Вълкът и провалената муза

Тази нощ бродех в гората. Студът сковаваше всичко, снегът скърцаше, въздухът беше кристализирал в изначална красота. Моят ангел, Вълкът, бдеше над мен. Забелязахме тъмна купчина в искрящите преспи. Отдалеч приличаше на тревопасно животно. Още топло, пък макар и измръзнало.

Вълкът изъмжа алчно.

Аз наострих уши.

Доближихме го предпазливо.

Лежеше, проснат върху девствено скрежно легло, губеше сили, премръзнал, почти морав, едва дишащ, с укротено сърце, душата му вече се рееше в чисти мечти.

Смъртта го очакваше, изящна, опияняваща, сто процента забрава.

Огледах го с откровена ненавист. Вече познавах един. Но Вълкът тикна муцуна в лицето му, погледна луната и зави.

И тогава, по дяволите, обърках конците.

Копнеех да му скърша врата, да го избавя от мъките, да го оставя да досънува своя омайващо леден сън, да изчезне под преспите.

Вместо това го стоварих върху гърба на Вълка (прости ми, Пазител), подхванах краката му и го завлякохме до бърлогата.

Напоих го с отвари и мед, докато наум го проклинах. Завих го с дантели от вълна, които сама бях изпрела. Измих раните му с пресъхналите си сълзи.

Проклетникът оживя.

Какво да го правя сега?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *