Всичко започна така…

С Мишето се запознахме в автобуса на прибиране от училище. Аз я бях виждала в междучасията, разбира се. Двете бяхме от един випуск, но в различни класове, така че се засичахме само в часовете по математика, където и двете мигахме на парцали. Никога не бяхме разменяли дума. Сега, като се връщам назад, осъзнавам, че тя беше стеснителна. Но по онова време я смятах за скучна и прекалено добродетелна, затова не й обръщах внимание.

И така, един ден се прибирах от училище с автобуса. Мишето седеше няколко седалки по-напред, забила глава в някаква книга, както винаги. Две момичета от горния клас седяха зад нея, закачаха се и говореха високо. Знаех кои бяха и честно казано, малко се страхувах от едната – Лиза – защото беше малко побъркана. Затова наведох глава и се престорих на погълната в домашното ми по география.

След няколко минути те се умълчаха и това ме накара да погледна. Откачената Лиза беше извадила ножичка за нокти, държеше в ръка едната руса плитка на Мишето и кълцаше с маниакално усърдие. Отначало помислих, че Мишето не беше усетила и макар да ме е срам да призная, реших да се престоря, че нищо не съм видяла. Но после видях, че Мишето се беше изчервила до корените на косата си. Тя напълно съзнаваше какво правеха момичетата, но беше прекалено изплашена, за да каже нещо.

Иска ми се кажа, че скочих на крака и се разкрещях на Лиза и нейната съучастничка, и те спряха, извиниха се и обещаха повече никога да не тормозят малките и беззащитните. Не го направих, разбира се, защото аз също се страхувах от тях и не исках да привлека вниманието им върху себе си. Вместо това аз станах, натиснах сигналния бутон, минах невъзмутимо по пътеката към предната врата, и тупнах приятелски Мишето по рамото.

– Хей!

Рязането спря – несъмнено само за момент, – и аз почувствах как лудият поглед на Лиза се спря върху мен, но аз продължих да гледам Мишето.

– Аз слизам тук и отивам в центъра, искаш ли да дойдеш? В мола има разпродажба.

Аз на практика я измъкнах от седалката и я повлякох към вратата, преди Лиза да може да каже нещо като, „Ти пък коя си?“ Честно казано, аз усещах, че между това да слезе от автобуса и да тръгне след жертвата си – което би означавало да ходи пеш, – и да я оставят на спирката пред дома й, Лиза винаги щеше да избере пътя на най-малкото усилие. Неслучайно й казваха (само зад гърба й, естествено) Трътлата.

– Ти ми спаси живота. – Мишето ме погледна с изражението на кученце, извадено от дълбините на тъмен кладенец, където е гладувало и скимтяло тихичко цяла седмица. Мисля, че моментално развих зависимост към този поглед. Той е като крека в света на погледите.

– Те просто са глупави – казах аз, смутена от това стремглаво издигане до статуса на герой. – Ти не си длъжна да идваш в мола с мен. Всъщност, аз изобщо не знам дали има разпродажба…

Но Мишето вече ме беше хванала под ръка.

– Хайде все пак да отидем да разгледаме. За благодарност ще ти купя кока-кола.

А останалото е история, както се казва.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *