Categories
ДУМИ ПРЕВОДИ ЧУВСТВА

Кой ме иска?

Известно време обикалях Европа, а после, на 27, се върнах в Париж и започнах работа като преводачка. Имах прекрасен живот: апартамент в Маре, добри приятели, фантастично бистро точно под апартамента – изпращаха ми истинска soupe a l’oignon, когато ме мъчеше настинка или махмурлук.

Сигурно се чудите защо живея под един покрив с рижав сексуален маниак. То е дълга история, но е най-добре да ви я разкажа от игла до конец, та да приключим с досадните обяснение и да преминем по същество.

Както вероятно сте забелязали, аз се казвам Стела. Всъщност се казвам Естела, но толкова ми писна от неправилното произношение, с което ме обстрелваха всеки ден – “И-стел”, “Е-стели”, “Ес-туел”, че дори “Естър” – и да ме карат да им го диктувам буква по буква, че преди няколко години го поангличанчих. Аз, както вече споменах, съм наполовина англичанка, по майчина линия. Баща ми е французин (и май е гей, но не съм съвсем сигурна; определено е най-непостоянният мъж на земята, както сами ще се убедите). Отраснах в Париж, говорейки френски, въпреки че мама, като типична упорита английска снобка, която живее в чужбина двайсет години и нарочно не овладява тънкостите на езика, вкъщи винаги ми говореше на английски.  

Та, растях овладявайки два езика, макар че очевидно живеейки в Париж, всичките ми ежедневни дела – училище, приятели, магазини, ресторанти – се провеждаха на френски. Всяка година прекарвахме лятната ваканция в Англия, където отсядахме с родителите на майка ми в тяхната къща в Източен Съсекс и това, в съчетание със смазващата реакция на майка ми в мига, щом изтънченото й ухо доловеше някакво подобие на френски акцент в речта ми – “Миличка, полъхваш на жабарка” – означава, че говоря английски като, ами, като местна.

(Странно от страна на майка ми да се омъжи за французин, а после да се сконфузва от французойщината, нали? Когато имитира някой французин, започва да говори носово. Но забелязвам, че това се случва при повечето женени за “чужденци” англичани: половин минутно опиянение от блаженството на екзотиката, последвано от двайсет години дълбок срам.)

Когато бях на четиринайсет, мама и татко се разделиха и ме изпратиха за две години в пансион. Тогава именно осъзнах, ден след ден, че макар да говорех английски не по-зле от Джуди Денч, независимо дали ми харесваше или не, в света на средната класа, който населявах, бях безнадеждна чужденка: обичах семейството си повече от конете, не можех да ям кайма, умеех да се целувам с език, харесвах цигарите и вкъщи ми беше позволено да пуша по една на ден, отказвах да играя на народна топка, понеже щеше да ми съсипе прасците (знам: ужасно е от моя страна – но е вярно), и така нататък и така непростимо чуждестранно нататък. Все пак успях да се сприятеля с няколко момичета с конски физиономии и станах много добра на тенис, така че двете години не бяха съвсем изгубени.

Няма да ви отегчавам със студентските си години – две в Сорбоната, една в Кеймбридж, зубрене на романски езици. Стига ви да знаете, че не залягах много над книгите, ходех по купони и общо взето си живеех царски. След Кеймбридж се омъжих за момчето, с което излизах през летния семестър: бяхме едва на двайсет и две и цялата работа беше обречена на провал. На практика продължи две глупави, разлигавени години, а раздялата беше съвсем приятелска: Рупърт даже е кръстник на Хъни.

За мое горко и самотно съжаление – сега още един приятел нямаше да ми бъде излишен, – Рупърт, след като се наслади на ергенския живот на свестен западен лондончанин – развявайки си байрака в Гори Тилилейски и така нататък – реши преди шест месеца да си пусне брада и мустаци и да се пресели в Хъбрайдс, където изучава птици, яде раци, носи бодливи пуловери и по неговите собствени думи е блажен и честит. Странно как хората винаги се връщат към изконното: спомням си как майка му ми разказваше, че като дете по цял ден събирал пера и се катерел по дърветата и търси птичи гнезда.

 Аз известно време обикалях Европа, а после, на двайсет и седем годишна възраст, се върнах в Париж и започнах работа като преводач. Имах прекрасен живот: апартамент в Маре, добри приятели, фантастично бистро точно под апартамента – изпращаха ми истинска soupe a l’oignon, когато ме мъчеше настинка или махмурлук. Единствената муха в сладкото беше работата: превеждането на безкрайни документи на планове за разрастване на петролно-химически компании не е кой знае колко вълнуващо. Все пак изглеждаше, че колкото по-скучна и техническа беше работата, толкова по-добре се заплащаше, така че си живеех царски. Любовните истории тук-там по пътя поддържаха нещата в приятен зигзаг; и като се обърна в блаженството на ретроспекцията, май бях напълно доволна. 

Бях на трийсет и четири, когато се запознах с Доминик Мидхърст, макар че моя изнежен баща, който открай време храни слабост към съвременното изкуство (в даден период от детството ми – трябва да е било в края на шейсетте, – реши, че трябва да заживеем в гола бяла къща с бял линолеум и огромни смущаващи, пораждащи кошмари платна на трупове, доколкото си спомням, макар че не може всичките да са били такива, които украсяваха високите стени. Освен това в тоалетната на долния етаж си имахме малка, графично реалистична картина на еректирал, съвсем розов пенис, която доста логично се казваше, Le Penis, от неизвестен автор, макар винаги да съм подозирала, че беше творение на папа.   

Когато се запознахме, Доминик, който е две години по-млад от мен, тъкмо започваше да съгражда своята империя: беше разбрал значението на ПиАр и рекламата много преди всички останали и си беше събрал конюшня от млади концептуални художници (какво означава това? Че има ли художник без концепция? Това е същото като обявите за къщи, построени по “архитектурен план”); художници, които обичаха да украсяват клюкарските страници на таблоидите с една или друга изцепка.

Баща ми купи няколко картини – въпреки че трудно можеха да се нарекат картини – за своя ХVІ-ти апартамент и няколко месеца по-късно се оказа, че Доминик има нужда от някой, който да му превежда все по-дебелите, подробни каталози. Странно, тъй като никога не бе проявявал особена симпатия към Доминик, баща ми предложил мен и макар да не бях очарована от идеята баща ми да ми намира работа, нито от изобразителното изкуство, а още по-малко от бледия, рус, хилав Доминик, другият ми вариант за професионално развитие беше да се преместя в Брюксел, където да превеждам за Европейския съюз. Да работя за Доминик означаваше да запазя любимия си апартамент, да продължа да похапвам лучена суха и да запазя връзката си с един собственик на книжарница с фетиш към боси крака (необясним, както всеки фетиш. Така де, крака.) Така приех работата и започвах да превеждам квазибезумните каталози.

В някакъв момент Доминик реши, че ще е по-лесно за всички, ако преместя работното си място от вкъщи в неговата парижка галерия (по онова време имаше две галерии, едната в Париж и другата в Лондон: той прекарваше поравно време и в двете), като нерядко произведението висеше пред мен, за да го опиша по-ясно. Освен с превеждането на каталозите, в които нелепи псевдовъзторжени чувства се изразяваха с гръмки, нелепи псевдоизречения, поех организационните въпроси на галерията; което включваше по някой и друг официален обяд  с Доминик и потенциалните купувачи.

Подобно на майка ми и Джейн Бъркин, Доминик говореше само най-елементарен френски със силен акцент: много чаровен, дръзко бързо, но недостатъчен за сериозно обсъждане на различните достойнства на нашите разнородни художници. Когато клиентите си тръгнеха, двамата оставахме да пийнем заедно коняк и постепенно си дадохме сметка, че ни е приятно да си правим компания. “Ти ме разсмиваш, Стела”, каза веднъж той с чувство на шокирана, не съвсем приятна почуда, която човек би използвал, за да каже, “От теб ми се доаква.”

Та, така започнахме да излизаме, но ни трябваха две години: нищо общо със старата coup de foudre. Докато киснех в задната стаичка на галерията, бях забелязала, че той си падаше към отнесени дългокраки блондинки с изкусно филирана коса: типа мадами, които изглеждат най-добре в спортни коли (Дом имаше двете, и двете червени: ако голямата кола = малка пишка, мислех си, дали кола х 2 = “Ама още ли не си го вкарал?” пропорции?).

Е, аз краката ги имах, но само дотам: във всяко друго отношение бях физическата антитеза на неговия любим тип. Аз съм висока, с тъмнокестенява коса до рамената, веднъж поетично описана от Доминик като грива с цвета на натурален шоколад, и очи в тон. Не изглеждам зле – много си харесвам миглите, – но не би ви хрумнало “поло и шампанско”, като ме погледнете, а полото и шампанското бяха основни приоритети за Доминик: той си падаше по жените, които вероятно имат микро-маникюристки, невидими с просто око, които непрестанно лъскат безупречните им нокти.

Моите нокти бяха изгризани и по онова време не носех нито грим, нито високи токчета: обличах се от (френски) битаци, в стари рокли четвърта ръка на “Диор” и “Баленсиага”. Изглеждах забележително, както винаги си казвам, но в световната столица на модата сигурно съм изглеждала доста самобитна.

Той също не беше мой тип: приличаше на братята на приятелките ми от училище. Нали се сещаше: някак Белосан и Колосан англичанин, със смотана подстрижка на колежанин и подчертана слабост към кубинки от Челси и износени бледорозови ризи от Търнбул & Асър. Но като търговец на картини, този имидж беше облагороден с изряден престорен акцент и колекция модни черни сака на Прада, които целенасочено объркваха впечатленията за класовата му принадлежност: неговите художници, струва ми се, явно смятаха Дом за превъзмогнал смотаняк. Той пък не си правеше труд да ги изважда от заблудата им.

Но тогава, две години след като се запознах с него и около шест месеца слез първия служебен обяд, Доминик ми се нахвърли (англичаните винаги се нахвърлят, сякаш искат да те приковат с карфица за стената преди да успееш да избягаш). Не беше трудно да се поддам. Количеството време, което той прекарваше в Париж, ме убеждаваше, че не е непоправим англичанин, особено по отношение на секса: не искаше да ме пляска по дупето, нито ме караше аз да го пляскам, например. Доминик беше чаровен, остроумен, говореше френски безстрашно лошо и постоянно ме водеше по разни m’as-tu-vu ресторанти, където от дъжд на вятър разни хора го разпознаваха. Как можех да му устоя?

Не Се Оженихме, което ще рече, че официално заживяхме заедно през 1999, като през същата година се преместихме в Лондон. Аз бях на трийсет и шест и от десетина години не бях стъпвала там. Дълбоко в сърцето си знаех още тогава, че това в никакъв случай не е любовта на живота ми; то нали това е смисълът да Не Се Жениш: винаги можеш да си тръгнеш без особени усложнения. На теория, на всяка цена. Дори тогава, обаче, теорията изглеждаше малко половинчата: мисълта ми, или обичай някой и се ожени за него, или не го прави и си задръж собствения апартамент. (Което аз за съжаление не направих: моя апартамент в Маре беше обявен за продан, а всичките ми неща бяха опаковани в кашони и изпратени в Лондон.)

В негова чест, Дом също не ме провъзгласи за любовта на живота си: вместо това каза, “Ще ни бъде много забавно, Стела. Ще имаме всичко, каквото поискаме. Ти си единствената жена сред познатите ми, която не ме отегчава.” Бях очарована от последното изречение, както щеше да е всяка на мое място. И тогава, макар да бяхме от поколението, което не се женеше – понеже е прекалено буржоазно, което е много смешно, като се имат предвид обкръжението ни – той отвори една старинна кутийка на Картие и ми подари пръстен със смарагд от трийсетте години, когато аз не очаквах нищо или нещо “временно” с метални шипчета и камъни, подобни на люспички слюда. Та, в крайна сметка, така стана.

By Kukuvica

Казвам се Маргарита. Пиша предимно за мъглата, за вятъра и за други магически сили.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *