Вълкът и провалената муза

Тази нощ бродех в гората. Студът сковаваше всичко, снегът скърцаше, въздухът беше кристализирал в изначална красота. Моят ангел, Вълкът, бдеше над мен. Забелязахме тъмна купчина в искрящите преспи. Отдалеч приличаше на тревопасно животно. Още топло, пък макар и измръзнало.

Вълкът изъмжа алчно.

Аз наострих уши.

Доближихме го предпазливо.

Лежеше, проснат върху девствено скрежно легло, губеше сили, премръзнал, почти морав, едва дишащ, с укротено сърце, душата му вече се рееше в чисти мечти.

Смъртта го очакваше, изящна, опияняваща, сто процента забрава.

Огледах го с откровена ненавист. Вече познавах един. Но Вълкът тикна муцуна в лицето му, погледна луната и зави.

И тогава, по дяволите, обърках конците.

Копнеех да му скърша врата, да го избавя от мъките, да го оставя да досънува своя омайващо леден сън, да изчезне под преспите.

Вместо това го стоварих върху гърба на Вълка (прости ми, Пазител), подхванах краката му и го завлякохме до бърлогата.

Напоих го с отвари и мед, докато наум го проклинах. Завих го с дантели от вълна, които сама бях изпрела. Измих раните му с пресъхналите си сълзи.

Проклетникът оживя.

Какво да го правя сега?

Сребърните налъми на една муза

Подхванах тази история отдавна, завърших я преди време, изгубих я неотдавна, съживих я навреме.

Във въпросното време аз бях петгодишна, заточена на Трънките, отглеждана от дядо, наричан от баба ми, на която съм кръстена, Любе.

Отклоних се. Всеки следобед се качвах в стаята на втория етаж и се преструвах, че лягам да спя. На седмата минута излизах на пръсти в коридора, откачах дървената стълба от пироните в нишата, опирах я на стената и тихичко, като мишка, се покатервах на тавана. Най-трудно беше да се набера на несъществуващите ми мускули, за да се провра през четвъртития отвор и да седна на ъ… пода на тавана?!? Там, сред прахоляк, паяжини и ужасяващи светлосенки, долитащи през капандурата в убийствено горещия ден, аз излазвах на колене, добирах се до грамадните сандъци и се заравях сред черги, необличани кенарени ризи, вмирисани на гранясало газени лампи и стъклария от кръчмите на прадядо ми. Докато един ден открих съкровище. Чифт сребърни или най-малкото пиринчени ковани налъми, украсени с изящество, които ми паснаха като ръкавица. Смъкнах ги разтреперана, едва дочаках часа на следобедната проверка, нахлузих ги и слязох победоносно на терасата. Оттам нататък стана напрегнато. Наложи се да ги събуя, после бяха отнесени, след което всеки спомен за моите сребърни налъми беше заличен от официалната история на рода ни.

Странстващите митове в Люлин

Чета и се смея…

Тази история се повтаря отново и отново, обаче изводът ми убягва – външен диск ли ми трябва или нещо друго?

„Днешното ми кошмарно настроение се дължи отчасти на факта, че при прехвърлянето на файловете младежът е изтрил документа с разказите ми. Добрата новина е, че повечето са публикувани и ги имам черно на бяло, но най-хубавият, който беше писан за един международен конкурс, е изгубен. Не знам дали е поличба или просто лош късмет… Разказваше се за един пустинен джин, един терорист в Палестина, за босненски поп и ходжа – стари приятели и за влюбени сръбкиня и албанец. Заради нашата евро-атлантическа ориентация при превода на английски и френски орязаха най-хубавите неща и сега си блъскам главата – неспособна да възстановя духа и ритъма на думите си.“

– годината ми се губи, но трябва да е около 2007-а

Древна съм като солта на Земята.