Categories
ПРЕВОДИ

Лошо момче

Лошо момче, Оливия Голдсмит, един от най-най-най-първите ми преводи

Оливия Голдсмит

За Весела Люцканова, която обичам като втора майка и първа фея, кръстница и наставница, и то не само защото ми повери книгите на Оливия Голдсмит

1

Небето се отличаваше със същия сиво-бял цвят като обезмасленото мляко, което Трейси наля в кафето си. Но тъкмо това му харесваше на Сиатъл. Определено не беше Инсино, където небето винаги беше лазурносиньо, лишено от облаци, както домът й бе лишен от хора. Като единствено дете с родители в „промишлеността“, Трейси беше прекарала твърде много часове, вторачена в това небе. Стигаше й толкова празна синева. Караше я да чувства, че би трябвало да е щастлива, когато не беше. Тук, в Сиатъл, всяко щастие в разрез със заоблачената арка отгоре изглеждаше като награда.

Преди да дойде в колежа тук, Трейси бе мислила да постъпи в училищата по Източното крайбрежие, но не й стигна смелостта за тях. Бе чела за Дороти Паркър, Силвия Плат и Седемте сестри[1]. Как не. Знаеше обаче, че иска да се измъкне от Калифорния и да се отдалечи достатъчно от дома, така че неделните посещения да бъдат невъзможни. За разлика от героините в приказките, не можеше да каже, че мащехата й бе лоша. Само пасивно-агресивна. Затова избра Вашингтонския университет и наградата беше, че освен доста добрия факултет по журналистика, бе завързала хубави приятелства, намерила си бе прилична работа и се бе влюбила в Сиатъл. Без да споменаваме, че когато музикалната сцена се нажежи, си бе хванала върволица от убийствено сексапилни гаджета. Разбира се, призна тя, докато отпиваше първата глътка от сутрешния си кофеин, Сиатъл се славеше с лошите си момчета, хубавото кафе и Майкро-милионерите. И, вперила поглед в облачното небе, Трейси Лей Хигинс сметна себе си за любителка и на трите.

Ала понякога си мислеше, че ги подрежда неправилно. Може би трябваше да се откаже напълно от лошите момчета, да намали кафето и да започне да се среща с Майкро-милионери. Вместо това тя се хващаше сериозно с лоши момчета, наливаше се с кафе с мляко и само интервюираше и пишеше за Майкро-милионери.

Трейси отново погледна небето. Приятелят й, Фил, пак й създаваше проблеми. Може би трябва да се откажа от кафето, да излизам с мъже от Майкро и Гоутунет“ и да пиша романи за лошите момчета, каза си тя и обмисли идеята, докато разбъркваше няколкото капки мляко в кафето си. Сети се за пандишпановите сладки с шоколадова глазура, но се сгълча, защото човек привикваше към тях и тя бе решила да ги откаже завинаги. Някъде в дъното на ума си, Трейси осъзна, че или мисълта да зареже Фил, или да напише книга я натъжи толкова много, че закопня за утеха. Дали имаше смелостта да напусне работата си, за да пише книги? И за какво имаше да пише? Твърде неудобно е да пише за бившите си приятели, реши тя. Трейси обичаше тихите мигове, които прекарваше всяка сутрин, докато четеше националните вестници и зяпаше през витрината на кафенето, но щеше да закъснее, ако не се размърдаше. Имаше да пише още един очерк за някакъв компютърен специалист. Отегчително.

Отпи още една глътка от чашата и погледна часовника си. Чакай. Може би трябва да зарежа лошите момчета и да пиша за кафето… Сутрин рано всичко бе толкова объркано… Трейси беше нощна птица. Не можеше да подреди житейските проблеми в този ранен час. Щеше да изчака до следващата Нова година, преди да вземе някои решения. Днес имаше краен срок. Трябваше да довърши статията за още един сиатълски техно вундеркинд.

После щеше да се види с Фил.

Трейси се развълнува от последната мисъл и взе кафето, което сега беше с почти невъзможна за пиене температура. Въпреки това отпи за последен път и се запита дали би могла да си тръгне по-рано от работа, за да отиде на фризьор преди срещата с Фил.

Извади бележник със самозалепящи се листове и написа: „Да се обадя на Стефан за пк и с“, после си взе чантата и раницата и се отправи към вратата.

Но докато вървеше по коридора на Таймс, я спря Бет Конти, ококорена до краен предел.

— Маркъс те търсеше — изсъска тя.

Макар Трейси да знаеше, че Бет обича да драматизира, стомахът й се сви, което никак не се хареса на кафето вътре. Двете продължиха заедно към работното помещение на Трейси.

— Напушен е — излишно добави Бет.

— Политически правилен ли е този израз? — подметна Трейси. — Или американските индианци биха го сметнали за обида?

— Включването на Маркъс, в която и да е етническа група би било обида за нея. Какъв е той, между другото? — попита я Бет, докато препускаха по коридора. — Не е италиано-американец. Сигурна съм — добави тя, като вдигна ръце, сякаш за да защити собствената си етническа принадлежност.

— Пръкнал се е от челото на Зевс — предположи Трейси, когато завиха зад последния ъгъл и най-сетне влязоха в малкото й работно помещение.

— От челото на Зевс? — повтори Бет. — Маркъс грък ли е? Какво говориш?

Трейси съблече шлифера си, окачи го на закачалката и пъхна чантата си под бюрото.

— Нали знаеш, като Диана. Или беше Атина?

— Принцеса Даяна? — възкликна Бет, недоразбрала и със закъснение, както обикновено.

Ето какво ставаше, ако човек говореше за гръцка митология с Бет преди десет часа сутринта (или след десет часа сутринта). Трейси събу маратонките си, запрати ги под бюрото и затърси обувките си за службата. Тъкмо се канеше да обясни шегата си, когато вратата на помещението бе засенчена от издутата фигура на Маркъс Стромбърг. Трейси измъкна главата си изпод бюрото с надеждата, че не е зърнал задника й за повече от няколко секунди. Напъха крака в обувките си на висок ток. Да застане пред Маркъс боса бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Е, благодаря за компанията — изписука Бет и се измъкна от помещението.

Трейси хвърли на Маркъс най-хубавата си усмивка „завърших с отличие“ и седна колкото можеше по-спокойно. Отказваше да се плаши от него. Не беше толкова страшен. Бе много по-малък дръвник от хората, с които баща й работеше в Лос Анджелис. В това отношение не можеше да се мери дори с баща й. Не беше виновна, че Маркъс се бе надявал един ден да стане Удуърд или Бърнстейн, а беше стигнал само до Стромбърг.

— Колко мило, че се отби — подхвърли той и погледна часовника си. — Надявам се, че не обърква светските ти ангажименти.

Маркъс имаше навика да се държи така, сякаш Трейси се мислеше за някаква дебютантка в обществото.

— Ще имаш очерка до един час — спокойно му заяви тя. — Още вчера ти казах.

— И аз така помня. Но по случайност, днес искам да напишеш и една статия.

По дяволите! Сякаш нямаше достатъчно друга работа.

— На каква тема? — попита Трейси, като се опитваше да изглежда невъзмутима.

— За Деня на майката. Искам да е хубава и да е готова до утре.

Областта на Трейси включваше интервюта с големите клечки на високите технологии и кандидат-големите клечки, но, като всички останали, понякога й даваха и други задачи. За да влоши допълнително положението, Маркъс имаше обезпокоителния навик да възлага на хората тъкмо историите, които биха вгорчили деня им. На Лили, затлъстяла, но талантлива журналистка, той винаги даваше истории за гимназии, анорексия, конкурси за красота и други подобни. Тим, който имаше склонност към хипохондрия, натоварваше със статии за нови болнични крила и лекарства. По някакъв начин винаги откриваше слабите им места, дори когато не бяха толкова очевидни като тези на Тим и на Лили. Тъй като Трейси рядко се виждаше със семейството си и не обичаше особено празниците, обикновено трябваше да отразява специалните случаи. И Деня на майката!

Майка й бе починала, когато Трейси беше на четири и половина години. Баща й отдавна се бе оженил повторно, после се беше развел и оженил. Трейси едва помнеше майка си и се стараеше да забрави настоящата си мащеха. Разгледа четвъртитата челюст на Маркъс и брадата, която, за да бъдем точни, трябваше да се нарича „сянка в десет часа“.

— От какъв ъгъл? — попита тя. — Или може да бъде трогателно есе за това как смятам да прекарам Деня на майката?

Маркъс не й обърна внимание.

— Как Сиатъл чества своите майки. Спомени много ресторанти, цветарски магазини и всички други рекламодатели, които успееш да вмъкнеш вътре. Деветстотин думи до утре сутринта. Ще я пусна в събота.

Господи! Деветстотин думи до утре биха убили всички шансове за забавление с Фил довечера. Трейси отново погледна Маркъс, къдравата му тъмна коса, румената му кожа, малките му сини очи и й се прииска, не за пръв път, да не изглеждаше толкова добре, както и да не бе толкова противен. Настрана от външния вид, Трейси водеше политиката никога да не доставя на Маркъс удовлетворението да му покаже, че я е ядосал. Затова според правилото си се усмихна. Знаеше, че щеше да го ядоса, и се постара да бъде дебютантска усмивка.

— Както пожелаеш, каза Уесли на принцесата — добави тя.

— Ти си единствената принцеса тук — изгрухтя Маркъс и се изнесе, за да помрачи работното помещение на някой друг беден журналист. През рамо подметна: — И би ли се опитала, моля те, да изчистиш превземките от очерка за Джин Банкс? Не искам да чувам за шнауцера му.

— Той няма шнауцер — извика след него Трейси. После добави по-тихо: — Има черен лабрадор.

Вярно, че споменаваше в статиите си домашните любимци и хобитата на „Майкро“ тъпаците, но това беше от човеколюбие. Освен това, обичаше кучетата.

Телефонът иззвъня и я подсети, че трябваше да се обади на Фил за довечера, но в десет и пет не можеше да е той. Трейси вдигна слушалката.

— Трейси Хигинс — заяви тя с най-дрезгавия и провлечен глас, който успя да скалъпи.

— За което съм вечно благодарен — заяде се Джонатан Делано. — Какво не е наред?

— О, Маркъс току-що получи аневризъм — отвърна тя.

— Това не е ли хубаво? — подметна Джон.

Трейси се разсмя. Джонатан винаги я караше да се усмихва, каквото и да ставаше. От години беше най-добрият й приятел. Запознаха се в класа по френски в университета. Джонатан притежаваше най-богатия речник и най-ужасния акцент, който Трейси някога бе чувала. Нейното произношение беше чисто парижко, но не можеше да спрегне нито един глагол. Тя му помогна с произношението, той й помогна с граматиката. И двамата получиха отличен и оттогава насам партньорството процъфтяваше. Единствено Джон или приятелката й Лора можеха да познаят от четири срички, че е ядосана.

— Имам огромна нова задача, а исках да изляза довечера. Освен това, Лора заплашва да ми дойде на гости, така че трябва да поразчистя апартамента.

— Знаменитата Лора, приятелката ти от Сосалито?

— Сакраменто, по-точно, но каква е разликата? Да. Скъсала е със смахнатото си гадже и й трябва малко време да се възстанови.

— Нима на всички не ни трябва същото? Този от кой тип идиоти беше?

— О, от обикновения „съжалявам, че не ти се обадих, ще ми дадеш ли назаем триста долара? И не исках да спя с най-добрата ти приятелка“ тип идиот.

— Аха. От типа идиоти като Фил.

Трейси почувства как стомахът й олеква, сякаш беше във високоскоростен асансьор.

— Фил не е такъв. Просто му е трудно да пише и да свири едновременно. Понякога има нужда от помощ да се стегне, нищо повече.

Всъщност, все по-често усещаше, че Фил изобщо не се нуждае от помощта й. Докато тя постоянно го молеше да чете работите й, той рядко споделяше онова, което пишеше. Трейси все още не можеше да каже дали защото бе твърде чувствителен към критиката, или защото не уважаваше мнението й. И в двата случая се чувстваше привлечена от тази негова черта. Сдържаността на Фил бе толкова различна от нейния твърде силен глад за признание. Той беше хладен. Тя не беше.

Джон изсумтя.

— Фил е твоето бягство от нещата, които имат значение.

— Кои например?

— Хм. Като историята за ранната смърт на майка ти. Сложните ти взаимоотношения с баща ти. Истинското ти писане.

— Какво писане? — учуди се Трейси, като се престори на тъпа, макар че мислеше за същото нещо над кафето си тази сутрин. Джон й желаеше доброто. Разбираше я, но понякога… ами, стигаше твърде далеч. — Не се занимавам с никакво истинско писане.

— Понякога се вмъква по средата на някоя надута статия — възрази Джон. — Истинските ти работи са добри. Ако ти дадат рубрика…

— Ха! Ще мине цяла вечност, преди Маркъс да ми даде рубрика. — Трейси въздъхна. — Само ако престанеше да ги окастря и публикуваха няколко статии така, както ги пиша…

— Щеше да станеш велика журналистка. По-добра от Ана Куиндлън.

— Я стига. Куиндлън спечели „Пулицър“.

— И ти ще спечелиш. Трейси, твоите работи са толкова свежи, че ще издухаш всички. Никой не говори за нашето поколение. Ти би могла да си този глас.

Трейси се вторачи в телефонната слушалка като хипнотизирана. Известно време и двамата мълчаха и тя прилепи слушалката обратно до ухото си. Магията се развали.

— Стига. Маркъс не оставя дори остроумните изречения в статиите ми. Ще отразявам празници, докато остарея и побелея.

Джон прочисти гърлото си.

— Хм, може би, ако се съсредоточиш повече върху работата си…

Другата линия на Трейси иззвъня.

— Задръж за момент, става ли? — помоли тя Джон.

— Ще почакам заради Маркъс, но не и заради Фил — заяви той. — Имам своята гордост.

Трейси натисна копчето, зарадвана да чуе сопраното на Лора.

— Здрасти, Трейсерино. Обадих ти се, защото в момента се качвам на самолета.

— Разкарай се. В момента? — учуди се Трейси. — Мислех, че пристигаш в неделя.

— Приеми фактите. Въобразяваше си, че сигурно изобщо няма да дойда. Но аз идвам. Наистина. Просто ти се обадих да ти кажа, че си събрах багажа и оставих тиганите и тенджерите си при Сюзан.

— Значи край? Каза ли на Питър?

— Не мисля, че трябва да му казвам. Видя израза на лицето ми, когато го заварих да целува под кръста съседката от съседния апартамент в нашата спалня. Освен това ми каза, че Куинси е задник.

Навремето в гимназията Лора имаше невероятна тръпка по Джак Клъгман. Трейси никога не разбра защо, но понякога двете караха през Бенедиктинския каньон и се навъртаха около къщата, където някой бе казал на Лора, че живеел. Не го видяха нито веднъж, но нямаше епизод от Куинси, който Лора да не знаеше наизуст.

Очите на Трейси се ококориха.

— Не харесваше Куинси? — попита тя с престорен ужас. — И целува под кръста съседката? — продължи тя. — Съседа или съседката?

Добре че Лора се засмя на това; по-добре от сълзи. Според Трейси приятелката й вече бе изплакала шейсет литра сълзи по Питър.

— Е, кой номер е полетът ти и кога трябва да те посрещна? — Докато тя се бавеше с информацията, Трейси се сети за крайния срок и за срещата си, но Лора беше най-добрата й приятелка от години. — Ще те посрещна на летището — опита се да изкупи вината си Трейси.

— Не е необходимо да го правиш. Аз съм голямо момиче — отвърна Лора и се засмя. Беше висока метър и осемдесет и два и не беше слаба. — Ще взема автобуса до вас — предложи тя.

— Сигурна ли си? — попита Трейси.

— Да. Ще се оправя. Освен това, имаш работа. В Сиатъл все още повтарят „Куинси“, нали? — добави тя.

Трейси се усмихна.

— Аха.

— Страхотно. Тогава затваряй. Не искам да те задържам — заяви Лора.

Това подсети Трейси.

— О, не! Джон чака на другата линия! — възкликна тя.

— Не се тревожи, още те чака там. Хей, най-после ще се запозная с този идиот. — Лора се изкиска. — До скоро виждане — каза тя и затвори.

Трейси натисна бутона за първа линия и, естествено, Джон още бе там.

— Какво става? — попита той.

2

— Сигурна ли си, че няма да е неудобно? — попита Лора, навирила внушителния си задник във въздуха и напъхала глава в най-долното чекмедже на скрина, който Трейси бе разчистила за нея. Прибираше тениските си. Трейси винаги се възхищаваше колко прилежно ги сгъваше Лора. Щом ги облечеше, разбира се, придобиваха разбъркания вид на буйната й тъмна коса.

Докато наблюдаваше Лора, осъзна, че наистина е копнеела за приятелка. Разбираше се с Бет и още няколко други жени в работата, но бяха само добри колежки. Джон беше близкият й приятел и въпреки че го обожаваше, хубаво бе отново да има Лора.

— Сигурна съм, че ще е неудобно. Съжителството в едностаен с приятелка, без да споменаваме гаджето като чест гост, ще бъде много неудобно, но това не означава, че няма да бъде забавно. Радвам се, че си тук.

Трейси изквича, както правеше в гимназията, и разтвори ръце.

Лора имаше силна прегръдка. На Трейси й хрумна, че преживя онзи период именно благодарение на умението й да слуша търпеливо и да прегръща сърдечно. Бяха се запознали в седми клас и през следващите шест години бяха прекарали разделени по-малко време, отколкото повечето брачни двойки. През цялото време нито веднъж не се бяха скарали или спорили — ако не се брои онзи път, когато Лора искаше да си купи рокля с болеро от изкуствена кожа с косъм за бала. Трейси й бе забранила категорично, защото (въпреки че не можеше да го каже) караше приятелката й да изглежда почти като горила.

Според Трейси се бяха сближили, защото по онова време и двете бяха в бедствено положение, и същевременно напълно различни. Лора беше толкова висока, колкото Трейси бе ниска. Лора беше едра (един Господ знаеше килограмите й), а Трейси бе слаба (четирийсет и осем килограма, но край на булимията, откакто обеща на приятелката си, че повече няма да повръща). Трейси приличаше на момче, нямаше почти никакъв бюст и носеше косата си къса с руси кичури. Лора беше брюнетка земен тип, имаше огромни гърди и непокорна грива. Лора открай време обичаше да готви; Трейси не бе сигурна къде се намира кухнята в къщата в Инсино.

— Можеш да останеш тук колкото искаш. При условие, че няма да печеш домашни сладкиши — предупреди Трейси приятелката си в края на прегръдката. — Мисля, че трябва да се преместиш в Сиатъл за постоянно. Но прави каквото искаш, стига да не се върнеш при Питър.

— Питър, Питър-женолизец. Всяка съседка на моята кушетка — изпя Лора.

— Наистина ли правеше това, когато ги завари? — едва си пое дъх Трейси.

— Разбира се. Беше някак много по-лошо, отколкото ако се чукаха — призна Лора. Престана да разопакова и седна на ръба на леглото. — Мъжът може да чука момиче, което дори не харесва, но не може да… — Замълча, после поклати глава. — Господи, мен едва ли някога ме е целувал там. — Въздъхна и се гмурна отново в сака си, за да извади още една идеално сгъната тениска.

— Ами, голяма работа — заяви Трейси. — Повече никога няма да го видиш. Ще му липсваш.

— Не знам дали аз ще му липсвам, но съм сигурна, че ще му липсват късите ребърца със задушено зеле и сладкиша с манго, ябълки и червени боровинки — засмя се Лора. — Но стига толкова за Питър. Нямам търпение да се запозная със знаменития Фил.

Трейси размърда вежди в лоша имитация на Граучо Маркс.

— Е, няма да се наложи да чакаш дълго. Довърши разопаковането, докато аз работя върху тази глупава статия. После ще си вземем нещо за ядене. След това ще те заведа да се запознаеш с Фил в „Космо“.

— Какво е „Космо“?

— По-лесно е да те заведа там, отколкото да ти го обясня — заяви Трейси. — Довечера ще видиш.

Когато Трейси и Лора влязоха през двойните черни стъклени врати, в „Космо“ беше претъпкано. Заведението бе огромно — три отделни дансинга, — с неонови светлини, които пробягваха по боядисаните в черно стени и тръби, а черните светлини раздвижваха застоя, сякаш имаше такъв. Лора огледа сцената.

— Епилептичен кошмар — подхвърли тя, докато си пробиваха път до лудницата край бара.

— Почакай да видиш компютърното светлинно шоу — надвика врявата Трейси.

— Пускат изкуствен сняг? — кресна в отговор Лора.

— Светлинно шоу — ШОУ! — извика Трейси и позна по усмивката на приятелката си, че я е изпързаляла. — Да, да. — И тя се засмя.

В „Космо“ беше пълно с обичайните посетители, всички под трийсет, които се смятаха за изключително отворени. На Трейси винаги й се струваше, че в jeunesse doree[1] на Сиатъл имаше нещо странно. Притежаваха много повече пари и далеч по-малко стил от хората в Лос Анджелис или на другите места, където бе ходила, но въпреки това ги харесваше. Изглеждаха или така, сякаш бяха забравили да се облекат, преди да излязат, или сякаш се бяха нагласили за някакъв официален случай. Всъщност, мнозинството сиатълски млади хора приличаха на любители на „Стартрек“, които наскоро са пренасочили маниакалния си интерес към някаква друга област. Сега свиреше суинг група и двойките танцуваха, повечето в дълги сака и тесни панталони ала четирийсетте и кошмарни рокли. На Трейси й хрумна, че роклите сигурно са модерни, защото иначе просто нямаше обяснение.

— Нито пък аз — подхвърли Лора, сякаш бе изрекла мислите си на глас.

Трейси взе питието си, обърна го на един дъх и се опита да поръча още едно. Фил закъсняваше, както обикновено.

— Хей, колко такива изгълта? А още няма дори полунощ — изкоментира Лора.

— Просто съм… напрегната. Нали знаеш, Денят на майката винаги ме скапва — призна Трейси. И статията. И Маркъс. И Фил, който закъснява. И…

— Виж, запомни го от мен: и да имаш майка може да бъде проблем — увери я Лора и я прегърна през раменете.

Трейси се изправи на пръстена на бар стола, за да огледа тълпата. Косата й падна в очите и заедно със светлините й пречеше да вижда. Никакъв Фил. Вместо това махна за още едно питие и този път барманът я видя.

— Толкова бих искала да зная, че довечера ще се прибера с Фил и утре сутринта ще се сгуша в леглото.

— Докато аз тихо хлипам в моята походна койка — каза Лора, после добави: — Хей, ти го заслужаваш, след толкова труд върху материала за Деня на майката. Маркъс не биваше да го дава на теб. Пълна липса на съобразителност.

— Редакторите на вестници рядко се славят с чувствителността си. А съквартирантките ми винаги имат големи усти.

— Не съм ти съквартирантка — възмути се Лора. — Само ти гостувам, докато преживея Питър.

— Господи! Ще минат години.

— Не. Трябваха ми години, за да преживея Бен. — Лора млъкна, замисли се и продължи: — За Питър ще ми трябват само няколко месеца. Освен ако не ми се обади и не ме помоли на колене.

— Кажи му да се гръмне.

— Какво?

— Кажи му да се разкара.

— Да се разкайва?

Трейси извади бележник със самозалепващи се листове — никога не оставаше без такъв — и написа нещо. Тръсна го на бара. Гласеше „Просто кажи не“. В ъгъла група трудно умиращи музиканти пънкари седяха в сепарето. Смучеха бири.

— „Подутите жлези“ — каза Трейси и ги посочи на Лора. — Групата на Фил.

— Хм, май не са мой тип, но е по-добре, отколкото да седим тук. Хайде да отидем при тях — предложи тя. — Може да ни почерпят по едно.

— Да, може да спечелят и Почетния медал на Конгреса.

Двете момичета се насочиха през навалицата към групата в ъгъла.

— Здравейте, момчета — подхвърли Трейси. — Жлези, това е Лора. Лора, Жлезите. — Трейси седна до Джеф.

— Кофти музика — обади се Джеф, редовният китарист на Жлезите.

— Здрасти, Трейси. Не е ли кофти? — попита Франк, барабанистът, докато Лора се настаняваше до него.

Настъпи мълчание в чест на преминаването на красива блондинка.

— Ох-ох. Ела при татко. Имам нещо за теб — подвикна Джеф.

— Забрави я. Работим заедно в Таймс. Баракуда е.

— Хм, имам нещо, с което ми се ще да я уловя — заяви Джеф.

— Вече знам ти коя Жлеза си — обади се Лора. Обърна се към Франк: — А ти? Лимфната, вероятно?

На вратата настъпи раздвижване. Трейси грейна, щом влезе Фил. Хвърли поглед на Лора и тя обърна глава.

— Господи. Наистина е висок. И изглежда добре.

Трейси кимна. Нейният мъж се отличаваше с грация и чар — когато искаше да го използва. В ръката си държеше бас китара, но тя с безпокойство забеляза, че до него вървеше изключително слаба, хубава жена. Двамата си проправиха път през тълпата и се приближиха към ъгловата маса.

— Той не ходи — отбеляза Лора. — Перчи се. А коя е кифлата? Мили боже, по-лош е от Питър.

— Още не си се запознала с него — възрази Трейси, макар че вече бе достатъчно изнервена от така наречената кифла. — Остави ме на мира.

— Здрасти, маце. Закъснях от репетицията. — Фил прегърна Трейси.

— Фил, това е Лора — запозна ги тя. Ох-ох, един поглед към лицето на Лора и веднага позна настроението й. Крайно закрилническо. Гледаше Фил така, сякаш вместо да закъснее и да пристигне в компанията на Еди-коя си, беше хвърлил киселина в лицето й. Лора беше склонна да реагира пресилено в подобни положения. От друга страна, Трейси проявяваше същата склонност, когато се отнасяха лошо към приятелката й.

— Здравей, Фил. И на мен ми е приятно да се запознаем. О! Какво си ни купил? Камертон? — възкликна Лора. Трейси я ритна дискретно по глезена. Когато Лора стигаше твърде далеч с отвратителната й мащеха (която винаги наричаха ОМ и никога Телма), Трейси използваше същата редакционна система. Никой не бе мразил мащехата й повече от Лора — дори самата Трейси.

Сякаш напрежението с Лора, Фил и кифлата не беше достатъчно, ами и Алисън се домъкна. Това, че работеше с нея в Таймс, не означаваше, че трябва да я запознава с когото и да било.

— Здрасти, Трейси — възкликна Алисън.

Не помнеше някога Алисън да е поздравявала нея или някой друг. Не беше любезна дори с Маркъс, но той никога не й поставяше крайни срокове.

Трейси знаеше, че до известна степен трябва да се чувства поласкана и наистина бе така. Фил беше толкова привлекателен и се отличаваше с невероятно присъствие. Ръстът му, дрехите му, косата му и излъчването му правеха впечатление. Да, бяха й направили впечатление, беше го забелязала и се вълнуваше всеки път, когато го погледнеше. Но правеха впечатление и на други жени и Трейси постоянно трябваше да бъде нащрек за потенциалните си съперници и за неговото отношение към тях. За щастие, Фил дотолкова бе свикнал с женското внимание, че обикновено го пренебрегваше. Трейси въздъхна. Налагаше се да ги запознае.

— Лора, Франк, Джеф, Фил, запознайте се с Алисън. — И макар да знаеше, че не бива, погледна Фил и каза: — А това е…

— Мелъди — заяви Фил. — Трябваше някой да я докара дотук.

— От къде? От твоя апартамент ли? — попита Трейси и й се прииска да си отхапе езика.

Лора леко се помести от мястото си, така че да не остане пространство за никой друг. Трейси трябваше да го признае на приятелката си. Фил продължи да не обръща внимание на Лора, като прегърна по-силно Трейси през раменете.

— Приличаш на топла печка в студена нощ — прошепна в ухото й той. — До скоро виждане, скъпа — подхвърли на Мелъди, която беше принудена, макар и неохотно, да се стопи в навалицата.

Трейси огледа в гръб отдалечаващото се момиче.

— Освободената Мелъди — измърмори с удовлетворение Лора.

— „Райтъс Брадърс“. Хиляда деветстотин шейсет и нота — обади се Джеф.

Най-добре да забрави момичето и онова, което можещо да се е случило, да го избута назад, като пуловер в дъното на гардероба през лятото. Не че нямаше да изслуша цяла лекция по въпроса от Лора по-късно.

— Ще свириш ли тази вечер? — попита Трейси приятеля си.

— Да. Боб ми позволи да направя второто шоу.

Боб ръководеше Жлезите, но не за дълго, ако Фил се наложеше.

— Страхотно! — възкликна разсеяно Трейси. Отново огледа тълпата, за да провери дали Мелъди се навърта наблизо. Изглежда я нямаше, което бе облекчение. Трейси имаше доверие на Фил, но само в определени граници. Най-добре да остане цялата нощ, в този случай. Когато човек смесеше музика, алкохол и Мелъди, изливаше извън горните граници.

— Кога ще дойде Боб?

— Ами, това е въпросът — намръщи се Фил.

— Той коя Жлеза е? — поинтересува се Лора. — Надбъбречната? Хипофизната?

— Задникът — отвърна Фил.

— Аха. Тогава е по-уместно да го наричаш „аналната жлеза“ — внимателно подхвърли Лора.

Въпреки че Фил беше най-новият член, вече изявявал претенции да бъде лидерът. Но за Трейси бе непонятно защо. Изглеждаше свързано с много работа; да просиш лошо платени ангажименти от собствениците на клубовете, да провеждаш безкрайни телефонни разговори за репетиции, да врънкаш от приятели микробуси, за да пренасяш инструментите — всичко това само, за да подреждаш песните. Голяма работа. Според нея подбирането на песните би било забавно, но не можеше да си представи как Фил ще организира всичко останало. Замисли се. В края на краищата, в него сигурно имаше някакъв зачатък на отговорност.

— Знаеш ли — подхвана Джеф за около триста и първи път, — не съм съвсем сигурен за името ни.

Трейси вдигна очи към тавана и въздъхна. Когато момчетата не се караха помежду си, не репетираха или не пиеха, си запълваха времето със спорове за името на групата. Трейси бе успяла да напише материал за тях — като преодоля силна съпротива от страна на Маркъс, — и бе използвала последното име, за което бяха постигнали съгласие: Подутите жлези. Но сега, отново, Джеф повдигна възражение.

— Видях този знак и наистина беше готин — продължи той. — Горе в планината. Бяха го поставили навсякъде. Гласеше само ЗАМРЪЗНАЛИ НЕРАВНОСТИ. Страхотно име, а? Освен това табелите ще служат като безплатна реклама. Готино, нали?

— Какво ще кажеш за „Опасен завой“? — пошегува се Лора.

— Не — отвърна сериозно Джеф. — Куцо е.

— Е, остава „Дайте път на пешеходците“ — предложи тя.

— Подутите жлези е хубаво име — заяви Фил. — Аз го измислих, освен това името е във вестника. Не искаме да пресечем известността си, тъкмо когато започва да се надига. Нали, Трейси?

Трейси не събра смелост да спомене, че една статия беше по-скоро пъпка, отколкото подутина и че утре във вестника щеше да излезе материал за друга група.

— Точно така — съгласи се тя и видя как Лора завъртя очи. Надяваше се Фил да не я е видял.

За щастие той се опитваше да накара бармана да му налее питие. После се сгуши по-плътно до Трейси и прошепна в ухото й:

— Радвам се да те видя.

Понякога Фил беше идиот. И тя знаеше, че сигурно не е готов да се обвърже, но имаше нещо в убийствения му външен вид, в начина, по който косата падаше върху бузата му, в начина, по който пръстите му се заостряха, но завършваха с плоски, меки нокти. Фил беше жега за нейната хладност и страст за организираността й, и понякога я караше да забравя всичките си лоши черти. Трейси отвърна на шепота му с изчервяване.

Лора забеляза пламналата си приятелка и поклати глава.

— Мисля, че ще се опитам да се пусна в жегата и да направя нещо обществено отговорно, например да сваля някой моряк. Доскоро — подхвърли тя и потъна в навалицата.

— Накъде си изнесе задника? — попита Фил Трейси. Тя само сви рамене и въздъхна. Беше прекалено да очаква приятелката й да хареса гаджето й и обратното. Обърна се към лаптопа си. Завършила бе очерка в службата и започна статията за Деня на майката, но все още имаше да изглажда някои места.

Едно от нещата, които Трейси наистина харесваше във Фил, беше, че и той пишеше. Но за разлика от нея, не пишеше за пари. Беше човек на изкуството. Пишеше много, много къси разкази. Някои по-кратки от страница. Трейси често не ги разбираше, но не му го казваше. В работата му имаше нещо, което бе толкова лично, толкова пълно с презрение към читателя, че будеше в нея уважение.

Въпреки че Фил имаше съквартиранти и винаги бе имал приятелка, Трейси знаеше, че всъщност е самотник. Сигурно би могъл да прекара пет години на самотен остров и когато някой кораб доплаваше да го спаси, той щеше да вдигне поглед от писането или от китарата си и да каже: „Моментът не е подходящ да ме прекъсвате“. На нея й го беше казвал достатъчно пъти и тя уважаваше последователността му.

Понякога Трейси мислеше, че факултетът по журналистика и работата й бяха съсипали таланта й. След като в продължение на години бе слушала: „Винаги мисли кой чете работата ти“, намираше решимостта на Фил освежаваща, макар да гледаше с презрение на хората като нея, които пишеха по зададени теми.

Сега Трейси знаеше със сигурност кой щеше да чете статията й: дребни буржоа над сутрешното кафе; сиатълски всезнайковци, които щяха да дъвчат кифли за закуска и обяд; стари дами в библиотеката. Трейси въздъхна и наведе глава, за да се приближи до екрана.

След една-две минути Фил я сбута с лакът.

— Не можеш ли да оставиш това и да се порадваш на гледката?

— Фил, казах ти, че трябва да завърша този материал. Ако не го предам навреме, Маркъс изобщо ще престане да ми дава статии. Ще има прекрасно извинение. Или може да си изгубя работата — отвърна ядосано тя.

— Казваш го за всяка статия — отвърна Фил в същия тон. — Престани да живееш в страх.

— Говоря сериозно. Виж, тази статия наистина е важна за мен. Опитвам се да направя нещо различно за Деня на майката.

— Хей, ти дори нямаш майка — провикна се Джеф.

Трейси се обърна към него така, сякаш бе дете.

— Да, Джеф, вярно е, че майка ми умря, когато бях много малка. Но, виж, журналистите не пишат винаги за себе си. Нали помниш, че писах материал за вас, момчета? Аз не съм Подута жлеза. Дори нямам гърди. Понякога журналистите пишат за текущи събития. Или разказват за живота на други хора. Затова ни наричат „репортери“.

— Уф. Иронията тук е толкова силна, че ще ми счупи палките — обади се Франк.

— Човече, ние кога излизаме? — попита Джеф.

— Не преди два, човече — съобщи им Франк.

Трейси потисна стенанието си. Два часа! Нямаше да излязат оттук преди зазоряване.

— Господи! Това ли е най-доброто, което Боб успя да направи?

— Надявам се тези кретени да се изметат дотогава и да имаме свястна публика — обади се Фил.

— Сигурна съм, че ще стане така. Жлезите наистина имат бъдеще — увери го Трейси. Тя самата не мислеше така. Всъщност, публиката можеше да стане жестока, ако отрежеха обичайните групи.

Лора се появи от дансинга с някакъв нисък тип, облечен като букмейкър на конни надбягвания през четирийсетте. Трейси бе забелязала, че много ниски мъже харесват приятелката й. Привличането определено не беше взаимно.

— Ще имате ли нещо против да се присъединим към вас? Или в полунощ ще се превърнете в плъхове и тикви?

— Плъхове и тикви. Това ще бъде страхотно име — отбеляза Франк.

Трейси погледна часовника си.

— О, господи. Трябва да го изпратя. — Отново се обърна към компютъра.

Членовете на групата продължаваха да си разменят мрачни погледи. Още мъртви войници покриха плота на масата. Трейси хлопна капака на лаптопа.

— Музиката е кофти, човече — повтори Франк към незаинтересуваната маса.

— Да, кофти е — съгласи се Джеф.

— Благодаря ви, че ме запознахте със Сиатъл. Наистина разговорите тук са далеч по-изискани от тези в Сакраменто — подхвърли саркастично Лора.

Трейси я погледна.

— Всичко ще се оправи, когато си свърша работата и момчетата излязат да свирят — обеща тя. Понечи да се изправи.

— Къде отиваш? — попита Фил.

— Трябва да изпратя статията по факса в дома на Маркъс — обясни Трейси.

— Хей, не зарязвай масата — възкликна Фил и я улови за ръката. — Групата ще изглежда зле. Не си ли даваш сметка, че другите момичета умират да седят тук с нас?

Трейси сви рамене и се разсмя. Не беше лесно да се намери обслужване с модем в бара. Щеше да бъде достатъчно трудно да открие „Жълти страници“, в които да има денонощните копирни центрове. Фил беше готин, но труден, а тя не можеше да си позволи да вбеси Маркъс. Трябваше да направи необходимото, да изпрати материала си и да се надява, че Фил ще се успокои. Ако успееше да излезе, щеше да се върне преди изпълнението на групата. Ако не се върнеше навреме, Фил щеше да се цупи цяла вечер.

Когато накрая се върна след двайсет минути, някаква любителка на суинга седеше на мястото й.

— За малко да не успея — заяви Трейси, като застана до масата.

— Поздравления — заяви Джеф и й подаде една бира.

— Е, нещо ново, докато ме нямаше? — обърна се тя направо към Фил.

— Ами, чувам, че музиката пак е кофти и мисля, че имаме нов талисман — уведоми я Лора.

Трейси потупа момичето по рамото, за да си върне мястото и хвърли гаден поглед на Фил, защото той трябваше да каже на мацката да се чупи.

— Хей, аз не съм виновен — оправда се той, докато младата жена се отдалечаваше.

— Не знам защо тези кучки искат да се обличат като Бети Крофорд — подхвърли Франк.

— Какви смотли — съгласи се Фил.

Лора се наведе над масата към Франк:

— Не се казва Бети Крофорд.

— Какво? — попита той.

— Няма никаква Бети Крофорд — информира го Лора. — Ти трябва да си барабанистът, нали?

— А? — изгрухтя Франк.

— Имаше Бети Грейбъл и Бет Дейвис. Освен това имаше Джоан Крофорд. Но не мисля, че Джоан Крофорд някога е танцувала суинг — обясни Трейси.

— Както и да е — заключи Джеф.

— Да. На кой ли му пука? Както и да е, човече — заяви на Лора Фил.

Групата засвири „Последна целувка“.

— „Пърл Джем“ — оповести Джеф. — „Епик Рекърдс“. Хиляда деветстотин деветдесет и девета.

— Това е само кавър версия — намеси се Лора. — Оригиналът е стара песен от петдесетте.

— Не е вярно. „Пърл Джем“ си пишат всичко сами — възрази Джеф.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита Лора и повдигна предизвикателно вежди.

— Защо не се обзаложим на по един танц? — предложи Джеф. — Тогава ще спечеля и в двата случая. — Трейси погледна Лора, чиито очи се бяха ококорили в тон с веждите. Безмълвно протегна ръка и Джеф, който едва ли й стигаше до средата, я улови и я издърпа на дансинга. Бог ми е свидетел, помисли си Трейси, по-скоро бих подарила бижутата си на Алисън, отколкото да танцувам с Джеф.

— Къде е Боб? — попита Фил.

— Да. Къде е? — повтори Франк, очевидно отвратен от изчезването на Джеф. Двамата с Лора наистина влизаха в ритъм с музиката. Трейси бе забравила колко добре танцува приятелката й. — Питам се какво биха направили „Гънс енд Роузис“, ако бяха тук? — продължи Франк.

— Щяха да извадят автоматично оръжие — отвърна Фил.

Трейси се разсмя.

— Човече, Аксъл Роуз би се обърнал в гроба, ако видеше това — добави Франк.

— Аксъл Роуз мъртъв ли е? — учуди се Трейси.

Членовете на групата се обърнаха да я погледнат така, сякаш бе луда.

— Какво говориш? — попита Франк.

— Каза, че щял да се обърне в гроба. Просто…

Фил я прегърна.

— Не е умна, но със сигурност е красива — обясни той на Франк като извинение, после дари Трейси с една продължителна, влажна целувка.

3

Джонатан Чарлс Делано караше велосипеда си през утринната мъгла на Пъджет Саунд. Пътят се виеше покрай мъгливия бряг. Беше облечен във фирменото си яке на „Майкро/Кънекшън“ — давано само на учредителите с повече от двайсет хиляди дяла — и бейзболна шапка. При завоя вятърът го удари в гърдите, а после, когато се понесе заедно с него, изду отвореното му яке сякаш бе въздушен балон. Колоезденето беше добра терапия. Щом уловеше ритъма, можеше да мисли — или да не мисли, според случая. Тази сутрин отчаяно искаше да не мисли за миналата вечер — вечер, която бе прекарал прав под дъжда, зарязан — или за предстоящия изтощителен ден. Всъщност Джонатан нямаше никакво желание да поеме към местоназначението си, но продължи да върти педалите така, сякаш участваше в „Тур де Франс“. Денят на майката винаги беше труден за него. Години наред изпълняваше тази традиция, която сам бе измислил от вина и състрадание. Смяташе, че като син на Чък Делано дължеше нещо. Освен това, като единствено дете, тези посещения се доближаваха до представата му за голямо семейство. Е, поне така обясняваше посещенията си.

Когато взе следващия завой от крайбрежния път, мъглата изведнъж се вдигна и се разкри изумителна гледка към Саунд. Сиатъл изглеждаше обточен със зеленина и вълшебен като Изумрудения град — и Джонатан забеляза, че се е появила Рейниър, високата планина, която при добра видимост се издигаше величествено над града.

Като един от четиримата истински кореняци от Сиатъл — изглежда, че всички останали се бяха преместили в града отнякъде „далече на изток“ — бе виждал гледката хиляди пъти, но винаги го беше вълнувала. Сега, обаче, можеше да отдели само миг, за да й се наслади, преди да продължи да върти педалите през Бейнбридж Айланд и да се озове накрая пред облицованата с дърво къща. Джон скочи от колелото си, извади букет от коша и прокара пръсти през косата си. Погледна часовника си, прегърби се и пое по пътеката към главния вход. Табелката гласеше: „ГОСПОЖА Б. ДЕЛАНО“.

Почука на вратата. Едра блондинка на средна възраст в анцуг отвори вратата. Джон не можеше да не забележи, че Барбара е наедряла още повече от миналата година. Бе препасала престилка върху анцуга. Това го накара да се усмихне. Беше толкова… типично в неин стил.

— Джон! О, Джон. Не те очаквах — излъга сладко тя и го прегърна. Барбара беше първата съпруга на баща му, съвсем малко по-възрастна от собствената му майка, но някак от друго поколение.

Джон се опитваше да е всичко онова, което трябваше да бъде: наясно с чувствата си, добър син, разбран шеф, честен служител, добър приятел и… И, списъкът продължаваше безкрайно и го изморяваше. Да бъде заварен син с чувство за дълг беше частта, която го потискаше.

Нещо в първата госпожа Делано го натъжи дълбоко. Безмилостната й веселост. Изглеждаше щастлива в своята малка къща в Уинслоу, но той предполагаше, че в мига, в който си тръгнеше, Барбара щеше да се изпълни с копнеж. Не за него — Джон знаеше, че никой не копнее за него, — а за Чък, баща му, мъжът, който бе обичала и загубила.

Нямаше причина Джон да се чувства отговорен, но се чувстваше точно така и смяташе, че винаги ще се чувства така, затова се бе подготвил предварително за деня. Извади цветята иззад гърба си.

— Не си ме очаквала? — попита той с нейния весел тон. — Как можа? Честит Ден на майката, Барбара!

Джон поднесе букета с размах.

— За бога! Рози и гладиоли. Любимите ми! Как се сети?

Според Джон моментът не бе подходящ да й разкаже за автоматичния календар, за досието с предпочитанията или за своя „Палм Пайлът“.

Барбара го прегърна отново. Усети меките й заоблени форми. Очевидно не използваше спортния екип по предназначение.

— Ти си толкова добро момче, Джон. — Отстъпи встрани, за да му даде достъп до фоайето. — Влизай. Правя бисквити за закуска.

— Не знаех, че умееш да печеш сладкиши — неохотно излъга той. Не искаше закуска и… ами, щом започнеше, Барбара не спираше да говори. А имаше два въпроса, които го ужасяваха: прекалено небрежния „Скоро да си се чувал с баща ти?“ и още по-лошия „Виждаш ли се с някое момиче?“. Въпреки че Чък рядко общуваше с Джон и макар че Джон рядко ходеше на срещи, на Барбара никога не й омръзваше да пита. Вероятно защото беше самотна. С баща му нямаха деца и тя не се бе омъжила повторно. Изглеждаше изолирана, не само на острова, но и в живота си.

— Трябва да пиеш кафе — заяви тя.

— Може би само кафе. Нямам много време. Наистина трябва да…

Барбара протегна ръка и го дръпна в къщата.

— Е, виждаш ли се с някое по-специално момиче? — беше въпросът й.

Джон се постара да не трепне. Ако вече не знаеше, че ограниченото време, което отделяше за личния си живот, беше пълен провал, миналата вечер би била достатъчно доказателство. Двамата с Трейси, най-добрата му приятелка, години наред се бяха опитвали да решат чий любовен живот е по-лишен от романтика. Тази седмица Джон най-сетне се очерта като безспорния победител. Или може би като безспорния пораженец. Докато вървеше след Барбара към кухнята, знаеше, че и в двата случая резултатът не беше добър.

Час по-късно Джон буташе колелото си, като внимаваше да не ожули токовете на някой, докато крачеше сред навалицата от хора, които слизаха от ферибота на Пъджет Саунд край града. Изглежда, че всички, освен него бяха по двойки. Неделя сутрин ръка в ръка с любимите. Освен Джон. Той въздъхна. Работеше непрекъснато — безпощадно като всички хитреци. Отражението на Сиатъл се мержелееше върху повърхността на реката, с глупавата си Космическа игла и проблясващите по-нови кули. Джон яхна колелото, бързо изпревари тълпата и подкара яростно към Северозападно петнайсето авеню.

След по-малко от десет минути спря рязко пред луксозна кооперация. Погледна часовника си, извади още един букет от коша — този само от лалета — и заключи колелото си за паркинг-метъра. Влезе във фоайето на сградата, отрупано с огледала помещение, което някога посещаваше, когато баща му го взимаше за края на седмицата. Натисна копчето на асансьора, вратата плавно се отвори и Джон влезе, като натисна числото дванайсет. Макар да минаха само няколко секунди, стори му се, че пътува цяла вечност.

Асансьорът спря и звънецът удари при отварянето на вратата. Джон отново въздъхна, излезе от кабината и спря, за да се съвземе. После почука на вратата на апартамента, където табелката под месинговото чукче гласеше: „ГОСПОДИН И ГОСПОЖА ДЖ. ДЕЛАНО“, като ГОСПОДИН И беше зачеркнато. Една жена — почти на средна възраст, но по-млада и доста по-запазена, отвори вратата. Беше облечена (или дори натруфена) в нещо, което според него минаваше за „елегантен костюм“.

— Джонатан — изгука жената, докато поемаше лалетата от ръката му така, сякаш ги бе очаквала. — Колко мило.

— Честит Ден на майката, майко — каза той на Джанет и я разцелува по начина, по който го бе научила: внимателно по всяка буза, за да е сигурен, че няма да размаже красиво положения й грим.

— Не е необходимо да ме наричаш „майко“. Едва ли съм достатъчно възрастна за целта — отвърна Джанет с кикотене. В гласа й имаше нещо, което винаги го караше да се чувства неловко. Когато беше по-малък, усещаше, че леко го занася. Напоследък бе осъзнал, че всъщност флиртува. — Позволи ми да ги потопя във вода — продължи тя. Отвори вратата по-широко, за да го пусне да влезе. Джон никога не се бе чувствал удобно с Джанет.

Апартаментът беше претрупан като самата нея. Джанет носеше твърде много златни бижута и имаше твърде много златни копчета. Апартаментът гъмжеше от твърде много златни рамки и твърде много шлифован кристал. Когато Джон беше дванайсетгодишен и посещаваше баща си тук, тя през цялото време го предупреждаваше да не пипа нищо.

Нищо не се бе променило от миналата година, освен неговите цветя. Всичко беше замръзнало във времето, като лицето на Джанет или двореца в Спящата красавица. Но никакъв принц не се бе отправил насам, за да събуди с целувка Джанет. Джон харесваше Барбара, но към Джанет не изпитваше нищо друго, освен съжаление. Сега си играеше с цветята в малката мивка в миниатюрната кухня.

— Чувал ли си се с баща ти? — попита тя с пресилено небрежен глас.

— Не — тихо отвърна Джон. Това бе въпросът, който мразеше най-много. Придаваше уязвим вид на бившите съпруги на баща му. Сега изпита още по-силно съжаление към Джанет, наред с чувството, че ще трябва да остане по-дълго.

— Не? Нищо чудно — заяви тя, а съблазнителният й глас се промени, за да стане горчив. Пъхна последното лале във вазата твърде яростно и му прекърши дръжката, макар че не забеляза. — А как е твоят обществен живот? — продължи Джанет и Джон усети, че сигурно вече знаеше отговора. Огледа го от главата до петите, отбеляза торбестите му панталони в цвят каки, старите му маратонки, тениската му. После въздъхна. — Е, къде ще отидем на брънч?

Сърцето му се сви.

— Знаеш ли — започна той, — мислех просто да пием кафе тук. Искам да кажа, мога да си позволя да похарча няколко долара…

— Искаш да кажеш аз мога — поправи го Джанет, като се усмихна и отново пусна в действие гласа си за флирт.

— Винаги съм на диета. Но тъй като е Денят на майката, всички погълнати на закуска и обед калории не се броят. Дори за мащехите.

Джон се предаде. И баща му винаги се бе предавал пред Джанет, преди да я напусне.

След по-малко от десет минути се озова пред шикозно сиатълско кафене. Слава богу, все още нямаше опашка, но когато приключиха и Джон помаха за довиждане на втората си мащеха, отвън чакаха повече от двайсет души. Той погледна часовника си, обзе го паника и скочи на колелото си. Настъпи педалите като луд, излетя от центъра, мина през парка, през по-заможната част на Сиатъл и се шмугна в стария си квартал.

На улица „Коркоран“ Джон се спусна по алеята към едно тухлено бунгало. Къщата беше покрита с пълзящи растения и заобиколена от цветни лехи. Изтича покрай добре поддържаната леха, която му напомни да се върне бегом при колелото за още един букет, най-големия.

Грабна го и хукна към вратата. Месинговата табелка под звънеца гласеше ДЖ. ДЕЛАНО. Преди да успее да почука, вратата се отвори с размах от привлекателна тъмнокоса жена, която всъщност много приличаше на Джон.

— Джонатан! — възкликна майка му.

— Честит Ден на майката, мамо! — Джон я прегърна сърдечно, като смачка цветята помежду им.

— Точно навреме! — заяви майка му. Взе цветята и го погали по бузата с видима дълбока обич. — О, мили. Божури! Господи, още не са в сезон. Сигурно са ти стрували цяло състояние.

— Стига, мамо. Имам по-големи възможности от преди.

Тя се засмя.

— Но как е апендиксът ти?

— Все още липсва, но съм добре — увери я Джон. Преди три години го оперираха по спешност от апандисит и майка му се беше изплашила до смърт. Продължаваше да го пита за това, но вече означаваше здравето му въобще.

— Видя ли Рейниър днес? — попита тя.

— Да. И Маунт Бейкър — отвърна Джонатан. Минаха през дневната и влязоха в кухнята.

— Сам ли дойде?

— Да. Защо? — попита той.

— Помислих, че може да доведеш Трейси.

Джон се усмихна. Въпреки че двамата с Трейси бяха близки приятели откакто се запознаха, майка му все още намекваше или се надяваше, че са нещо повече. Или че синът й ще доведе у дома някое друго момиче — истинска приятелка. Докато всичките бивши съпруги на баща му се вълнуваха от въпроса кое е новото гадже на Чък, майка му се вълнуваше от въпроса кое е гаджето на Джон. Знаеше, че иска синът й да бъде щастлив и иска внуци за себе си и за него. Не че Джон не искаше да срещне някоя жена и да се задоми, просто жените, които срещаше, искаха да се задомят с някой друг мъж. В личния си живот беше разочарование за себе си и за другите. Въздъхна. Би искал да го направи, но…

— … Този празник винаги е труден за нея — казваше майка му, докато подреждаше цветята във ваза.

Джон не си направи труда да каже на майка си, че беше помислил за Трейси — понякога му се струваше, че твърде много мисли за нея, — но тя бе заета с последния си неудачник и със старата си приятелка от Сан Бернардино или отнякъде другаде.

— Беше заета. Но ще се видим довечера. Нали знаеш, среднощната ни закуска.

— Е, предай й моите поздрави — поръча му тя.

— Разбира се — съгласи се Джон, като бръкна в джоба на якето си и извади малка опакована кутия. Постави я на плота между тях.

— О! Подарък? Не беше необходимо.

— Знам, че според традицията в Деня на майката трябва да откраднеш банковата карта на майка си и да отидеш да се напиеш. Просто реших този път да бъдем нетрадиционни.

Джон изкарваше много пари. Е, не бяха много пари в сравнение с онова, което печелеха четиримата основатели на фирмата му, но бяха много пари за човек на неговата възраст. И не ги харчеше, защото обикновено бе твърде зает с работата си, за да има време да пазарува. Освен това, не искаше нищо. Имаше всички играчки — стереоуредби, лаптопи и видеооборудване, — които би могъл да поиска и нямаше време, за да ги слуша, да си играе с тях или да ги гледа. Когато не работеше, мислеше за работа или спеше. Затова не беше проблем за него да похарчи няколко долара за майка си. Трудното бе да реши какво би й харесало. Накрая остави Трейси да избере нещо. Много я биваше в пазаруването.

— Толкова си съобразителен. Сигурно не си го наследил от баща си.

Настъпи неловка пауза, за един съвсем кратък миг. Баща му беше единствената тема, която Джон бе помолил никога да не обсъждат. Майка му се засмя и разопакова подаръка. Вдигна нефритените обици.

— О, Джонатан! Прекрасни са!

И беше очевидно, че наистина е така. Трейси винаги разбираше от тези неща. Майка му застана пред огледалото в коридора и ги приближи до лицето си, после премрежи поглед. Джон се почувства щастлив.

— Е, в „Бабет’с“ ли отиваме на обяд? — попита тя, когато накрая си сложи обиците.

— Не ходим ли винаги там? — отвърна без колебание Джонатан, въпреки че закуската на Барбара и брънча на Джанет протестираха в корема му.

— Да уловим мига — възкликна майка му, като грабна „Полароид“-а си и поведе Джон навън към глицинията. — Трябва само да наглася автоматичния таймер и сме готови.

Отне й около половин час, за да го направи, докато той чакаше колкото може по-търпеливо. Накрая застана до сина си, преди автоматът да изключи.

И, с присвяткване, мигът приключи.

Джон се чувстваше изтощен. Бе едва на двайсет и осем, но се запита колко ли още Дни на майката може да преживее, преди да го довършат. Имаше да мине през още три мащехи, въпреки че трите обилни гощавки му пръскаха корема. Но в дневния ред чакаха още чай, ранна вечеря и късна вечеря, преди да може да се срещне с Трейси в полунощ. Джон мрачно се покатери на колелото и отпраши под сиатълския дъжд.

4

Трейси вдигна глава и се опита да види часовника. Успя, но това не помогна, защото очевидно беше изключен, така че Фил да може да използва единствения свръхнатоварен контакт, за да включи китарата си. Нищо чудно, че винаги закъсняваше.

Апартаментът на Фил представляваше типичната адска дупка на поет и музикант. Делеше жилището с две други момчета и изглежда, че никой от тях не бе чувал за електричество, удължители, прахосмукачки или за появата на препарата за миене на съдове. Трейси затвори очи, извърна се от мръсотията и се сгуши до топлото тяло на Фил. Знаеше, че трябва да стане, да се облече и да се срещне с Джон — както правеше всяка неделя вечер, — но й бе толкова хубаво. А и днес беше Денят на майката. Заля я стремглава вълна на самосъжаление. Каза си, че иска само още няколко минути в сивата зона между сексуалното изтощение и съня. Задряма там за момент, после отново заспа и когато пак се събуди, уличното осветление беше включено и Трейси разбра, че закъснява.

Започна да се разплита от измачканите чаршафи, като се опитваше да не буди Фил. Но щом се изправи, той, само полубуден, я сграбчи с дългите си крака и я придърпа обратно в леглото.

— Ела тук — прошепна и я целуна. Миришеше толкова хубаво — на сън, секс и тесто за хляб — и тя откликна; после устните й се отдръпнаха виновно.

— Веднага се връщам — обеща Трейси.

Фил измърмори нещо и се обърна на другата страна.

Тя изпълзя от леглото, нахлузи дрехите си и се измъкна навън, за да купи неделния вестник. Вече беше девет и половина! Господи! Нищо чудно, че умираше от глад. Най-добре да си вземе кафе, яйца и хляб за препечени филийки. После се сети за състоянието на кухнята на Фил и се отказа от тази идея. Може би само няколко соленки със сирене. Щеше да остави готвенето на Лора. Трейси претършува джоба на якето си за пари. Трябваха й само няколко долара. Преди всичко, искаше да си купи неделния вестник и да види как изглежда черно на бяло статията за Деня на майката.

Странно: работеше за Таймсот четири години, но все още се вълнуваше, когато видеше името си. Може би тъкмо това я задържаше в журналистиката. Знаеше, че сигурно би печелила много повече пари като технически редактор в „Майкро/Кон“ или в някои от другите компании за високи технологии в Сиатъл. Но не я влечеше да пише наръчници или рекламни каталози. В неотложността на работата във вестник имаше нещо вълшебно. Удовлетворението да напише статия и да я види — с името й отгоре, — само след един-два дни я омагьосваше.

Влезе в най-близкия деликатесен магазин до жилището на Фил. Не беше чисто и храната не струваше, но, както казваха за Еверест, беше там. На вратата имаше написана на ръка бележка, която гласеше: „ЧЕСТИТ ДЕН НА МАЙКАТА“. Поръча си две кафета, взе половин литър сок „Тропикана“, но не можа да се принизи до нивото на изсъхналите пасти в мърлявата кутия пред нея. Просто отиде за вестник и толкова. Тогава, още преди да бе излязла от магазина, трябваше да погледне статията. Отвори на своя раздел. Не беше на първа страница. Започна да разлиства вестника. И продължи да търси. Не беше на втора и трета страница. Нито дори на следващите две. Накрая я намери. В края на шеста. Осакатена. Редактирана до неузнаваемост. Разбита на пух и прах. Съсипана. Работата й беше нарязана, а после съшита отново лошо като чудовището на Франкенщайн. На Трейси й прилоша. По дяволите! Отново прегледа материала. Не можеше да е толкова зле, колкото си въобразяваше, но беше. Наистина.

Хвърли останалото от вестника на щанда, обърна се и излезе с неделната притурка в ръце. Почти я натъпка в първия боклукчийски кош, който видя, и дори я смачка, но гневът й бе толкова силен, че трябваше да я задържи, за да я покаже на Фил и да я прегледа отново. Префуча през пролетната вечер обратно в апартамента. Защо Маркъс й причиняваше това? Защо изобщо си правеше труда да й възлага някаква задача, ако щеше да я пренапише? Трейси можеше да се закълне, че той го прави от злоба. Какъв беше смисълът? Никога не би могла да използва материала като препоръка. Потенциалните работодатели щяха да я помислят за слабоумна. Какво му имаше на Маркъс? Какво й имаше на нея, за да се примирява с него? Или защо изобщо се мъчеше да се бъхти над работата си? Защо просто не му даваше лоши статии и да го остави да ги рецензира колкото иска?

Беше пред входа на Фил, когато осъзна, че бе забравила и кафето, и сока, но сега не я беше грижа. Искаше само да се свие в леглото и да забрави всичко. Жалко, че трябваше да се види с Джон по-късно. Обикновено очакваше с нетърпение среднощните им срещи. Но сега копнееше да остане сама, да се свие в някоя дупка. Не можеше да се прибере у дома в апартамента си, защото Лора беше там и щеше да бъде весела и заета. Разбира се, когато й покажеше вестника, приятелката й щеше да се разстрои повече от самата нея и щеше да се наложи Трейси да я успокоява. Лора щеше да я посъветва да напусне, да си намери нова работа, където да я оценяват. Но не бе толкова лесно да си намериш работа като журналист, който пише статии за онова, което Супермен наричаше „голям метрополитънски ежедневник“. Без голяма папка с добре написани материали, цената й всъщност беше паднала, откакто бе излязла от университета с дипломата по журналистика.

Трейси въздъхна, докато се изкачваше по мръсните стълби към апартамента на Фил. Искаше да я гушнат като дете. Влезе вътре, прекоси дневната, като се опита да не обръща внимание на неизмитите чинии, трупани цял месец, купчините дрехи, кутии от компактдискове и най-различните отпадъци и боклуци на трима отчайващо мърляви момчета — мъже. Влезе в стаята на Фил.

— Хей, къде беше? — попита той. — Толкова много се забави, че краката ми измръзнаха. И къде е кафето ми?

Трейси въздъхна. Понякога Фил беше невероятен егоист.

— Здравей, Трейси. Как спа? Какво не е наред? Денят на майката малко те потиска, нали? — започна тя, като имитираше гласа му. — О! Маркъс, твоят редактор-касапин е направил на нищо статията ти за Деня на майката? Толкова съжалявам. А ти положи толкова труд за тази история.

Фил не показа никакви угризения, но приседна в леглото и разтвори ръце.

— Хей, ела тук, скъпа.

Трейси се поколеба, но смачканият вестник под мишницата й я караше да се чувства толкова зле, че в момента се нуждаеше повече от утеха, отколкото от гордост. Когато Фил я гледаше по този начин, всичко изглеждаше по-добре. Той се нуждаеше от нея и Трейси се почувства толкова желана, че изведнъж работата й се стори маловажна. Сгуши се до него. Той я посрещна с дълбока, страстна целувка. Разтопи се в обятията му.

— Животът винаги е труден за хората на изкуството, скъпа — каза Фил, като я прегърна по-силно и започна да масажира гърба й. — Знаеш ли, току-що завърших още един разказ.

— Наистина ли? — Трейси знаеше, че Фил може да пише само, ако имаше вдъхновение. Не признаваше крайните срокове. „Убиват творчеството — бе казал той. — Затова ги наричат «крайни» срокове.“ — За какво се разказва? — плахо попита тя. Тайно винаги се бе надявала, че ще напише нещо за нея. Но досега не беше.

— Ще ти го покажа някой път — заяви той и притисна ръцете си от двете страни на гръбнака й. Колко успокояващо, Фил беше доста по-едър от нея. Прекрасно бе да се притиска до широките му гърди, опасана от ръцете му.

Точно това искаше. Никакъв секс, никакви думи, само безмълвна утеха. Гушна се в него. Тогава Фил я обърна към себе си.

— Никоя друга не целува като теб. Обичаш ли ме?

Трейси кимна и отново го прегърна.

— Мога и да гладя, освен това — каза тя. — Но трябва да тръгвам. Имам среща с Джон.

— Майната му на Джон — изръмжа Фил, после понижи глас. — Хайде, остани с мен. — Гризна леко ухото й. — Желая те — прошепна той.

— Фил, трябва да тръгвам или ще закъснея. Трябва да се срещна…

— С компютърния смотаняк. — Фил се отпусна, така че я притисна с цялата си тежест. — Защо вместо това не останеш тук с моя мъник?

— Фил, говоря сериозно. Трябва да…

Той отново я сграбчи и я придърпа към себе си.

— В момента изглеждаш толкова секси…

— Казваш го само когато се сърдиш.

— Непрекъснато съм сърдит, затова винаги ми се струваш секси.

Бориха се, докато Фил не се озова върху нея. Трейси го целуна страстно. О, толкова обичаше да я докосва. Когато започна да разкопчава ризата й, тя престана да се съпротивлява. Невинаги бе толкова жаден за нея. Трейси беше достатъчно умна да забележи, че Фил понякога се дърпаше от секса. Според нея това бе една от игрите му на надмощие: караше я да го желае, а после се преструваше на отегчен.

Неприятното беше, че когато я дразнеше, тя го желаеше още по-силно. Повечето мъже на нейната възраст бяха доволни да я сграбчат и да си напъхат онова нещо в нея. Фил бе първият й познат мъж, който знаеше как да се сдържа, докато тя не стигнеше до момента почти да го моли за това.

— Знам, че ме харесваш — прошепна той. — Не можеш да ми устоиш, нали?

— Не — промълви Трейси.

Фил повдигна ханша й и издърпа джинсите й така, сякаш не бе по-тежка от дете. Прокара език от колената й нагоре чак до гърдите й.

— Толкова розова и толкова хубава — продължи той и тя усети как от врата й премина тръпка направо до слабините й. Фил пъхна палеца си под еластичната материя на сутиена й. — Винаги ми напомнят за онези чашки от накъдрена хартия, в които се продават малките кейкове. — Отново я целуна. — Ела тук, мое малко сладкишче. — За един шантав миг Трейси се сети за домашните сладки, за които копнееше, но когато Фил премести палеца си на друго място, веднага се върна на темата.

А темата беше хубава.

Клепачите й се отвориха. Нямаше намерение да заспива пак, но сексът бе толкова прекрасен, а прегръдката на Фил и унасянето в сън след истинското удовлетворение на оргазма бяха неустоими. Не беше лош начин за прекарване на Деня на майката или на всеки друг ден.

Отново си спомни за Джон. Седна и започна да събира дрехите си. Фил простена, обърна се и пак я хвана. Сгуши страната си в ямката на шията й, така че устата му се долепи до ухото й.

— Ако не трябваше да излизаш — прошепна, галейки ръката й, — щях да се изкуша да започна да те целувам отново. — Притихна, докато целуваше тила, после рамото й. Дишането му стана по-тежко. — Ще сляза надолу към зърната ти и тогава ще…

Трейси почувства ерекцията му до крака си.

— Още ли се преструваш на твърд и недостъпен? — попита тя.

— Е, поне съм твърд. И знаеш ли защо? Заради теб, скъпа.

Трейси протегна ръка към вътрешната страна на бедрото му.

— О, да — измърка тя. Пое едната му ръка и започна да целува пръстите му. Но в същия миг спря. — Какво е това? — Вдигна ръката му. И двамата я погледнаха. На дланта му със синя химикалка беше написан някакъв телефонен номер.

— А.

Настъпи малка пауза, чиято краткост можеше да разтълкува само опитна приятелка. Дали бе пауза, за да си спомни, или пауза, за да измисли достоверна лъжа?

— Новият телефон на едно от момчетата. От групата — заяви Фил.

— И започва с осемстотин и седем? Твърдиш, че това е телефонът на някой от Жлезите? — учуди се Трейси. — На Франк? На Джеф? Не мисля така. Откога са се преместили в центъра? — Вгледа се във Фил с надеждата да открие истината в очите му.

— Джеф се премести наскоро — обясни Фил, като се отдръпна от нея. Провеси дългите си крака отстрани на матрака, седна и посегна към нощната маса за цигара.

— Трябва да му се обадя за някакво прослушване утре — продължи той.

— Чий е номерът, Фил? — попита Трейси. Вдигна телефона, готова да набере.

— На Джеф — отвърна Фил, все още с гръб към нея. Запали клечка кибрит и вдиша с пълни гърди дима.

В този момент го мразеше. Не беше глупачка, в края на краищата. Вероятно бе телефона на онова кльощаво малко момиче от петък вечер. Трябваше да се сети! Започна да набира номера.

— Фил, ако набера този номер и не ми се обади Джеф, ще ти отрежа ръката, така че пенисът ти повече никога да си няма другарче.

— Давай, скъпа — спокойно заяви Фил с френско вдишване. — Разбира се, ще изглеждаш като психясала кучка, а аз ще изглеждам като задник, но хей, нямам нищо против.

Трейси спря. Дали наистина бе спокоен или само се преструваше на такъв? И дали тя наистина искаше да разбере? Фил всмука дълбоко, после издиша.

— Искам да кажа, нищо не мога да направя, ако вдигне старата на Джеф и полудее. Мрази да му се обаждат у тях. Особено, когато го търсят жени. И е толкова късно.

— Късно? Едва десет и половина е. — Господи! Щеше да закъснее за Джон!

— Защо не престанеш да вдигаш пара, а не дойдеш тук, за да получиш онова, което всъщност искаш? — попита я Фил.

Понякога го ненавиждаше. Остави цигарата и отново разтвори ръце за нея.

— Вече ми липсваш, а още не си излязла — призна той, претърколи се върху нея и пак я целуна. Дългото му тяло не беше достатъчно тежко, за да я прикове към леглото, но й харесваше да се чувства почти прикована. Устата му имаше острия вкус на тютюн, но езикът му беше толкова топъл и жив. Потърси нейния като дружелюбна малка видра, която си търси дом.

Трейси пусна телефона и посегна към шишето с вода, което държеше на своето нощно шкафче.

— И аз искам малко — каза Фил и понечи да се надигне на лакти.

— Цялата е твоя — отвърна Трейси и го заля с нея. Просто в случай, че бе лъжец, Фил извика, но тя не му обърна внимание. Нямаше време да разбере — и може би не искаше да знае. Щеше да закъснее адски много за Джон. Намъкна дрехите си, нахлузи обувките си и прекоси стаята. — Изчезвам — извика от вратата през смях. Последното, което видя, беше как Фил размотава мокрия сив чаршаф от длъгнестото си слабо тяло.

Bad Boy, Olivia Goldsmith, 2001; Мой превод, издателство “Весела Люцканова”, 2003 г.

За Весела Люцканова, която обичам като втора майка и първа фея, кръстница и наставница

By Kukuvica

Казвам се Маргарита. Пиша предимно за мъглата, за вятъра и за други магически сили.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *