Двете криви тухли

След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес. Първите няколко седмици спяхме върху врати, купени на безценица от един склад за отпадъци; бяхме ги повдигнали върху тухли в четирите края, за да не са на земята. (Дюшеци естествено нямахме, както се очаква от горски монаси.)

Настоятелят получи най-хубавата врата, гладката. Моята имаше голяма нащърбена дупка в средата, където някога бе имало дръжка. За моя радост тя бе махната, но сега в центъра на моето необичайно легло зееше дупка. Шегувах се, че няма да е нужно да ставам, за да ходя до тоалетна! Суровата истина обаче бе, че вятърът минаваше през дупката. През онези първи нощи трудно заспивах.

Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагав бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си „Би Би Си“ (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за даизравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търхение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.

– Хубава стена – похвали той непринудено.

Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? ТНе виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?

Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.

– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни. тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли отделно от двете „сгрешени“. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една „хубава тухлена стена“. Двайсет години по-късно тявсе още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли“? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли“? Всъщност добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена“.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от „сгрешените“. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.

– Ние, строителите, винаги допускаме грешки – започна той, – но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност“, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики“ на къщата ви да са били първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партньор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти“, които ще обогатят живота ви на този свят – стига да престанете да се вторачвате в тях.

Отвори сърцето си – Аджан Брам
Превод: Снежана Милева
2011 г., изд. „Хермес“

Героична саможертва

Когато бях учител, водех клас от трийсет ученици. След годишните изпити вниманието ми бе привлечено от ученика, който бе отбелязал най-ниски резултати. Виждах, че наистина е потиснат от представянето си, затова го извиках настрани.

– В един клас от трийсет души все някой трябва да е последен – казах аз. – Тази година се случи така, че ти направи тази героична саможертва, за да не се налага никой от съучениците ти да изживее срама да е последен в класа. Ти си толкова добър, толкова състрадателен, че заслужаваш медал.

И двамата знаехме, че говоря глупости, но той се ухили. Вече не гледаше на събитието като на края на света.

Следващата година той се справи много по-добре и тогава бе ред на някой друг да направи героичната саможертва.

Отвори сърцето си – Аджан Брам

Превод: Снежана Милева

2011 г., изд. „Хермес“

Всичко започва с мъглата


В началото на 70-те години по време на един прием в Париж посланикът на комунистическа Албания провежда кратък разговор с Мигел Астуриас, който тогава е също посланик на Гратемала във Франция.

На пръв поглед разговорът не може да е бил друг освен протоколен, още повече, че двете малки държави нито са имали и, изглежда, нито са възнамерявали да установят каквито и да било отношения, включително и дипломатически. Романистът нобелист вече е и доста възрастен и на френските приеми с положителност е бил твърде уморен от безцелните разговори, хорското любопитство и досадните въпроси: „Пишете ли нещо ново?“. Освен това той отдавна всестранно е задоволил любопитството си, особено онова, свързано с диктаторските страни, тъй като в своите произведения преди повече от четиридесет години е проследил и описал, както рядко някой друг, механизмите на диктатурата. Накрая, какво би могъл да каже големият писател на посланика на една държава, чийто диктатор е все още жив и досущ прилича на президента-диктатор, обрисуван от него в прочутия му роман „Господин Президент“?

Ето и разговорът, който ми предаде лично посланикът през октомври 1971 година:

Астуриас: „Албания… Слушал съм за вашата страна. Искам да знам има ли много мъгла?“

Посланикът: „Хъм, как да ви отговоря. Може да се каже да. Естествено, че има и мъгла.“

Астуриас: „Не случайно ви попитах. Ако има мъгла, ще рече, трябва да има и легенди.“

Това е бил разговорът, или поне неговата същност.

„Легенда на легендите“

– Исмаил Кадаре

Превод от албански: Марина Маринова

2003 г., изд. „Стигмати“, „Жанет-45“



нинтен

В японския будизъм понятията нин и тен описват двете форми на щастие в живота. Нин описва състоянието на душевен мир, ведрост и спокойствие, докато тен обхваща онези извънредни моменти на интензивна емоция и любов, които оставят дълбоки следи в живота ни.

Нин е състояние на възвишена радост, един ден изживян в нин съответства на цяла година на лутане и терзания в хаотичния свят на привидностите. Един ден тен, от друга страна, съответства на стотици, дори хиляди сиви безрадостни дни.