Веднъж в далечното минало – а може би в бъдещето… трудно е да се каже точно – Вселената забрави себе си. Никой не знае защо стана така. Просто такава е същността на вселените – от време на време забравят себе си.
Твърде вероятно е да е заспала, а като се е събудила, е забравила съня си. Но какво е било преди този сън – предишен сън ли? А дали пък Вселената не е била самият сън? Така или иначе, забравилият за себе си сън се превърнал в Нищо.
И нима може да бъде другояче?
— Кой съм аз? – попитало себе си Нищото.
— Ти си Огледало… Огледало… Огледало… – отвърнало с милиарди светлинни отблясъци Отражението.
— А ти кой си? – попитало Огледалото.
— Аз съм Отражение в теб.
— Откъде се взе?
— Роди ме твоят въпрос.
— Но аз не виждам нищо наоколо. И себе си не виждам. Как мога да бъда Огледало? Та аз съм Нищо!
— Правилно – отвърнало Отражението. – Всъщност пустотата е най-първото, начално, безкрайно огледало, защото в нея нищото се отразява от нищо.
— А аз какво съм?
— Ти не изглеждаш никак.
— Голямо ли съм или малко?
— Да.
— Вадим Зеланд, Транссърфинг за 78 дни