Оливия Голдсмит
Издадена на български език от Весела Люцканова, преведена от Маргарита Спасова
1
Никой никога не се е самоубивал, четейки някоя хубава книга, ала мнозина са се опитвали, пишейки такава.
Робърт Бърн
Тери съзерцаваше протъркания ръкав на пуловера си, когато видя да се приближава Робърта. Откритото ѝ лице имаше още по-тъжен вид от обикновено. Тери не бе изненадана. През лятото, когато всеки обитател на Уест Енд с нормални доходи гледаше да избяга от Манхатън през почивните дни, работата в „Книжарницата“ чувствително намаля. Но ето че сега, броени седмици преди Коледа, търговията не потръгваше, най-вероятно заради огромния магазин, разположил се върху площ от седемстотин квадратни метра, няколко пресечки по-надолу.
Робърта беше малка жена, с дребен кокал и приличаше на птичка. Тери харесваше как изглеждаха по-възрастните жени. По кожата на Робърта личаха онези фини, дори красиви бръчици, които често тревожеха брюнетките с млечнобяла кожа, макар кестенявата ѝ коса отдавна да бе посивяла. Сега тя положи ръка върху раздърпания ръкав на Тери. Неохотно, Тери се взря в нейните тъжни кафяви очи.
– Имам лоши новини – съобщи Робърта, но Тери и без това знаеше какво предстои. Виждаше го как приближава. Ала Робърта принадлежеше към старата генерация, където хората поемаха отговорност за действията си и чувстваха, че дължат обяснения на околните. Тя напълно отговаряше на името си: Робърта Файн[1].
– Не смятам, че е необходимо да ти казвам, че не влагам нищо лично и съм много доволна от работата ти – започна Робърта. – Знаеш колко ми беше приятно да работя заедно с теб през изминалата година и половина.
– Тери, като писателка, долови нюанса. Не беше нужно Робърта да продължава, въпреки че тя го направи. – Но дори на почасов работен ден, аз просто не мога да си позволя да… – По-възрастната жена замлъкна, поклати глава и бързо облиза устни, сякаш влагата щеше да улесни излизането на думите. – Единствената друга възможност… – добави тя и отново се спря.
Тери само кимна. И двете погледнаха към Маргарет Бартолъмю. Бедната Маргарет. По-възрастна от Робърта, несръчната Маргарет се беше прегърбила в ъгъла и нескопосано опаковаше един кашон книги за връщане. Тя ги изпусна и половин дузина книги паднаха на пода, а една от тях се скъса. Вече не можеха да я върнат. Робърта притвори очи за миг и въздъхна. Тя снижи още повече тихия си глас.
– Не мога да освободя Маргарет – почти прошепна Робърта. – Единственото, което има, е тази работа и социалната помощ. А без работа, на която да идва всеки ден, и без хора, с които да общува, тя… Мислих и премислях стотици пъти, Тери, ала не мога…
Тери се усмихна и поклати глава.
– Няма проблем – каза тя. Призова на помощ цялото си чувство за хумор. – Съвсем сериозно. Пък и ти не ми плащаше толкова, колкото заслужавах.
– И дума да не става – съгласи се Робърта, лицето ѝ продължаваше да е напрегнато. Тя погали износения ръкав на Тери. – Истината е, че не зная още колко ще задържа магазина. Но това не е твоя грижа. – Робърта тъжно поклати глава. – След двайсет и седем години си мислиш, че хората ти дължат известна честност, залъгваш се, че те ще… – тя замълча. Откакто Тери я познаваше, първо като клиентка на „Книжарницата“, по-късно като служителка там, Робърта никога не бе говорила с толкова горчивина. Не, всъщност в гласа ѝ нямаше горчивина. Само разочарование и, може би, малко болезнена изненада. А Тери отлично познаваше тези две чувства.
Робърта присви своите птичи рамене, сякаш за да приключи разговора и потупа ръката на Тери.
– Ти си млада и талантлива. Бързо ще си намериш друга работа. Наистина съжалявам, скъпа. – И тъкмо думичката скъпа накара сълзата да капне.
Сълзата беше единствената изненада за Тери. Тя бе предвидила наближаващия край – и то не само края на полудневната работа в „Книжарницата“. Когато зави нагоре по Кълъмбия авеню, Тери се чувстваше като вцепенена. В една голяма хартиена торба на „Книжарницата“ носеше стария пуловер, четката за коса и още няколко лични принадлежности, заедно с най-новия том избрани къси разкази на Елис Томас Елис, който Робърта надписа и настоя да приеме за спомен. Тери не чувстваше гняв, нито болка. В крайна сметка, с тази работа, плюс печатането на ръкописи, тя не можеше да се издържа, колкото и да се ограничаваше.
Тери се замисли за Робърта, за това как възрастната жена я нарече млада и талантлива. Тогава защо се чувстваше толкова стара и изхабена? След като завърши своята дисертация в Колумбийския университет, след като използва до дупка всички възможни заеми и стипендии, тя съумя да се издържа през последните осем години с временни работи, машинописни услуги, а по-късно в „Книжарницата“. В това време Тери пишеше, редактираше, преписваше, изпращаше и препращаше своя ръкопис, своя опус магнум, книгата, която описваше света такъв, какъвто го виждаше. И се провали.
Междувременно приятелите около нея започваха работа, ставаха известни, женеха се, а тя само пишеше. Не само пишеше – опитваше се и да сключи договор с някое издателство. Тери не беше от онези хленчещи лекета, които, от страх да не ги отхвърлят, изобщо не правят опит да публикуват. Тери бе направила опит. Водеше си подробен списък. Знаеше как да търси и да проучва. Беше открила най-добрите, най-литературните редактори, изпращаше им книгата в постоянно намаляващия брой издателски къщи в Ню Йорк, очакваше със затаен дъх поредният редактор да оцени работата ѝ, преживяваше откази и наблюдаваше как целта ѝ се смалява с всяко следващо издателство. Е, да, сложният танц на корпоративната гонитба беше без значение, защото и без това всички я отхвърлиха. Някои демонстрираха първоначален интерес, но накрая преценяваха романа ѝ като „прекалено литературен“. Други смятаха, че му липсвали фокус и посока. Или че бил твърде голям. Или че хуморът бил страшно суров, почти фарсов. Прекалено политически, твърде сериозен, много потискащ. Някои изобщо го отписваха и я съветваха да си намери постоянна работа. Ала повечето ѝ изпращаха стандартното извинително писмо, онова, което красноречиво показваше, че никой не си е направил труда да прегледа хиляда и сто страници ръкопис без ходатайство, без агент и без предложение от Холивуд.
Тери не можеше да не се усмихне. Представи си как в Холивуд се опитват да заснемат филм по „Лицемерието на мъжете“. Нали Холивуд не беше нищо друго, освен лицемерие на мъжете, а те не бяха готови да споделят нито една от тайните си.
Тери поклати глава, премести торбата в другата ръка и изчака да светне зелено, за да пресече Бродуей авеню. На този етап ѝ бе останала само една надежда. Ръкописът, редактиран още веднъж, стоеше за подробен прочит във „Верона Прес“ и заместник-редакторът, Саймън Смол, вече ѝ бе написал две писма, всяко от които съдържаше по няколко интелигентни въпроса. Това беше най-дългият срок, отделян някога на „Лицемерието“. Но оттогава бяха минали седмици, а той не отвръщаше на нейните телефонни обаждания и писма. Тери въздъхна. Лош знак. Тя нямаше почти нищо в банката, а отново беше без работа. Надеждите ѝ се крепяха на съвсем мъничкия Саймън Смол[2], защото Тери не искаше и не можеше да поиска от майка си още един заем.
Оупъл продължаваше да си живее в Блумингдейл, Индиана, продължаваше да работи в библиотеката на колежа и продължаваше наивно да вярва, че дъщеря ѝ е гениална. Бедната Оупъл, помисли си Тери. Вече бе преживяла толкова много разочарования. Терънс O’Нийл бе ухажвал и глезил Оупъл, но след брачната церемония бързо си показа рогата на най-обикновен ирландски пияница. Не след дълго я заряза с невръстната им дъщеря. Оупъл си намери работа като библиотекарка, но така и не дочака повишение.
Ала Оупъл беше стоик от фермерски произход, родом от Индиана. Сам-самичка, тя прочете класиците, плюс задължителната програма за библиотекари в университета. Щом баща ѝ не искаше да „хвърля пари на вятъра, за да изучи момиче“, тя щеше да се изучи сама. Оупъл работеше и отглеждаше Тери сама, после ѝ помогна да постъпи със стипендия в Йейл и Колумбия. Оупъл оформи дъщеря си като писателката, която щеше да разкаже на света какви бяха мъжете и защо бяха такива. Оупъл бе научила Тери, че животът се състои от болка, напразни надежди, тежък труд и изблици на велик талант. Те бяха прочели заедно Толстой, Тролъп, Дикенс и Остин. Тери беше единственото момиче в прогимназията, което знаеше, че Джордж Елиът е жена. Както и Жорж Санд. И ако това я правеше малко странна, дори смахната, тя нямаше нищо против. Тери обикна книгите толкова страстно, колкото ги обичаше майка ѝ и бе благодарна на Оупъл, че ѝ посочи вратата, през която да избяга от техния ограничен свят. Жадно и с чувство на вина, Тери прекрачи прага на тази врата без да се обръща назад.
Ала сега, осем години по-късно, с няколко инициала пред името си, Тери трябваше да понася не само болката и мъката на живота, както бе предсказала Оупъл, но и гнетящата мисъл, че болката вероятно нямаше да се освети от изблика на таланта. Книгите, неин пристан и убежище, се обърнаха против нея. Всяка издадена книга я укоряваше. Думите, които бяха нейна утеха, нейното сечиво за извайване на историята, сега се превръщаха във верига, теглеща я надолу.
Тери не бе искала да напише комерсиална книга, бестселър с милионен тираж. Разбира се, че не. Ако там някъде имаше Бог и този Бог надникнеше в най-дълбокото, в най-тъмното кътче на душата ѝ, той нямаше да открие и капка завист към Джон Гришам или Даниел Стийл. Тери не мечтаеше за шестцифрен договор или да види името си в списъка с бестселърите на „Барнърс & Ноубъл“. Тя не беше толкова скромна. Тери искаше безсмъртие. Понасяше самотата и бедността, за да наниже думите, една по една, на повече от хиляда страници. За да намери своите истински приятели, един малък, но сериозен читателски кръг. Сега, след безброй опити, Саймън Смол, един мъж, когото дори не познаваше, беше последният, който можеше да ѝ даде този шанс.
Тя подмина Деветдесета улица и единствената квартална кръчма, в която все още можеше да си позволи да изпие една бира. Но в момента нямаше нито желание, нито пари за това. В най-скоро време я очакваха опашката пред бюрото за безработни и просешкото писмо до Оупъл. Не. Тя поклати глава. В никакъв случай. Оупъл я беше излъгала и Тери на свой ред щеше да я излъже. Двете бяха създали един свят на фалшиви и празни надежди. Тя, като девойката от приказката, трябваше да седи в една стая, пълна със слама и да я изпреде в златна нишка. Но се провали.
Тери потръпна, сви наляво и тръгна по Амстердам авеню към блока си. Това беше една от улиците, които Уестсайдският ренесанс още не бе завладял. Няколко тухлени кооперации, чиито фасади бяха облицовани с бели плочи през петдесетте, се изправяха сред неописуемо разнебитените жилищни блокове. Нейният, най-разнебитеният, бе разпределен на малки студия. Тя слезе по двете стъпала пред входа, премина по тесния коридор и се отправи към своя апартамент в дъното. Подът беше покрит с флаери рекламиращи готова китайска храна, ала днес Тери нямаше сили да ги събира. Господин Айело, домоуправителят, който живееше в първия апартамент, също нямаше да го направи. Тери спря пред очуканата метална пощенска кутия и извади ключа. Там може би имаше писмо от Оупъл, пълно с дребни новини за библиотеката, градината и прочетеното напоследък. А, да, и сметките за ток и телефон. Но в мига, в който пъхна ключа, сърцето ѝ се сви. Тери видя пакета, който всички писатели мразят и очакват със страх. Беше в голям плик, който едва ли би причинил повече поражения, ако съдържаше бомба с часовников механизъм. Защото разби живота на Тери като терорист камикадзе.
Тя измъкна пакета от тясната кутия и забрави да заключи металната вратичка. Ето го, обратният адрес: „Издателство Верона, Хъдсън Стрийт, номер шейсет, С. Смол“. Тери имаше богат опит в изпращането на ръкописи, за да познае веднага върнатия ръкопис. Особено този, нейният, който се простираше на хиляда сто и четиринайсет машинописни страници. Връщан двайсет и шест пъти. Не, поправи се тя. Двайсет и седем пъти.
Тери мушна пакета под мишница, прекоси тъмния коридор и отключи апартамента. Беше го взела под наем преди осем години, след като завърши дисертацията си и напусна Колумбия. Състоеше се от едно помещение, но стените носеха белезите от друго разпределение в по-добри времена. Имаше кристален полилей, по чудо останал тук невредим и мраморна камина, която макар и да пушеше, наистина работеше. Апартаментът беше мрачен денем, без сервизни помещения, а топлата вода винаги бе хладка, но Тери си го хареса. Навремето й се беше сторил бохемски. В някакво радостно, обнадеждено настроение, тя го боядиса в електриковосиньо с бели фризове.
Сега синьото беше избеляло, а бялото посивяло. Това
тук не беше кабинет на писател, не беше ателие на художник, а някакво евтино,
мрачно и отблъскващо място, неподходящо за начало или край на нечий живот. Тери
седна на канапето, втора ръка от Армията на спасението, и разкъса плика.
Писмото, защипано с кламер пред ръкописа, не я изненада. Изненади за нея
нямаше.
Скъпа госпожице O’Нийл,
Принуден съм да Ви върна Вашия ръкопис „Лицемерието на мъжете“ с искрено съжаление. Въпреки някои прекрасни пасажи и интересната тема, редакторската колегия, след известно обсъждане, реши, че на този етап той е неподходящ за нашето издателство.
Затова Ви го връщам с най-искрено съжаление. Много бих искал да видя и други ваши работи, над които ще работите занапред.
Саймън Смол
И други ли? Занапред? Тери за малко не се засмя. Седеше там, изстискана и изцедена. Тя беше едра и тежките ѝ бедра потъваха в канапето, а ръцете ѝ висяха между тях. Остана неподвижна много дълго. Докато не реши.
Стига толкова, каза си тя. Изправи се безшумно, отиде до очукания шкаф, където държеше останалите писма, колекцията откази от Пътнам и Саймън и Шустър, от Литъл, Браун и Хоутън Мъфлин, от Вайкинг, Дейвис и Даш, Рандъм Хаус и Нопф. От всичките. Имаше дузини писма. С чиста съвест ли го казваше? Тери винаги беше прецизна с думите. За по-сигурно тя преброи писмата за последен път. Да, наистина бяха дузини. Нямаше разлика между университетските издателства и комерсиалните издателски къщи. Но какво изобщо беше очаквала? Тя не познаваше никого и никой не даваше пет пари за нея. Тери беше изляла цялата си ерудиция, цялата си любов към езика, целия си житейски опит в тези внимателно конструирани, кристално чисти страници проза и беше достатъчно глупава, за да сметне, че някой ще си направи труда да ги прочете. Грешка. Шоуто беше свършило.
Тя отиде до камината и смачка няколко стари вестника и един скъсан кашон. Запали огън. После бавно, страница по страница, започна да храни алчните пламъци с ръкописа. Усещането беше странно пречистващо. Не отне много време: може би по-малко от половин час. Съвсем кратко, като се имат предвид трийсет и трите години, които ѝ бяха необходими, за да се научи да чете, да пише, да разпознава великите творби, да си изгради собствен стил, да осмисли историята, която искаше да разкаже, и да я разкаже. Това беше един тежък живот, често пълен с болка и обърканост.
Веднъж изгорила ръкописа, Тери се огледа, сякаш се събуждаше от транс. Но не остана дълго така. Усещането беше твърде хубаво, за да спре. Преди огънят да угасне, тя изсипа и по-предната чернова в пламъците, а накрая и последния екземпляр от ръкописа. После прочисти най-сериозно апартамента. Откри всяка бележка, всяка чернова, всяко ксерокопие на отделни части и даде всичко на пламъците. Вече нямаше смисъл да ги пази. Вече нямаше запас от издатели, време, пари и вяра. А очакването – очакването на откази – беше по-болезнено от самите откази, защото дълбоко в себе си Тери знаеше, че светогледът ѝ е твърде мрачен, а светът ѝ прекалено тъжен, за да бъде огласен от някой издател или професор. Тя беше от студентите, които никога не успяваха да си намерят наставник, които никога не блестяха на семинарите, които никога не ставаха любимци на упражненията. Тя бе твърде кокалеста, сурова, неженствена, черногледа. Не беше чаровница и професорите пазеха своето съчувствие – ако изобщо имаха такова – за другите.
Огънят почти догоря. Тери огледа апартамента. Без унищожените книжа, не бе останало кой знае какво: няколко неописуеми поли, една сива вълнена рокля, няколко листа хартия, раздрънкан принтер, хубавата ѝ кожена чанта, една платнена торба. Неща без значение. Тя взе трите дискети и ги принесе в отмиращите пламъци. Стопиха се, бълбукайки. Горчивият мирис се смеси със страха в гърлото ѝ.
Дали да не напише бележка на Оупъл? Но какво можеше да й каже? Сбърках? Ти сбърка? Тери беше написала хиляди абзаци, милиони думи. Стигаха ѝ за цял живот. Но тя не искаше майка ѝ да се чувства виновна. Затова накрая, най-накрая, взе прилежно заведена папка с откази и се замисли, преди да я предаде на лакомите пламъци Не. Папката щеше да е по-добра от каквито и да било обяснения. Почти развеселена, Тери откри една ролка скоч и украси стените с единствената видима награда за осемте години безкраен и безсмислен труд. Писмата ставаха за тапети. Свършила тази работа, тя отиде до прозореца на кухничката и отряза въжето на простора. После завлече кухненския стол до средата на стаята и седна на него, с въжето в скута. Преди да направи каквото и да било, Тери реши да поседи така, вперила поглед във всичките не-та, във всичките негативни отзиви, които висяха по стените, и по свой язвителен начин се наслади на гледката.
[1] Fine (англ.) – добър, хубав. – Бел. пр.
[2] Small (англ.) – малък. – Бел. пр.