертани от тъмните кръгове и гъстите вежди и мигли. Беше взела боята на майка си, знаеше това от снимката върху пианото, но фините кости и сочните устни беше наследила от своя баща. С треперещи пръсти тя си сложи обиците, които Джулиъс й беше подарил за миналата Коледа, и отвори бутилката Шасан Монраше, която някой беше оставил в книжарницата, като изпи само една чаша, а после си сложи шапката от изкуствена кожа, която имитираше лисица и пасваше идеално на цвета на косата й. За момент тя се запита дали не изглеждаше като излязла от историческа драма, но реши, че това беше без значение.

На следващия ден, когато качиха майката на Джулиъс на влака за Падингтън – Дебра не обичаше да отсъства дълго от Лондон, – Андреа я поведе към Пийзбрук Армс. Това беше традиционна страноприемница, с каменни плочници, дървена ламперия и салон, където сервираха пълнено пиле и телешка пържола „а ла Рус“, и старомодна количка с десерти. Имаше нещо утешително във факта, че това място бе останало непокътнато от модерния дизайн. То беше автентично и непресторено, уютно и искрено, пък дори и кафето да беше ужасно.

Емилия и Андреа се наместиха на едно канапе в лоби бара и си поръчаха горещ шоколад. Какво смяташ да правиш? – попита практичната Андреа.

— Трябва да напусна работа – каза Емилия. – Не могат да ми пазят мястото до безкрай, а аз не знам кога ще мога да се върна. – Тя преподаваше английски в международно езиково училище в Хонконг. – Не мога да обикалям по света цял живот.

— Не виждам защо да не можеш – подхвърли Андреа.

Емилия поклати глава.

— Крайно време е да се установя. Погледни ни – аз все още живея с раница на гърба, а ти отдавна си си стъпила на краката.

Андреа беше започнала като асистентка на един финансов съветник когато напусна училище, завърши вечерно и основа собствена счетоводна кантора. Сега тя водеше счетоводството на голяма част от малките фирми в Пийзбрук. И тъй като знаеше, че хората ненавиждаха да организират сами финансите си, тя се стараеше да направи процеса колкото може по-безболезнен. И успяваше.

— Излишно е да търсиш сравнение. Какво ще правиш с книжарницата? – Андреа имаше навика да хваща бика за рогата. Емилия сви рамене.

— Нямам никакъв избор. Обещах на татко, че няма да я затворя. Той ще се обърне в гроба, ако научи, че искам да я затворя.

Андреа замълча за момент. Когато заговори, гласът й беше нежен и тих.

— Емилия, обещанията, дадени край смъртния одър, не те обвързват. Не и ако не са практични. Ти, разбира се, си била искрена в онзи момент, но … книжарницата беше смисълът на живота на баща ти. Смисълът на твоя живот може да е друг. Баща ти щеше да те разбере. Сигурна съм.

— Не мога да понеса мисълта да се разделя с нея. Винаги съм знаела, че един ден ще поема книжарницата. Но аз мислех, че това ще се случи когато стана на неговите години. Не сега. Мислех, че той ще живее поне още двайсет години. – Очите й се напълниха със сълзи. – Нямам представа в какво състояние е бизнесът. Започнах да преглеждам счетоводните книги, но за мен те са пълна мъгла.  

— Аз съм на твое разположение. Знаеш това.

— Татко казваше, че е скаран с цифрите. Аз също съм скарана с тях. Струва ми се, че в сметките цари хаос. Мисля, че в последно време е изпуснал нещата. Има два кашона пълни с фишове. И огромен куп неотворени пликове. Още не съм стигнала до тях.

— Няма страшно, довери ми се. – Андреа въздъхна. – Жалко, че хората предпочитат да си затварят очите, когато става дума за счетоводство. Това само усложнява нещата и накрая излиза по-скъпо.

— Ще ти бъда признателна, ако ги прегледаш. Но без преференциални цени като за приятели – Емилия размаха пръст. – Ще ти платя по редовната тарифа.

— Ще ти помогна на драго сърце. Баща ти беше толкова добър с мен, докато растяхме.

Емилия се засмя.

— Помниш ли как се опитвахме да го сватосаме с майка ти?

Андреа се засмя над чашата си.

— Това щеше да е катастрофа.  – Майката на Андреа си падаше малко хипи, ухаеше на индийски ароматични пръчици и носеше поли на волани. Дъщеря й беше пълна противоположност на увлеченията по Удсток и ценеше традициите, усърдния труд и закона. Дори си беше сменила името от Отъм на Андреа, когато основа своя бизнес, защото смяташе, че никой не би приел сериозно счетоводителка с такова име.[1] – Между тях нищо нямаше да се получи.

Джулиъс беше много сговорчив и либерален. Сега идеята за съюз между родителите им се виждаше смехотворна, но когато бяха дванайсетгодишни, този план им се виждаше брилянтен. Когато се насмяха до насита, Емилия въздъхна.

— Татко така и не срещна подходяща жена.

— О, я стига! Всички жени в Пийзбрук бяха влюбени в баща ти. Ходеха по петите му.

— Да, знам. Никога не му е липсвала женска компания. Но щеше да е добре, ако беше срещнал сродна душа.

— Той беше щастлив човек, Емилия. Личеше си.

— Винаги съм се чувствала виновна. Че не се ожени повторно заради мен.

— Не мисля така. Баща ти не беше светец. Мисля, че просто се чувстваше добре в собствената си компания. Или пък си е имал някоя тайна изгора? За която ние просто не знаем.

Емилия кимна.

— Дано да е така… наистина.

Но вече нямаше как да научи. Откакто се помнеше те си бяха само двамата, а сега баща й си беше отишъл, с всичките си истории и тайни.

[1] Autumn (англ.): есен. – Бел. пр.


By Kukuvica

Казвам се Маргарита. Пиша предимно за мъглата, за вятъра и за други магически сили.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *