Амергин опря гръб в мачтата на дървения кораб и се вгледа в мъглата, килнал глава на една страна, заслушан, вглъбен в шумовете на морето и вятъра, отхвърляйки ги един по един от съзнанието си, съсредоточен върху звуците на Отвъдното, светът на духа и царството на феите. Вече беше стар, много по-стар от Ебър Дон, най-възрастният син на Мил. Знаеше, че хората го смятаха за незаконен брат на мъртвия крал, но Амергин вече бе старец, когато се роди Мил. Беловласият беше съветвал бащата на Мил, после Мил, а сега съветваше собствените му синове. Някои го наричаха друид или магьосник, вълшебник, светец, но той всъщност не беше такъв. Въпреки че баща му беше човек, майка му бе едно от онези нечовешки създания, които обитаваха дивите лесове. От майка си момчето беше наследило дара на дълголетието и нейната чувствителност към нечовешкия свят. Амергин никога не се назоваваше вълшебник или магьосник – макар че беше такъв и още много други неща, – а предпочиташе да си казва, че просто беше в хармония с духовете и елементите. Всяко нещо си имаше същност, душа … и ако човек се вслушаше в този глас, той постигаше тяхното знание, а знанието беше необятна сила.
Сега той се вслуша в неизброимите звуци на земята пред него. Тя притежаваше огромна магия и мощ; гласовете бяха силни, трептящи, настоятелни, нетърпеливи да му зашепнат. Амергин разпозна вятъра и морето, земята и въздуха, растежа и духа. Устните на стареца се размърдаха, докато различаваше вълшебната песен на земята. Виж ме, шепнеха те, чуй ме, мълвяха те, слушай ме…
– Аз съм вятърът, дето приижда от морето…
–Аз съм вълната, дето се изтръгва от могъщия океан…
– Аз съм гласът на морето…
– Аз съм бикът на седемте битки…
– Аз съм хищната птица, която гнезди на бялата скала…
– Аз съм мъничката капка роса…
– Аз съм най-красивото от всички цветя…
– Аз съм най-силният глиган…
– Аз съм най-дивата сьомга…
– Аз съм най-дълбокото езеро на тази земя…
– Аз съм вдъхновението, което води човека…
– Аз съм изворът на човешката сръчност…
– Аз съм силата на смъртта…
– Аз съм духът, който човекът нарича Бог…
Когато Амергин погледна отново Ебър Дон, в избледнелите очи на стареца проблясваше влага.
– Е? – прошепна Ебър Дон, стъписан от изражението на старческото лице.
На лицето на Амергин грейна победоносна усмивка.
– Това е мястото!
Ирландски митове и легенди,
Майкъл Скот