3
Не че съм сноб, но богатите често са много забавна тема за писане.
Ноел Кауард
Сюзън Бейкър Едмъндс се изтягаше на шезлонга, зареяла поглед в Средиземно море, сякаш там някъде щеше да намери двайсет и осма глава. Всъщност изобщо не трябваше да има двайсет и осма глава. Книгата беше твърде дълга, по дяволите. В далечината морето проблясваше, ала в главата на Сюзън не проблясваше никаква идея. Тя се изправи и прекоси северната страна на облицования с мрамор басейн. Чу как Идит, нейната секретарка, кръстоса тежките си крака и въздъхна.
– Не можеш ли да пазиш тишина поне за миг? – нахвърли се Сюзън.
– Съжалявам – каза Идит, но в гласа ѝ не прозвуча съжаление. В него имаше досада, беспокойство и нетърпение да си върви. Като че ли нещо в скучния, застаряващ живот на Идит Фишър беше по-важно от новия роман на Сюзън Бейкър Едмъндс. Сюзън знаеше, че трябва да се успокои. Господи, как мразеше да се чувства по този начин, толкова крайна, толкова отвратителна. Тя не беше отвратителна личност. Постави ръце от двете страни на своето прекрасно, опънато лице и погледна към ужасната Идит. Секретарката ѝ притежаваше всички физически качества, които Сюзън ненавиждаше – беше повлекана, дебелана и отчайващо скучна. В нея нямаше живец, ала Идит бе идеална представителка на читателската публика, която поглъщаше книгите на Сюзън. Ето защо милата Идит, седнала с плетката си на припек, не бе просто дразнител, който можеше да бъде премахнат в края на работния ден.
Идит беше тайният пробен камък на Сюзън. Когато работеха заедно и видеше блесналите ѝ очи, полуотворената ѝ уста, задъхана от вълнение и интерес, знаеше, че историята е добра. От колко време не бе реагирала по този начин? Не и докато работеха върху „Майка и дъщеря“. Нито пък докато се потяха над „Жена с минало“. Вероятно Идит просто се бе изхабила. И двете книги бяха излезли за Деня на майката[1] през последните две години, като всяка от тях се бе изкатерила до върха на класацията за бестселъри, подобно на всички книги на Сюзън Бейкър Едмъндс.
Но даже и Сюзън трябваше да признае, че последните две се изкачиха малко по-бавно и се задържаха на хлъзгавия връх доста по-кратко.
Сюзън съзнаваше, че се намира в доста изнервящо положение: реално, тя знаеше, че щом се е задържала на върха толкова дълго, в най-скоро време щеше да падне. Но на нея върхът ѝ харесваше. Искаше да остане там. Сюзън се гордееше да бъде автор номер едно. От нищо до номер едно: тя спадаше към малцината, успели да изкачат стръмния връх.
А Идит беше свидетелка на нейното изкачване. Още на времето, когато те двете бяха секретарки в нотариата, Сюзън сервираше своите истории, страница по страница, Идит ги поглъщаше жадно със сюблимния за всеки писател въпрос:
– И после какво става?
Тъкмо заради нейния ентусиазъм Сюзън – тогава най-обикновена Сю Ан – продължаваше да пише. Ако я нямаше Идит, Сюзън сигурно щеше да се откаже. Защото бе трудно, много трудно да работиш денем и да плетеш истории нощем.
И продължаваше да е трудно. Сега, когато от нея се очакваше бестселър, номер едно. Сега, когато, най-сетне, ѝ плащаха огромни аванси за нейните истории.
Сюзън отново измина дължината на басейна и се обърна да погледне хоризонта.
– Някаква поща? – попита тя.
Секретарката поклати глава, без да отмества поглед от плетката.
– Нищо важно.
Идит се грижеше за всички сметки – предаваше онези, които трябваше да се платят, на счетоводителя на Сюзън, – както и за всички писма от почитатели, на които изпращаше обичайните отговори. Всъщност, единственото нещо, с което Идит не се бе заела вместо Сюзън, беше Ким и нейните просешки писма. Но напоследък Сюзън нямаше новини от Ким. Искаше ѝ се да мисли, че вероятно порасналата ѝ дъщеря най-накрая е започнала да се държи като възрастна, макар че дългият ѝ опит я караше да се съмнява в подобна възможност.
Сюзън потриваше ръце, докато крачеше. Слънцето облекчаваше болката, но от него ръцете ѝ се покриваха с лунички и петна. Тя се огледа. Продължаваше да е толкова трудно. Нейната работа ѝ бе донесла тази вила, красивите мебели вътре, ролс-ройса, паркиран в гаража, услугите на Идит и съпружеската двойка французи, която се грижеше за домакинството и колите. Ала не донесе обичта и щастието на дъщеря ѝ. Или грешеше? Прокара разкривените си от артрита пръсти през красиво изрусените кичури на косата си и отиде до шезлонга. Преметна крак върху крак, скръсти ръце и троснато каза на Идит, че е свободна.
Идит ѝ хвърли един поглед и сви закръглените си рамене. Тази жена в най-скоро време ще се превърне в свадлива старица, с отвращение си помисли Сюзън.
– Добре – каза Идит, но на Сюзън ѝ беше ясно, че никак не е добре. Имаше определен краен срок, Идит го знаеше, а Сюзън винаги предаваше книгите си навреме. Те излизаха за всеки Ден на майката, неизменни като нарцисите през март. Но с тази щеше да е различно. Тя трябваше да излезе през есента. Издателят ѝ го изискваше. И Сюзън не биваше да го разочарова.
Преди близо две десетилетия Сюзън и Алф бяха първите, които уцелиха момента между гръмко рекламираните пролетни заглавия и най-важните есенни предложения на книжния пазар. Когато преди четиринайсет години излезе първата книга, донесла ѝ успех, „Дамата от къщата“, Алф се бе възползвал от повишеното търсене около Деня на майката. Така бе създадено нейното име.
Сюзън се превърна в богата жена. Е, не точно с първата книга. От тази сделка излезе изиграна, разбира се.
Оттогава нататък успехът на „Дамата от къщата“ се повтаряше всяка година от новия, пуснат в Деня на майката роман, който с помощта на Алф се продаваше със стотици хиляди екземпляри в твърди и с милиони в меки корици. Сюзън се бе превърнала в нещо като традиция сред някои жени – дъщери подаряваха на своите майки Сюзън Бейкър Едмъндс, а след време техните собствени дъщери им подаряваха томове. Три поколения четяха нейните извисяващи истории. Да, тя чувстваше гордост от постигнатото. Сюзън бе станала богата и известна, Алф – неин постоянен агент, който пое целия бизнес и уволни некомпетентния адвокат, продал първата ѝ книга на безценица. Те си създадоха фирма за връзки с обществеността. Името ѝ редовно се появяваше в съответните рубрики. Четири от нейните книги бяха заснети в телевизионни минисериали, а други три бяха закупени. Сюзън бе най-печелившата романистка в издателската къща, където ѝ отдаваха дължимото.
Но тъкмо в това беше проблемът. Сюзън сложи ръце над очите си, за да предпази лицето си от слънцето. Тя бе най-печелившата писателка, ала наоколо гъмжеше от всички онези мъже, които бълваха съдебни и техно-трилъри, а копелетата в Холивуд ги филмираха и не искаха дори да знаят за жените на средна възраст. Не беше честно. Нито една книга на Сюзън не бе използвана за сценарий на филм. Жените биха отишли да гледат филм на Майкъл Крайтън или на Джон Гришам, или на Том Кланси, но мъжете не биха завели съпругите си да гледат една женска сага. Книгите, писани от жени, ставаха само за розовото гето на телевизията. А без допълнителната енергия, която генерираха филмите, днес ставаше все по-трудно и по-трудно да задържиш един бестселър на върха на класацията. Ето защо се налагаше новата книга да излезе през есента. Дали това щеше да помогне? Всеки месец излизаха по сто и петдесет любовни романа. На всичкото отгоре, повечето се опитваха да заинтригуват разпространителите, книжарниците и читателите с най-различни недостойни отстъпки. Както бе обобщила Джоан Шулхефър от Ейвън Букс, „няма друг жанр с подобна конкуренция“.
Идит прибираше стенографския си бележник, моливите, жълтите залепващи се листчета и кламерите си. Свали очилата за четене, пъхна ги в джоба на полата си и нагласи слънчевите върху опърления си от слънцето розов нос. През последните две десетилетия, докато работеше с Идит, Сюзън се бе омъжвала, развеждала, беше станала по-слаба, по-младолика, по-добре облечена и руса. Докато Идит… Идит изобщо не се бе променила, освен на години. Приличаше на търтей. Това наистина я плашеше, отчасти защото – въпреки че изглеждаше поне с десет години по-млада – Сюзън прекрасно знаеше, че е с четири години по-възрастна от Идит. И Идит също го знаеше, тя беше една от малцината посветени в истинската възраст на Сюзън.
По дяволите, Идит знаеше не само нейната истинска възраст (петдесет и осем), но и истинското ѝ име (Сю Ан Коловски), истинския брой бракове (три), истинския брой пластични операции, които Сюзън си бе направила (две), и даже къде държеше парите си (на остров Джърси). Идит беше запозната с всички горчиви подробности около дъщерята на Сюзън, Ким – клиниките за детоксикация, наркотиците и неподходящите мъже. Сигурно тъкмо затова Идит я дразнеше толкова много. Идит не се бе променила към по-добро, нито пък изглеждаше впечатлена от метаморфозите на Сюзън. Между тях не витаеше тайнственост и мистика. Сюзън беше станала зависима от своята нова биография, творение на журналистите, от уважението на Алф, от нежната и твърда ръка на издателя си и от ореола, с който я увенчаваха славата и богатството.
– Алф ще се върне всеки момент – отбеляза Сюзън. – Трябва да се облека. Ще имаме гости за вечеря. – Идит не обичаше Алф и чувството беше взаимно.
– Главата е по-важна от гостите – каза Идит. – Иска работа.
Чувство на гняв се надигна у Сюзън, но тя прехапа думите, които беше готова да изсъска, и вместо това се усмихна сладко на Идит.
– Моля те, виж какво можеш да направиш по този въпрос – изчурулика тя.
Идит стана, най-после, и се повлече към къщата. Сюзън се изправи, отиде до балюстрадата, облегна се и се загледа във водата. Есенното слънце се скри зад един облак и Сюзън, само по бански и неглиже от шифон, потрепери. Проблемът беше, че досадната, безпардонна Идит бе права. Новата книга вървеше не само бавно, ами и лошо. Нямаше място за протакане. На този етап от живота си Сюзън не можеше да си позволи да изпадне от златния кръг на бестселърите обратно в тъмната неизвестност, да се завърне в Синсинати. Дори мисълта за подобна възможност я накара отново да потръпне.
Пазарът за женска художествена проза се променяше.
Алф казваше, че той се движел напред и можел да я изплюе. Но без своите книги,
без своята слава, без парите, които печелеше, къде щеше да се озове Сюзън? Коя
щеше да бъде? Какво щеше да прави Алф, ако нейният бизнес замреше? Питаше се
дали и Идит би останала с нея, ако всичко това свършеше?
Сюзън затвори очи и
ги стисна здраво, напук на бръчките и на пачия крак. Пластичната хирургия беше
безсилна пред пачия крак, въпреки че премахна торбичките и опъна кожата под и
над очите ѝ. Сюзън се вкопчи в парапета с разкривените си от артрит ръце,
защото колкото и хубава, млада и стройна да изглеждаше, тя знаеше, че е само
една петдесет и осем годишна жена, самотна и уплашена.
[1] Втората неделя на месец май. – Бел. пр.
За Весела Люцканова, която обичам като втора майка и първа фея, кръстница и наставница