2
За мен писателят е като река: отразява онова, което минава край него.
Наталия Гинсбърг
Камила Клапфиш затъкна с привичен жест една кестенява къдрица зад ухото си, дописа последното изречение, а после полека откъсна поглед от току-що завършения ръкопис. Навън, зад отворения прозорец, мътносивите калдъръмени улици на Сан Джиминяно контрастираха с трептящата синева на италианското небе. Камила въздъхна и остави химикалката. Беше си подарила една седмица спокойствие тук, за да завърши своята книга, над която се бе трудила близо година и успя да постигне целта си един ден предварително. Усмихна се на себе си. Усещането напомняше на „отмор“, както английските ученици в горните класове наричаха ваканцията. Камила зарея поглед над островръхите покриви към каменните кули на древния град, разположен на хълма. Реши да излезе и да празнува. Можеше да похарчи малкото пари, които си беше оставила, за бутилка хубаво вино и изискана вечеря. Тази вечер нямаше да се храни в хотела; щеше да намери някой наистина добър ресторант. Но първо щеше да се поразходи в малкия парк, да изкачи стълбите на една от кулите и да погледа Тосканската равнина.
Странно, завършването на книгата вдъхна на Камила толкова тъга, колкото и триумф. Писането я споходи късно – е, ако нещо можеше да се смята за късно на двайсет и девет години. Тя бе открила, че обича да си записва онова, което поглъщаха очите ѝ, да твори с думи, вместо с бои. Камила беше неуспяла художничка, специалист по история на изкуството и тих човек, който не обичаше да говори. Ала през изтеклата една година думите върху хартията станаха нейна постоянна компания, а героините, които обрисува – нейни приятелки. Тя описа една групичка дами на средна възраст, тръгнали на екскурзия с автобус. Долавяше, че е опознала и обикнала всяка от тях, дори заядливата госпожа Флорънс Малабар. И сега щяха да ѝ липсват.
Камила прибави последната страница към стегнатата купчинка на ръкописа, стана от масата и отиде до гардероба, където висеше семплото кафяво ленено сако. Тя бе висока, а светлокестенявата коса и тъмнокафявите ѝ очи бяха в тон с роклята. Камила нямаше слабост към ярки цветове като кармин или морскосиньо. Не носеше червило. Предполагаше, че се дължи на продължителното общуване с монахини. Свикваш да се обличаш или като проститутка, или като послушница в манастир. Камила, разбира се, беше от послушниците. И въпреки че млечнобялата кожа и правилните ѝ черти на англичанка сами по себе си привличаха вниманието на италианците, Камила – както често я напътстваше майка ѝ – „не се кипреше много-много“.
Сега тя грижливо заключи вратата на оскъдно мебелираната хотелска стая и се спусна по каменните стълби към фоайето. Служителят на рецепцията я поздрави на италиански и я попита дали денят ѝ е бил добър.
– Si. Buono. Grazie.[1]
Да, денят беше много добър. Денят, в който завърших първия си роман, помисли си Камила, ала само кимна. Нейният италиански беше приемлив за обсъждане на житейските дела, но не бе достатъчно богат, за да опише тази тиха радост. Служителят, възрастен мъж с посивели мустаци, се усмихна. За него тя беше просто още една туристка. Градчето Сан Джиминяно бе туристическа забележителност, съвършено непокътнато чудо от четиринайсети век. Някои го наричаха „средновековния Манхатън на Тоскана“ заради красивите чудновати каменни кули. Някога кулите са били шейсет или седемдесет, ала днес бяха останали едва четиринайсет, за да се изправят, загадъчни и прекрасни, сред зеления пейзаж на Тоскана. Камила реши да излезе и да се наслади на заобикалящата я красота.
През каменната порта на хотела се озова на Виа С’Порто, второстепенна улица, която водеше към главната пиаца. Камила спря за момент, вдъхна дълбоко и потърка клепачи с връхчетата на пръстите си. Беше изморена, но въодушевена и до голяма степен изненадана. Не мислех, че мога да го направя, но ето, че успях, помисли си тя. Завърших я. Завърших първата си книга. Тя се усмихна и – за първи път от месеци – усети пронизителната болка на самотата. Камила беше свикнала да бъде сама. Но сега, без компанията на книгата, над която да се труди, тя закопня за човек, с когото да сподели новината.
Май не вярвах някога да я завърша, осъзна Камила. В края на краищата, тя не бе изучавала онова, което сега наричат „творческо писане“. Камила бе завършила училището към манастира „Свещеното сърце“ в Бирмингам, мрачен, отвратителен индустриален град в Средна Англия, и спасението ѝ дойде благодарение на това, че сестра Агнес Деи я взе под крилото си. Строгата сестра Агнес, нейна учителка в прогимназията, оцени интелекта на Камила и се застъпи за нея. Сестра Агнес бе тази, която настояваше Камила да се бори за пълно отличие и да се яви на най-важния изпит, който гарантираше на английските ученици прием във всички университети.
В семейството на Камила нямаше човек завършил университет. В интерес на истината, всички бяха напуснали училище при първа възможност. Бащата на Камила беше шофьор на камион, докато травмата в кръста, последица от една катастрофа, не прекрати дните му зад волана. Майка ѝ, откровено казано, беше „приходяща прислужница“, ако си послужим с някогашния израз.
Може би не беше права. Камила се разхождаше по каменните плочи, премисляше думите си и редактираше мислите си. Е, мама не беше точно чистачка, но не беше и икономка. Тя бе „домакинята“, която семейство Бевъридж викаше, когато им потрябваше. Майка ѝ бе прекарала по-голямата част от живота си в почистване на мръсотията на онези, които продължаваше да нарича „висшестоящите“. Всъщност Камила имаше чувството, че майка ѝ винаги бе проявявала по-голям интерес и желание да чисти, готви и обръща внимание на децата на семейство Бевъридж, отколкото на своите собствени. Апартаментът на Клапфиш винаги беше мръсен, разхвърлян, претъпкан и тънеше във влага. Госпожа Клапфиш рядко си губеше времето с домакинстване вкъщи – „Не ми плащат, за да го правя, нали така?” Мисълта за дома, дори сега, под топлото есенно слънце на Италия, накара Камила да потръпне. Нейните трима по-малки братя постоянно се караха, със сополиви носове и нечисти чорапи и жилетки. Когато не крещяха помежду си, крещеше им майка им, а на нея пък ѝ крещеше баща им. Камила въздъхна, а самотата я обгърна още по-плътно. Съзнаваше, че няма никакъв смисъл да им съобщава, че е написала роман. Майка ѝ би я попитала: „От какъв зор?”
Докато продължаваше да крачи към центъра на Сан Джиминяно, тя реши да не казва за своя роман и на лейди Ан Бевъридж. Утре, може би, щеше да пише на сестра Агнес Деи за новините около себе си. Сестра Агнес, въпреки името си, изобщо не приличаше на агнец. Тя щеше да се зарадва диво. А междувременно Камила щеше да се наслади на деня, на италианското слънце, на красотата на камъка и нямаше да е отговорна за никой друг, освен за себе си.
Не ѝ се налагаше да развежда когото и да било през двете най-забележителни църкви, да показва римските руини или да изчаква да бъдат закупени леко наивните сувенири. Камила беше прекарала последната година и половина във Флоренция, като първо учи за екскурзовод, а после започна да се издържа като такъв. Обширните познания по история на изкуството, получени в Ню Йорк, се оказаха достатъчни само за работата като гид. Защото едва след като се бори със зъби и нокти да завърши колежа, университета и да защити дисертация, Камила разбра, че без връзки в света на изкуството или академията и без какъвто и да било личен чар, никога няма да се докопа до някоя от онези желани служби в музеите и учебните заведения. Тя се пусна по течението, напусна Ню Йорк и се озова във Флоренция, където развеждаше екскурзиантски групи и пишеше в свободното или по-точно в самотното си време.
Камила обичаше да показва забележителностите, ала само на американци. Те бяха свикнали да се движат на групи и изгаряха от нетърпение да се усъвършенстват. За тях съвършенството беше нещо като религия. Английските туристи никога не оставаха на едно място – те вечно се шляеха, губеха или пък се отплесваха да разглеждат не онова, което трябва, докато французите бяха абсолютно невъзможни – груби и арогантни, поне повечето от тях. Нямаше случай Камила да е завършила туристическа обиколка, без някой от тях да я прекъсне. Да, американците бяха най-приятни, най-благодарни. И макар Камила да се парализираше от стеснителност, ако я поканеха на кафе или обяд, по време на обиколката тя говореше авторитетно като университетски лектор. По-лесно ѝ беше да разказва на хората, отколкото да общува с тях.
Камила живееше икономично, водеше си сметка за всяко пени, пък и вече беше натрупала богат опит в това отношение. Освен това трябваше да се примирява с високомерната снизходителност на някои богати посетители, които искаха да погълнат изкуството сдъвкано, а историята сведена до пикантен скандал отпреди четиристотин години. Но Камила упорстваше. В действителност тя беше доста подходяща за своята работа. Имаше изненадващо силен глас, физическа издръжливост и добра памет за подробностите. Ако в началото ѝ беше трудно да води разговор с група, по-късно Камила установи, че с течение на времето и с подходящи записки, то е дори по-лесно, отколкото да разговаря с хората поотделно. Макар че животът ѝ в никакъв случай не беше вълнуващ или луксозен, поне имаше възможността да живее сред великолепието на Италия, пък и вечерите ѝ бяха свободни. Свободни за Джанфранко, а когато той не можеше да е с нея, за романа ѝ.
Писането и свежите цветя, каквито винаги имаше в стаята на Камила, пропъждаха самотата. Живот в уединение не означаваше живот в самота. Доставяше ѝ удоволствие да разпознава цветята на пазарите във Флоренция – същите като онези, които си купуваше от сергиите в Камдън Песидж и от Корейския пазар в Ню Йорк – делфиниуми, туберози и гладиоли, защото в тях виждаше свои стари приятели.
Ето че се озова на украсения с цветя площад. Слънцето тъкмо започваше да се спуска надолу. Едната страна на площада вече тънеше в сянка, докато другата бе окъпана от златиста светлина. Огрени от слънцето, старинните каменни постройки сияеха, сякаш осветени отвътре. Въздухът беше толкова чист, че всеки трегер, всеки праг, всяко черчеве се открояваше с графична точност. От продълговатите саксии под прозорците избухваха мушката, латинки и бръшляни и нарушаваха строгостта на камъка с яркоцветния си бунт. Този път не ѝ се налагаше да стои права срещу сградата, с пулсиращи от умора прасци, без да може да си позволи лукса да седне в кафенето. Не. Тази вечер тя щеше да пирува и да се наслаждава на гледката сред удобства. В центъра на площада имаше каменен кладенец, до който се гушеше кокетно кафене и Камила смело се отправи към една от масите. Тук щеше да изпие аперитива си и по този начин да заплати за удобния стол. Така щеше да има възможност да види залеза на слънцето и опразването на площада.
Камила бе изградила живота си на подобни мънички удоволствия. Откраднати часове с Джанфранко, разходки сред великолепните архитектурни паметници, следобеди в музеите. Така беше открай време. Докато нейните съученички в „Свещеното сърце“ очакваха с нетърпение съботите и неделите у дома, коледните подаръци от Хародс, а по-късно баловете в Париж и сезона в Лондон, Камила си доставяше радост с дребни, понякога дори оскъдни удоволствия, които напълно я задоволяваха: една хубава книга от библиотеката и пакет курабии; препечена филийка с пастет, изядена на спокойствие в стаята; цял следобед, прекаран в Бърмингамския музей или някое хубаво предаване по телевизията, което успяваше да изгледа необезпокоявана, докато братята ѝ играеха футбол навън. Дори една гореща вана с ароматно масло можеше да се превърне в обект на очакване.
По-късно, когато порасна, тя откри необятния свят на изкуството. Камила можеше да прекарва цели часове в Тейт, съзерцавайки – не, поглъщайки – картините на Търнър, любимият ѝ художник след Каналето. Картините на Ван Хайсъм в Националната галерия. Да разглежда колекцията Уолъс зала по зала. Цели дни, отделени за музея на Виктория и Албърт. После дойде Ню Йорк, където обикаляше Фрик Колекшън[2] или сядаше в някой усамотен кът на Клойстърс. Метрополитън й се отплащаше богато и пребогато – „гледай и ще видиш“. Ето, и днес Камила можеше да се порадва на удобното си място, на красотата и кипящия живот около себе си.
Но в мига, в който се приближи до масата, столът от другата страна бе присвоен от някакъв блед, червенокос мъж, който настани в него една по-възрастна жена. Камила вече докосваше своя собствен стол и когато внушителната жена отпусна туловището си, ръката на Камила неволно се допря до тази на мъжа. Тя се дръпна като опарена. Мъжът трябва да беше видял, че това е нейното място, както и отстъплението ѝ, защото незабавно започна да се извинява.
- Толкова съжалявам. Вие ли седите тук? Не исках да… той се сепна и в настъпилото мълчание Камила се опита да преглътне разочарованието си и да пристъпи към план Б. Всички други маси бяха заети, следователно трябваше да седне вътре в кафенето, далеч от спокойната красота на пиацата. Тя поклати глава и понечи да си тръгне, ала мъжът продължи; – Майко, заехме масата на тази млада дама.
По-възрастната жена вдигна очи.
– Какво? – попита тя. – Не мисля така. Струва ми се, че масата беше свободна. – Погледна към Камила. – Седни, Фредерик – нареди му тя. Кръглото ѝ, пълно лице в залязваща средна възраст пламна. Въпреки пълнотата, жената имаше хубава прическа и дискретен, ала съвършен грим.
– Вие тук ли седяхте? – властно запита тя.
Камила поклати безмълвно глава.
– Не, майко, но искаше да седне тук – обясни мъжът. После се усмихна на Камила. Бяха американци. Червенокосият мъж имаше хубава, леко крива усмивка, а неправилният нос и малките лунички придаваха на лицето му симпатично изражение. – Ще седнем другаде – добави той.
– Ами защо просто не си поделим масата? – с раздразнение попита по-възрастната жена. Очевидно не възнамеряваше да се мести. За момент Камила остана неподвижна и отново погледна младия мъж.
– Да. Ще ни позволите ли да седнем на вашата маса? – каза той и човек не можеше да откаже на искрената му чистосърдечност. И все пак, след месеците, прекарани в развеждане на туристи из забележителностите на четиринайсети век, Камила не гореше от нетърпение да проведе още един туристически разговор. Поколеба се. Толкова бе копняла за това място, за този изглед, за великолепната светлина, която избледняваше с всеки изминал миг. Накрая зае мястото си.
Келнерът – красив, нехаен и ужасно зает – небрежно ги попита какво ще желаят.
– Мартини – поръча Камила. Стори ѝ се, че веждите на възрастната дама се повдигнаха, а очите ѝ се присвиха.
– Да си разделим ли бутилка Монтепулчано? – предложи на майка си младият мъж.
– Да, няма да е лошо.
Келнерът леко кимна и ги остави смълчани. Камила почувства облекчение и се загледа в леко наклонената калдъръмена уличка към арката, която водеше извън Сан Джиминяно. Знаеше, че вероятно всеки момент потокът на мислите ѝ ще бъде прекъснат от изнервящото, празно бъбрене на тези двама туристи: „Откъде сте? О, били сме там. Колко дълго ще останете? След това къде отивате?” Затова да се наслаждава на тишината, докато я има.
Ала грешеше. Възрастната дама отвори чантичката си и започна да рови в нея, докато синът ѝ просто седеше, облегнал дългата си, луничава ръка на масата, зареял поглед напред и от време на време поглеждаше нагоре към птичките, които бяха накацали из стотиците ниши на стените. Странно, мълчанието не беше тягостно и след няколко минути Камила установи, че се е отпуснала и бавно, но неумолимо се превръща в част от декора. Усещането, което обичаше най-много. Усещането – обичайно за нея, – че е част от живата картина, а не страничен наблюдател. Седеше там, до луничавия мъж и майка му, а разни туристи правеха снимки на мястото. Снимки, които щяха да отнесат със себе си в Синсинати, Лион и Мюнхен, снимки, на които тя щеше да се появи, непознатата на площада, седнала до двама други непознати, с ръце, лениво отпуснати на празната бяла маса.
Изведнъж сърцето на Камила подскочи в гърдите ѝ. Тя не само се наслаждаваше на гледката пред нея, беше част от гледката, запечатана завинаги в онези снимки и в собствените ѝ спомени, жената в кафяво на масата до кладенеца. Не можа да потисне една мъничка въздишка.
– Прекрасно, нали? – додаде мъжът. Камила трябваше да кимне. – Всеки път си казвам, че няма да забравя гледката, че ще запомня красотата ѝ. Ала всеки път, когато се върна, оставам учуден от тази неземна хубост.
Камила отново кимна. И тя изпитваше същото към дивните прелести на Италия – към залата на Ботичели в Уфици, към параклиса на Медичите, към фреските на Джото в Асизи.
Едва сега възрастната жена вдигна очи.
– Мисля, че съм си загубила слънчевите очила – каза тя.
– О, майко. Та ти го правиш по два пъти на ден. Сигурно са останали в хотела.
– Е, там няма да ми свършат много работа.
Да ти ги донеса ли? – попита синът ѝ и се надигна от мястото си.
Не ставай глупав – сгълча го тя. – Аз ще отида.
Изправи се и без нито дума повече напусна заведението. Колко неприятно. Камила я проследи с поглед как се бута сред оживлението на площада и си пожела хотелът ѝ да е чак в Умбрия. Ала тя влезе в портал на самия площад. Един от най-хубавите хотели в града, отбеляза Камила. С отличен ресторант.
– Уморена е – обясни мъжът на Камила, без тя да го пита. – Прекара деня в обикаляне на църквите и още след първия един час ѝ дотегна.
– А на вас?
– О, никак даже. Но аз съм архитект.
Настъпи мълчание. Само за да бъде учтива, Камила се усмихна и попита:
– Тогава това не е първото ви посещение на Сан Джиминяно?
– О, не – потвърди той. – Старая се да идвам тук всяка година, макар че не успях да дойда през последните две. Прекарахме деня в „Св. Петър“, а после изкачихме трите кули. – Той замълча. – Вие как прекарахте деня?
Камила не можа да устои.
– Завърших романа си – каза тя.
– Браво на вас! Често ли пишете романи? – попита той и Камила видя палава искрица в усмивката му.
– Този ми беше първият – призна тя.
– Хм, впечатлен съм. Как смятате да празнувате?
Тъкмо тогава се появи келнерът с нейното питие и бутилката вино.
– Това е моето празненство – му каза Камила.
Лицето му се сгърчи от смущение.
– Което ние развалихме! О, толкова съжалявам. Майка ми обикновено не е такава, но днес беше уморена. И угнетена. – Той се изправи. – Извинете ме – повтори.
– Не. – Камила протегна ръка. – Моля ви, не си тръгвайте. – Гласът ѝ изрази повече чувство, отколкото възнамеряваше да вложи, но вече бе късно. Изведнъж ѝ се стори, че няма да понесе да остане сама. Мъжът се поколеба за миг, зачервените му кафяви очи блуждаеха около нея, без да я фокусират. Не е красив, никак даже, помисли си Камила. Ала в него имаше нещо привлекателно, симпатично, което макар и да не компенсираше общата липса на красота, му придаваше известно очарование.
Неуверено, той пак седна на мястото си.
– Е, как се казва романът?
– Не съм сигурна – отвърна тя.
– А как се казва писателката? – запита той и тя отново не можа да сдържи усмивката си.
Камила подаде ръката си. Той посегна и за миг се залута във въздуха, преди да я поеме в своята хладна, голяма, луничава длан.
– Камила – каза самоуверено тя. – Камила Клапфиш.
– Е, госпожице Клапфиш, позволете на мен, Фредерик Сайлъс Аштън, да бъда първият, който да ви поздрави за завършването на вашия още неозаглавен дебютен роман. – Неговата етикеция беше крайно неамериканска, но затова пък мила и симпатична.
– Благодаря – промълви Камила и с неохота пусна ръката му. Взе чашата си, но той бързо я спря, вдигайки своята. Част от виното се разплиска, но той сякаш не забеляза.
– Преди да отпиете, разрешете ми. – Наклони глава и я погледна над ръба на стъклената чаша. – Майка ми май помисли, че си поръчахте някакъв коктейл – довери ѝ той. – Това може би ускори оттеглянето ѝ. Тя не одобрява коктейлите. – Остави чашата на масата, потапяйки лакът в локвичката вино. Изглежда изобщо не усети.
Камила се вгледа в своя невинен аперитив.
– О, навярно е помислила, че си поръчвам джин мартини. Не. Тук Мартини е името на вид вермут.
– Да. Аз знам това, но не мисля, че и майка ми го знае. Разбирате ли, баща ми беше алкохолик. – Камила кимна безмълвно. Бе живяла в Ню Йорк и познаваше откровеността на американците, но тя често я караше да губи ума и дума. За щастие Фредерик Сайлъс Аштън нямаше подобни проблеми. – Вдигам тост за алитерацията[3] Камила Клапфиш и за предстоящото публикуване на нейната първа книга.
И тогава, едва тогава, я заля вълната от страх.
Господи, помисли си Камила, достатъчно трудно беше да напише книгата. Всичко
започна толкова примамливо, като опит, после се превърна в увлечение, в сплав
от творчески труд, любов и мъчение, която запълваше празните вечери. Ала сега,
когато романът бе завършен, Камила трябваше да направи всичко възможно, за да
го публикува. По какъв начин, за Бога, мислеше си тя, щеше да го направи?
[1] Да, добър беше. Благодаря. (ит.) – Бел. пр.
[2] Музеят „Фрик Колекшън“ се намира на ъгъла на 70-а улица и Пето авеню в Ню Йорк, точно срещу Сентръл парк. Близо е до Гугенхайм, Метрополитън мюзиъм, МОМА (Музея за модерно изкуство), в които човек може да прекара наистина незабравими часове. Колекцията представя европейски майстори и се помещава във великолепна възсъздадена резиденция във френски стил от ХVІІІ в., построена през 1914 г. от стоманения и железопътен магнат Хенри Клей Фрик. Интериорът отразява времето си и изглежда такъв, какъвто е бил някога: домът на един необикновено богат мъж с увлечение по изкуството. – Бел. пр.
[3] Алитерация – думи в стих, които започват с еднакъв звук. – Бел. пр.