Двете криви тухли

След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес. Първите няколко седмици спяхме върху врати, купени на безценица от един склад за отпадъци; бяхме ги повдигнали върху тухли в четирите края, за да не са на земята. (Дюшеци естествено нямахме, както се очаква от горски монаси.)

Настоятелят получи най-хубавата врата, гладката. Моята имаше голяма нащърбена дупка в средата, където някога бе имало дръжка. За моя радост тя бе махната, но сега в центъра на моето необичайно легло зееше дупка. Шегувах се, че няма да е нужно да ставам, за да ходя до тоалетна! Суровата истина обаче бе, че вятърът минаваше през дупката. През онези първи нощи трудно заспивах.

Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагав бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си „Би Би Си“ (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за даизравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търхение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.

– Хубава стена – похвали той непринудено.

Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? ТНе виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?

Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.

– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни. тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли отделно от двете „сгрешени“. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една „хубава тухлена стена“. Двайсет години по-късно тявсе още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли“? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли“? Всъщност добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена“.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от „сгрешените“. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.

– Ние, строителите, винаги допускаме грешки – започна той, – но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност“, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики“ на къщата ви да са били първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партньор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти“, които ще обогатят живота ви на този свят – стига да престанете да се вторачвате в тях.

Отвори сърцето си – Аджан Брам
Превод: Снежана Милева
2011 г., изд. „Хермес“

Героична саможертва

Когато бях учител, водех клас от трийсет ученици. След годишните изпити вниманието ми бе привлечено от ученика, който бе отбелязал най-ниски резултати. Виждах, че наистина е потиснат от представянето си, затова го извиках настрани.

– В един клас от трийсет души все някой трябва да е последен – казах аз. – Тази година се случи така, че ти направи тази героична саможертва, за да не се налага никой от съучениците ти да изживее срама да е последен в класа. Ти си толкова добър, толкова състрадателен, че заслужаваш медал.

И двамата знаехме, че говоря глупости, но той се ухили. Вече не гледаше на събитието като на края на света.

Следващата година той се справи много по-добре и тогава бе ред на някой друг да направи героичната саможертва.

Отвори сърцето си – Аджан Брам

Превод: Снежана Милева

2011 г., изд. „Хермес“

Всичко започва с мъглата


В началото на 70-те години по време на един прием в Париж посланикът на комунистическа Албания провежда кратък разговор с Мигел Астуриас, който тогава е също посланик на Гратемала във Франция.

На пръв поглед разговорът не може да е бил друг освен протоколен, още повече, че двете малки държави нито са имали и, изглежда, нито са възнамерявали да установят каквито и да било отношения, включително и дипломатически. Романистът нобелист вече е и доста възрастен и на френските приеми с положителност е бил твърде уморен от безцелните разговори, хорското любопитство и досадните въпроси: „Пишете ли нещо ново?“. Освен това той отдавна всестранно е задоволил любопитството си, особено онова, свързано с диктаторските страни, тъй като в своите произведения преди повече от четиридесет години е проследил и описал, както рядко някой друг, механизмите на диктатурата. Накрая, какво би могъл да каже големият писател на посланика на една държава, чийто диктатор е все още жив и досущ прилича на президента-диктатор, обрисуван от него в прочутия му роман „Господин Президент“?

Ето и разговорът, който ми предаде лично посланикът през октомври 1971 година:

Астуриас: „Албания… Слушал съм за вашата страна. Искам да знам има ли много мъгла?“

Посланикът: „Хъм, как да ви отговоря. Може да се каже да. Естествено, че има и мъгла.“

Астуриас: „Не случайно ви попитах. Ако има мъгла, ще рече, трябва да има и легенди.“

Това е бил разговорът, или поне неговата същност.

„Легенда на легендите“

– Исмаил Кадаре

Превод от албански: Марина Маринова

2003 г., изд. „Стигмати“, „Жанет-45“



нинтен

В японския будизъм понятията нин и тен описват двете форми на щастие в живота. Нин описва състоянието на душевен мир, ведрост и спокойствие, докато тен обхваща онези извънредни моменти на интензивна емоция и любов, които оставят дълбоки следи в живота ни.

Нин е състояние на възвишена радост, един ден изживян в нин съответства на цяла година на лутане и терзания в хаотичния свят на привидностите. Един ден тен, от друга страна, съответства на стотици, дори хиляди сиви безрадостни дни.   

Гласът на Земята

Амергин опря гръб в мачтата на дървения кораб и се вгледа в мъглата, килнал глава на една страна, заслушан, вглъбен в шумовете на морето и вятъра, отхвърляйки ги един по един от съзнанието си, съсредоточен върху звуците на Отвъдното, светът на духа и царството на феите. Вече беше стар, много по-стар от Ебър Дон, най-възрастният син на Мил. Знаеше, че хората го смятаха за незаконен брат на мъртвия крал, но Амергин вече бе старец, когато се роди Мил. Беловласият беше съветвал бащата на Мил, после Мил, а сега съветваше собствените му синове. Някои го наричаха друид или магьосник, вълшебник, светец, но той всъщност не беше такъв. Въпреки че баща му беше човек, майка му бе едно от онези нечовешки създания, които обитаваха дивите лесове. От майка си момчето беше наследило дара на дълголетието и нейната чувствителност към нечовешкия свят. Амергин никога не се назоваваше вълшебник или магьосник – макар че беше такъв и още много други неща, – а предпочиташе да си казва, че просто беше в хармония с духовете и елементите. Всяко нещо си имаше същност, душа … и ако човек се вслушаше в този глас, той постигаше тяхното знание, а знанието беше необятна сила.

Сега той се вслуша в неизброимите звуци на земята пред него. Тя притежаваше огромна магия и мощ; гласовете бяха силни, трептящи, настоятелни, нетърпеливи да му зашепнат. Амергин разпозна вятъра и морето, земята и въздуха, растежа и духа. Устните на стареца се размърдаха, докато различаваше вълшебната песен на земята. Виж ме, шепнеха те, чуй ме, мълвяха те, слушай ме…

– Аз съм вятърът, дето приижда от морето…

–Аз съм вълната, дето се изтръгва от могъщия океан…

– Аз съм гласът на морето…

– Аз съм бикът на седемте битки…

– Аз съм хищната птица, която гнезди на бялата скала…

– Аз съм мъничката капка роса…

– Аз съм най-красивото от всички цветя…

– Аз съм най-силният глиган…

– Аз съм най-дивата сьомга…

– Аз съм най-дълбокото езеро на тази земя…

– Аз съм вдъхновението, което води човека…

– Аз съм изворът на човешката сръчност…

– Аз съм силата на смъртта…

– Аз съм духът, който човекът нарича Бог…

Когато Амергин погледна отново Ебър Дон, в избледнелите очи на стареца проблясваше влага.

– Е? – прошепна Ебър Дон, стъписан от изражението на старческото лице.

На лицето на Амергин грейна победоносна усмивка.

– Това е мястото!

Ирландски митове и легенди,
Майкъл Скот

Едно легендарно писмо

Великият вожд във Вашингтон възвестява, че желае да закупи нашите земи. Великият вожд се обръща към нас с думи на добра воля и приятелство. Той постъпва много любезно, защото знаем, че не се нуждае от нашето приятелство. Ние ще обсъдим неговото предложение, понеже ни е добре известно, че ако не му продадем земята, белият човек ще дойде с пушки и ще ни я вземе.

Но как може да се купи небето или да се продаде топлотата на земята? Такава мисъл е чужда за нас. Свежестта на въздуха и отблясъкът на водата не са наше притежание – как можете да купите това от нас? Всяка педя земя е свещена за моя народ. Всяко борово клонче, всяко зрънце пясък край брега, мъглата в гъстата гора, всяка полянка, всяка буболечка е нещо свято в мислите и опита на моя народ. Сокът, който всмуква дървото, носи спомена за народа ни. Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са наши сестри, сърните, конят, големият орел – наши братя. Канарите, сочните ливади, топлината на мустангите и на човеците – всичко това е част от едно семейство. И когато Великият вожд от Вашингтон ни изпраща вест, че възнамерява да купи нашите земи, то той иска твърде много.

Великият вожд ни уведомява, че ни дава място,където ще можем да живеем приятно и спокойно. Да бъдем негови деца, а той – наш баща. Може ли това да стане някога? Всевишният обича вашия народ, той изостави нашия народ. Той изпраща машинарии, за да помага на белия човек, строи големи селища за него. От ден на ден той прави вашия народ по-могъщ. Скоро вие ще залеете нашата земя, както водната стихия се втурва от сипеите след пороен дъжд. Нашият народ е отлив без нов прилив. Не, ние сме различни. Нашите деца не играят с вашите деца, нашите старци разказват други приказки.

Всевишният е на ваша страна – ние сме сираци. Ние благоговеем пред нашите гори. Не зная – ние сме направени не като вас. Озарената вода, която тръпне в ручеите и реките, не е само вода, тя е кръвта на нашите деди. Ако ви продадем земята, знайте, че тя е свята и кажете на вашите деца, че тя е свята, и че всеки лек отблясък в бистрата вода на езерата разказва за живота на моя народ. Ромонът на водите е гласът на нашите деди. Реките са наши братя – те утоляват нашата жажда. Реките носят нашите лодки и хранят нашите деца!

И занапред вие ще трябва да бъдете добри към реките и към всички останали ваши братя… Ние знаем, че белият човек не ни разбира. За него всяка част от земята е като друга, защото той е чужденец, той идва нощем и взима от земята каквото му хрумне. Земята не е негов брат, а враг и когато я завладее, той крачи към други земи. Той изоставя гробовете на дeдите си и не иска да знае. Той краде земята от децата си и не иска да знае. Той гледа на майка си – земята, и на брат си – небето, като нещо за купуване и плячкосване… ненаситният му глад ще погълне земята и ще остави само пустиня! Не зная – ние сме други! Като гледаме вашите градове, нас ни боли. Може би защото сме диви, не разбираме. Трясъкът обижда ушите ни. Що за живот е, ако не можеш да доловиш чуруликането на нощната лястовица или крякането на жабите в езерото в полунощ.

Диви сме, не разбираме. Индианецът се трогва от нежния полъх на ветреца, галещ повърхността на езерото, чувства уханието на въздуха, тъй бистър от падналия по пладне дъжд и тръпчивия мирис на бора. Въздухът е скъпоценен за нас, защото всяко същество диша еднакво – животното, дръвчето, човекът – полъхът е всеобщ.

Белият човек сякаш не забелязва въздуха, който диша. Той е като отдавна умиращ, притъпен към полъха. Ако ви продадем нашата земя, не бива да забравяте, че въздухът ни е скъп, че въздухът дели дъха си с всичко живо и му вдъхва живот. Ако продадем нашата земя, трябва да я пазите свято и нека и белият човек почувства, че вятърът лъха сладост от полските цветя. Ако се решим да приемем вашето предложение, то ще бъде само при едно условие: белият човек трябва да се отнася към животните на земята ни като към свои братя.

Диви сме, така го разбираме. Аз видях хиляди гниещи бизони, изоставени от белия човек, разстреляни от прозорците на минаващ влак. Див съм и не разбирам как може един димящ железен кон да е по-важен от един бизон, който ние убиваме, само за да преживеем. Какво е човекът без животните? Изчезнат ли всички животни, човекът би умрял от велика самота на духа. Каквото и да се случи на животните, то винаги се случва и на човека. Всички неща са свързани. Каквато напаст връхлети земята, ще връхлети и чадата на земята. Изхрачи ли се човек на земята, храчката пада на лицето му… Не човекът е създал тъканта на живота, той е само една брънка в тъканта. Можете ли да закупите наново бизоните, когато и последният от тях бъде убит?

Ние не можем да живеем заедно. Ще помислим върху предложението да отидем в резервата. Там ще живеем в усамотение и мир. Не е важно къде ще прекараме сетните си дни. Децата ни видяха бащите си повалени и победени. Нашите воини бяха опозорени. Сега те прекарват дните си в безделие – тровят тялото си със сладки ястия и люти напитки. Няма значение къде ще прекараме сетните си дни. Вече са малко. Няколко часа, няколко зими и няма да останат деца да тъгуват над гроба на един народ, който някога бе тъй силен и изпълнен с толкова надежди, както сега вие.

Но защо да тъгуваме по гибелта на нашия народ? Народите са съставени от човеци – не друго. Хората идват и си отиват, както вълните в морето. Дори белият човек не може да отмине тази съдба. Едно знаем – един ден белият човек сигурно ще открие, че сме едно. И ще разбере, че тази земя е ценна. И белите ще изтлеят – може би по-рано, отколкото си мислят.

Продължавайте да мърсите утробата си – една нощ ще осъмнете задушени в собствената си мръсотия. Но при залеза си вие ще бъдете в най-пищния си блясък – тази прокоба е нашата загадка!

Ние сме диви и мечтите на белия човек си остават тайна за нас. Затова всеки ще върви по своя път. Защото ние държим всеки човек да живее така, както сам разбира, както сам желае, колкото и да е различен от нас. Когато последният от нашето племе напусне тази земя и споменът за него остане в сянката на някой облак над прерията, над тези брегове и тези гори ще продължава да витае живия дух на моите прадеди.

Защото те са възлюбили тази земя, така както новороденото обича туптенето на майчиното сърце. Ако ви продадем нашата земя, обичайте я тъй, както ние я любехме, грижете са за нея, както ние сме я милвали. Запазете спомена за земята – запазете я такава, каквато е, когато ви я предаваме. И с всичката ваша сила, с целия ваш дух, с цялото си сърце я запазете за вашите деца и я обичайте.

Защото ние знаем – всички сме едно. Дори белият човек не може да убегне от общата ни съдба. Може би все пак сме братя.

Нека той да е справедлив и да се отнася добре с моя народ, защото мъртвите са всичко друго, но не и безсилни.

Мост през вечността

Понякога си мислим, че не е останал нито един дракон. Не
е останал нито един смел рицар, нито една принцеса не броди в тайни гори, не омагьосва с усмивка елени и пеперуди.
Понякога си мислим, че нашият век е отвъд всякакви граници, отвъд всякакви приключения. Съдбата е далеч отвъд хоризонта; озарените сенки са препуснали отдавна в галоп и са се стопили в далечината.
Колко е хубаво, че грешим. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията… те са не само тук и сега, те са единствените истински обитатели на Земята!
Разбира се, в нашия век те са променили одеждите си. Днес
драконите носят строги държавни костюми, наречени провал и опасност. Обществените демони се спускат стремглаво към нас с пронизителни писъци веднага щом вдигнем очи от земята и дръзнем да завием надясно на ъглите, на които са ни казали да свърнем наляво. Преображенията са станали толкова изкусни, че принцесите и рицарите могат да остават скрити едни от други, скрити дори от самите себе си.
Но майсторите на реалността все още ни пресрещат насън, за да ни кажат, че не сме загубили доспехите, които са ни необходими в битката с драконите, синята огнена електрическа дъга в нас, която ни позволява да променяме нашия свят така, както искаме.
Интуицията не лъже: ние не сме прах, ние сме магия!
Това е история за един рицар, който умираше, и за принцесата, която му спаси живота. Това е история за красота и зверове и чародейства и крепости, за привидната мощ на смъртта и за истинската сила на живота. Това е приказка за онова едничко приключение, което е най-важното във всяка епоха. Поне аз така мисля.
Онова, което е описано тук, се случи почти точно така, както излезе върху белия лист. Позволих си няколко волности с хронологията, някои хора в книгата са събирателни образи, повечето имена са измислени. Останалото не бих могъл да измисля, колкото и да се опитвах; истината не беше достатъчно достоверна, за да се представи като измислица.
Тъй като читателите умеят да надзъртат зад маските на писателите, вие ще видите какво ме подтикна да поставя тези думи върху хартия. Но понякога, когато светлината е такава особена, писателите също могат да надзъртат зад маските на читателите. В тази светлина аз сигурно ще открия вас и вашата любов да вървите някъде по тези страници, заедно с мен и моята любов.

Ричард Бах, „Мост през вечността“

Превод Маргарита Спасова

Изпитанието

Навремето, когато беше прост воин, който продаваше меча си на онзи, който предложеше най-висока цена, той се мислеше за богат и копнееше да стане крал.

Сега беше крал, Крал на кралете, Ард Ри, Върховният крал. Той беше господарят на цяла Ерин… и сега си даваше сметка, че макар да можеше да си позволи много, никога нямаше да бъде свободен.

Хората го наричаха крал, но той знаеше, че е най-обикновен роб. Роб на традицията и положението. Когато бе воин, отиваше там, където поискаше, правеше каквото поискаше и никой не мърмореше, че давал лош пример, никой не го съветваше да се оттегли в покоите си, понеже на другия ден му предстояли важни дела. Навремето беше командвал войски: сега едва успяваше да командва себе си.

Но животът все още го блазнеше; имаше жена, която май наистина го обичаше, въпреки че бяха сключили брак по сметка, уреден от други хора.

Конете полудяха от топлината и горчивата миризма на магия и дори капналите елени, метнати отзад в колесницата, се надигнаха, оживени от силата, която насищаше въздуха.

Полузабравеното изкуство да се пишат писма

Пиша ти. Всеки ден. Това е моят език. Да ти кажа: „Тук съм и мисля за теб. Всеки ден.“ Защото…

— Най-слабата карта — заловил се да обяснява първият дребосък, — така наречената седмица, това са писмата, в които хората се лъжат взаимно или се преструват едни пред други.

— След нея идва осмицата — продължи вторият бръмбазък. — Това са писма, които се пишат от немай-къде и по задължение.

— Третата слаба карта е деветката — обадил се третият завързак. — Това са писма, които се пишат само от учтивост.

— Първата силна карта е десетката — рекъл четвъртият. — Това са писма, в които хората си пишат нещо ново и интересно.

— Втората силна карта е попът — казал петият педя човек. — Това са писъмца, които хората изпращат, когато искат да доставят радост на някого.

— Третата силна карта е валето или момчето — рекъл шестият. — Това са писма, които си разменят добри приятели.

— Четвъртата силна карта се нарича цар или дама — добавил седмият. — Това е писмо, написано с любов.

— А най-силната карта или така нареченото асо — завършило осмото старче, — това е писмо, в което човек отдава на някого цялото си сърце. Това е карта, която бие всички останали. За ваше сведение, господин Колбаба, такива писма се случват, когато майка пише на детето си или когато някой пише на другиго, когото обича повече от себе си.

Из „Пощенска приказка“, Карел Чапек

Вълкът и провалената муза

Тази нощ бродех в гората. Студът сковаваше всичко, снегът скърцаше, въздухът беше кристализирал в изначална красота. Моят ангел, Вълкът, бдеше над мен. Забелязахме тъмна купчина в искрящите преспи. Отдалеч приличаше на тревопасно животно. Още топло, пък макар и измръзнало.

Вълкът изъмжа алчно.

Аз наострих уши.

Доближихме го предпазливо.

Лежеше, проснат върху девствено скрежно легло, губеше сили, премръзнал, почти морав, едва дишащ, с укротено сърце, душата му вече се рееше в чисти мечти.

Смъртта го очакваше, изящна, опияняваща, сто процента забрава.

Огледах го с откровена ненавист. Вече познавах един. Но Вълкът тикна муцуна в лицето му, погледна луната и зави.

И тогава, по дяволите, обърках конците.

Копнеех да му скърша врата, да го избавя от мъките, да го оставя да досънува своя омайващо леден сън, да изчезне под преспите.

Вместо това го стоварих върху гърба на Вълка (прости ми, Пазител), подхванах краката му и го завлякохме до бърлогата.

Напоих го с отвари и мед, докато наум го проклинах. Завих го с дантели от вълна, които сама бях изпрела. Измих раните му с пресъхналите си сълзи.

Проклетникът оживя.

Какво да го правя сега?