Гласът на Земята

Амергин опря гръб в мачтата на дървения кораб и се вгледа в мъглата, килнал глава на една страна, заслушан, вглъбен в шумовете на морето и вятъра, отхвърляйки ги един по един от съзнанието си, съсредоточен върху звуците на Отвъдното, светът на духа и царството на феите. Вече беше стар, много по-стар от Ебър Дон, най-възрастният син на Мил. Знаеше, че хората го смятаха за незаконен брат на мъртвия крал, но Амергин вече бе старец, когато се роди Мил. Беловласият беше съветвал бащата на Мил, после Мил, а сега съветваше собствените му синове. Някои го наричаха друид или магьосник, вълшебник, светец, но той всъщност не беше такъв. Въпреки че баща му беше човек, майка му бе едно от онези нечовешки създания, които обитаваха дивите лесове. От майка си момчето беше наследило дара на дълголетието и нейната чувствителност към нечовешкия свят. Амергин никога не се назоваваше вълшебник или магьосник – макар че беше такъв и още много други неща, – а предпочиташе да си казва, че просто беше в хармония с духовете и елементите. Всяко нещо си имаше същност, душа … и ако човек се вслушаше в този глас, той постигаше тяхното знание, а знанието беше необятна сила.

Сега той се вслуша в неизброимите звуци на земята пред него. Тя притежаваше огромна магия и мощ; гласовете бяха силни, трептящи, настоятелни, нетърпеливи да му зашепнат. Амергин разпозна вятъра и морето, земята и въздуха, растежа и духа. Устните на стареца се размърдаха, докато различаваше вълшебната песен на земята. Виж ме, шепнеха те, чуй ме, мълвяха те, слушай ме…

– Аз съм вятърът, дето приижда от морето…

–Аз съм вълната, дето се изтръгва от могъщия океан…

– Аз съм гласът на морето…

– Аз съм бикът на седемте битки…

– Аз съм хищната птица, която гнезди на бялата скала…

– Аз съм мъничката капка роса…

– Аз съм най-красивото от всички цветя…

– Аз съм най-силният глиган…

– Аз съм най-дивата сьомга…

– Аз съм най-дълбокото езеро на тази земя…

– Аз съм вдъхновението, което води човека…

– Аз съм изворът на човешката сръчност…

– Аз съм силата на смъртта…

– Аз съм духът, който човекът нарича Бог…

Когато Амергин погледна отново Ебър Дон, в избледнелите очи на стареца проблясваше влага.

– Е? – прошепна Ебър Дон, стъписан от изражението на старческото лице.

На лицето на Амергин грейна победоносна усмивка.

– Това е мястото!

Ирландски митове и легенди,
Майкъл Скот

Едно легендарно писмо

Великият вожд във Вашингтон възвестява, че желае да закупи нашите земи. Великият вожд се обръща към нас с думи на добра воля и приятелство. Той постъпва много любезно, защото знаем, че не се нуждае от нашето приятелство. Ние ще обсъдим неговото предложение, понеже ни е добре известно, че ако не му продадем земята, белият човек ще дойде с пушки и ще ни я вземе.

Но как може да се купи небето или да се продаде топлотата на земята? Такава мисъл е чужда за нас. Свежестта на въздуха и отблясъкът на водата не са наше притежание – как можете да купите това от нас? Всяка педя земя е свещена за моя народ. Всяко борово клонче, всяко зрънце пясък край брега, мъглата в гъстата гора, всяка полянка, всяка буболечка е нещо свято в мислите и опита на моя народ. Сокът, който всмуква дървото, носи спомена за народа ни. Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са наши сестри, сърните, конят, големият орел – наши братя. Канарите, сочните ливади, топлината на мустангите и на човеците – всичко това е част от едно семейство. И когато Великият вожд от Вашингтон ни изпраща вест, че възнамерява да купи нашите земи, то той иска твърде много.

Великият вожд ни уведомява, че ни дава място,където ще можем да живеем приятно и спокойно. Да бъдем негови деца, а той – наш баща. Може ли това да стане някога? Всевишният обича вашия народ, той изостави нашия народ. Той изпраща машинарии, за да помага на белия човек, строи големи селища за него. От ден на ден той прави вашия народ по-могъщ. Скоро вие ще залеете нашата земя, както водната стихия се втурва от сипеите след пороен дъжд. Нашият народ е отлив без нов прилив. Не, ние сме различни. Нашите деца не играят с вашите деца, нашите старци разказват други приказки.

Всевишният е на ваша страна – ние сме сираци. Ние благоговеем пред нашите гори. Не зная – ние сме направени не като вас. Озарената вода, която тръпне в ручеите и реките, не е само вода, тя е кръвта на нашите деди. Ако ви продадем земята, знайте, че тя е свята и кажете на вашите деца, че тя е свята, и че всеки лек отблясък в бистрата вода на езерата разказва за живота на моя народ. Ромонът на водите е гласът на нашите деди. Реките са наши братя – те утоляват нашата жажда. Реките носят нашите лодки и хранят нашите деца!

И занапред вие ще трябва да бъдете добри към реките и към всички останали ваши братя… Ние знаем, че белият човек не ни разбира. За него всяка част от земята е като друга, защото той е чужденец, той идва нощем и взима от земята каквото му хрумне. Земята не е негов брат, а враг и когато я завладее, той крачи към други земи. Той изоставя гробовете на дeдите си и не иска да знае. Той краде земята от децата си и не иска да знае. Той гледа на майка си – земята, и на брат си – небето, като нещо за купуване и плячкосване… ненаситният му глад ще погълне земята и ще остави само пустиня! Не зная – ние сме други! Като гледаме вашите градове, нас ни боли. Може би защото сме диви, не разбираме. Трясъкът обижда ушите ни. Що за живот е, ако не можеш да доловиш чуруликането на нощната лястовица или крякането на жабите в езерото в полунощ.

Диви сме, не разбираме. Индианецът се трогва от нежния полъх на ветреца, галещ повърхността на езерото, чувства уханието на въздуха, тъй бистър от падналия по пладне дъжд и тръпчивия мирис на бора. Въздухът е скъпоценен за нас, защото всяко същество диша еднакво – животното, дръвчето, човекът – полъхът е всеобщ.

Белият човек сякаш не забелязва въздуха, който диша. Той е като отдавна умиращ, притъпен към полъха. Ако ви продадем нашата земя, не бива да забравяте, че въздухът ни е скъп, че въздухът дели дъха си с всичко живо и му вдъхва живот. Ако продадем нашата земя, трябва да я пазите свято и нека и белият човек почувства, че вятърът лъха сладост от полските цветя. Ако се решим да приемем вашето предложение, то ще бъде само при едно условие: белият човек трябва да се отнася към животните на земята ни като към свои братя.

Диви сме, така го разбираме. Аз видях хиляди гниещи бизони, изоставени от белия човек, разстреляни от прозорците на минаващ влак. Див съм и не разбирам как може един димящ железен кон да е по-важен от един бизон, който ние убиваме, само за да преживеем. Какво е човекът без животните? Изчезнат ли всички животни, човекът би умрял от велика самота на духа. Каквото и да се случи на животните, то винаги се случва и на човека. Всички неща са свързани. Каквато напаст връхлети земята, ще връхлети и чадата на земята. Изхрачи ли се човек на земята, храчката пада на лицето му… Не човекът е създал тъканта на живота, той е само една брънка в тъканта. Можете ли да закупите наново бизоните, когато и последният от тях бъде убит?

Ние не можем да живеем заедно. Ще помислим върху предложението да отидем в резервата. Там ще живеем в усамотение и мир. Не е важно къде ще прекараме сетните си дни. Децата ни видяха бащите си повалени и победени. Нашите воини бяха опозорени. Сега те прекарват дните си в безделие – тровят тялото си със сладки ястия и люти напитки. Няма значение къде ще прекараме сетните си дни. Вече са малко. Няколко часа, няколко зими и няма да останат деца да тъгуват над гроба на един народ, който някога бе тъй силен и изпълнен с толкова надежди, както сега вие.

Но защо да тъгуваме по гибелта на нашия народ? Народите са съставени от човеци – не друго. Хората идват и си отиват, както вълните в морето. Дори белият човек не може да отмине тази съдба. Едно знаем – един ден белият човек сигурно ще открие, че сме едно. И ще разбере, че тази земя е ценна. И белите ще изтлеят – може би по-рано, отколкото си мислят.

Продължавайте да мърсите утробата си – една нощ ще осъмнете задушени в собствената си мръсотия. Но при залеза си вие ще бъдете в най-пищния си блясък – тази прокоба е нашата загадка!

Ние сме диви и мечтите на белия човек си остават тайна за нас. Затова всеки ще върви по своя път. Защото ние държим всеки човек да живее така, както сам разбира, както сам желае, колкото и да е различен от нас. Когато последният от нашето племе напусне тази земя и споменът за него остане в сянката на някой облак над прерията, над тези брегове и тези гори ще продължава да витае живия дух на моите прадеди.

Защото те са възлюбили тази земя, така както новороденото обича туптенето на майчиното сърце. Ако ви продадем нашата земя, обичайте я тъй, както ние я любехме, грижете са за нея, както ние сме я милвали. Запазете спомена за земята – запазете я такава, каквато е, когато ви я предаваме. И с всичката ваша сила, с целия ваш дух, с цялото си сърце я запазете за вашите деца и я обичайте.

Защото ние знаем – всички сме едно. Дори белият човек не може да убегне от общата ни съдба. Може би все пак сме братя.

Нека той да е справедлив и да се отнася добре с моя народ, защото мъртвите са всичко друго, но не и безсилни.

Мост през вечността

Понякога си мислим, че не е останал нито един дракон. Не
е останал нито един смел рицар, нито една принцеса не броди в тайни гори, не омагьосва с усмивка елени и пеперуди.
Понякога си мислим, че нашият век е отвъд всякакви граници, отвъд всякакви приключения. Съдбата е далеч отвъд хоризонта; озарените сенки са препуснали отдавна в галоп и са се стопили в далечината.
Колко е хубаво, че грешим. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията… те са не само тук и сега, те са единствените истински обитатели на Земята!
Разбира се, в нашия век те са променили одеждите си. Днес
драконите носят строги държавни костюми, наречени провал и опасност. Обществените демони се спускат стремглаво към нас с пронизителни писъци веднага щом вдигнем очи от земята и дръзнем да завием надясно на ъглите, на които са ни казали да свърнем наляво. Преображенията са станали толкова изкусни, че принцесите и рицарите могат да остават скрити едни от други, скрити дори от самите себе си.
Но майсторите на реалността все още ни пресрещат насън, за да ни кажат, че не сме загубили доспехите, които са ни необходими в битката с драконите, синята огнена електрическа дъга в нас, която ни позволява да променяме нашия свят така, както искаме.
Интуицията не лъже: ние не сме прах, ние сме магия!
Това е история за един рицар, който умираше, и за принцесата, която му спаси живота. Това е история за красота и зверове и чародейства и крепости, за привидната мощ на смъртта и за истинската сила на живота. Това е приказка за онова едничко приключение, което е най-важното във всяка епоха. Поне аз така мисля.
Онова, което е описано тук, се случи почти точно така, както излезе върху белия лист. Позволих си няколко волности с хронологията, някои хора в книгата са събирателни образи, повечето имена са измислени. Останалото не бих могъл да измисля, колкото и да се опитвах; истината не беше достатъчно достоверна, за да се представи като измислица.
Тъй като читателите умеят да надзъртат зад маските на писателите, вие ще видите какво ме подтикна да поставя тези думи върху хартия. Но понякога, когато светлината е такава особена, писателите също могат да надзъртат зад маските на читателите. В тази светлина аз сигурно ще открия вас и вашата любов да вървите някъде по тези страници, заедно с мен и моята любов.

Ричард Бах, „Мост през вечността“

Превод Маргарита Спасова

Изпитанието

Навремето, когато беше прост воин, който продаваше меча си на онзи, който предложеше най-висока цена, той се мислеше за богат и копнееше да стане крал.

Сега беше крал, Крал на кралете, Ард Ри, Върховният крал. Той беше господарят на цяла Ерин… и сега си даваше сметка, че макар да можеше да си позволи много, никога нямаше да бъде свободен.

Хората го наричаха крал, но той знаеше, че е най-обикновен роб. Роб на традицията и положението. Когато бе воин, отиваше там, където поискаше, правеше каквото поискаше и никой не мърмореше, че давал лош пример, никой не го съветваше да се оттегли в покоите си, понеже на другия ден му предстояли важни дела. Навремето беше командвал войски: сега едва успяваше да командва себе си.

Но животът все още го блазнеше; имаше жена, която май наистина го обичаше, въпреки че бяха сключили брак по сметка, уреден от други хора.

Конете полудяха от топлината и горчивата миризма на магия и дори капналите елени, метнати отзад в колесницата, се надигнаха, оживени от силата, която насищаше въздуха.

Полузабравеното изкуство да се пишат писма

Пиша ти. Всеки ден. Това е моят език. Да ти кажа: „Тук съм и мисля за теб. Всеки ден.“ Защото…

— Най-слабата карта — заловил се да обяснява първият дребосък, — така наречената седмица, това са писмата, в които хората се лъжат взаимно или се преструват едни пред други.

— След нея идва осмицата — продължи вторият бръмбазък. — Това са писма, които се пишат от немай-къде и по задължение.

— Третата слаба карта е деветката — обадил се третият завързак. — Това са писма, които се пишат само от учтивост.

— Първата силна карта е десетката — рекъл четвъртият. — Това са писма, в които хората си пишат нещо ново и интересно.

— Втората силна карта е попът — казал петият педя човек. — Това са писъмца, които хората изпращат, когато искат да доставят радост на някого.

— Третата силна карта е валето или момчето — рекъл шестият. — Това са писма, които си разменят добри приятели.

— Четвъртата силна карта се нарича цар или дама — добавил седмият. — Това е писмо, написано с любов.

— А най-силната карта или така нареченото асо — завършило осмото старче, — това е писмо, в което човек отдава на някого цялото си сърце. Това е карта, която бие всички останали. За ваше сведение, господин Колбаба, такива писма се случват, когато майка пише на детето си или когато някой пише на другиго, когото обича повече от себе си.

Из „Пощенска приказка“, Карел Чапек

Вълкът и провалената муза

Тази нощ бродех в гората. Студът сковаваше всичко, снегът скърцаше, въздухът беше кристализирал в изначална красота. Моят ангел, Вълкът, бдеше над мен. Забелязахме тъмна купчина в искрящите преспи. Отдалеч приличаше на тревопасно животно. Още топло, пък макар и измръзнало.

Вълкът изъмжа алчно.

Аз наострих уши.

Доближихме го предпазливо.

Лежеше, проснат върху девствено скрежно легло, губеше сили, премръзнал, почти морав, едва дишащ, с укротено сърце, душата му вече се рееше в чисти мечти.

Смъртта го очакваше, изящна, опияняваща, сто процента забрава.

Огледах го с откровена ненавист. Вече познавах един. Но Вълкът тикна муцуна в лицето му, погледна луната и зави.

И тогава, по дяволите, обърках конците.

Копнеех да му скърша врата, да го избавя от мъките, да го оставя да досънува своя омайващо леден сън, да изчезне под преспите.

Вместо това го стоварих върху гърба на Вълка (прости ми, Пазител), подхванах краката му и го завлякохме до бърлогата.

Напоих го с отвари и мед, докато наум го проклинах. Завих го с дантели от вълна, които сама бях изпрела. Измих раните му с пресъхналите си сълзи.

Проклетникът оживя.

Какво да го правя сега?

Сребърните налъми на една муза

Подхванах тази история отдавна, завърших я преди време, изгубих я неотдавна, съживих я навреме.

Във въпросното време аз бях петгодишна, заточена на Трънките, отглеждана от дядо, наричан от баба ми, на която съм кръстена, Любе.

Отклоних се. Всеки следобед се качвах в стаята на втория етаж и се преструвах, че лягам да спя. На седмата минута излизах на пръсти в коридора, откачах дървената стълба от пироните в нишата, опирах я на стената и тихичко, като мишка, се покатервах на тавана. Най-трудно беше да се набера на несъществуващите ми мускули, за да се провра през четвъртития отвор и да седна на ъ… пода на тавана?!? Там, сред прахоляк, паяжини и ужасяващи светлосенки, долитащи през капандурата в убийствено горещия ден, аз излазвах на колене, добирах се до грамадните сандъци и се заравях сред черги, необличани кенарени ризи, вмирисани на гранясало газени лампи и стъклария от кръчмите на прадядо ми. Докато един ден открих съкровище. Чифт сребърни или най-малкото пиринчени ковани налъми, украсени с изящество, които ми паснаха като ръкавица. Смъкнах ги разтреперана, едва дочаках часа на следобедната проверка, нахлузих ги и слязох победоносно на терасата. Оттам нататък стана напрегнато. Наложи се да ги събуя, после бяха отнесени, след което всеки спомен за моите сребърни налъми беше заличен от официалната история на рода ни.

Странстващите митове в Люлин

Чета и се смея…

Тази история се повтаря отново и отново, обаче изводът ми убягва – външен диск ли ми трябва или нещо друго?

„Днешното ми кошмарно настроение се дължи отчасти на факта, че при прехвърлянето на файловете младежът е изтрил документа с разказите ми. Добрата новина е, че повечето са публикувани и ги имам черно на бяло, но най-хубавият, който беше писан за един международен конкурс, е изгубен. Не знам дали е поличба или просто лош късмет… Разказваше се за един пустинен джин, един терорист в Палестина, за босненски поп и ходжа – стари приятели и за влюбени сръбкиня и албанец. Заради нашата евро-атлантическа ориентация при превода на английски и френски орязаха най-хубавите неща и сега си блъскам главата – неспособна да възстановя духа и ритъма на думите си.“

– годината ми се губи, но трябва да е около 2007-а

Древна съм като солта на Земята.

 

Пътят на подправките

Ако външният вид на подправките отразяваше тяхната значимост в световната история, шишенцата щяха да са пълни с ярки, блестящи субстанции – диаманти, рубини, смарагди и злато. Отваряш шишенцето и отвътре излиза облак с вълшебен цвят и мистичен аромат, който се стеле нежно в пространството. Още в зората на човешката цивилизация подправките вдъхновяват световната търговия, изследователски експедиции, войни и поеми. В различни епохи подправките са разменна монета – фарисеите в Юдея плащали десятъка с кимион, през 410 година царят на вестготите Аларик завладява Рим и иска откуп, включващ 3000 фунта черен пипер, през 14 век в Германия един фунт индийско орехче се разменя срещу седем добре охранени вола. Смленият черен пипер, с който щедро подправяме ястието, навремето се цени колкото златото, а индийското орехче става причина за война, която завършва с присъединяването на Лонг Айлънд към Англия.

Аз съм Повелителка на подправките.
… подправките са моята любов.
Познавам произхода им и значението на цветовете им, познавам аромата им. Мога да назова истинското им име, дадено им в началото, когато земята се е разтворила като напукана кожа и ги е предложила на небето. Тяхната изгаряща сила тече в кръвта ми. От амчура до шафрана, всички те се подчиняват на моите повели. Нашепват ми тайните си свойства, разкриват ми своята древна магия
.

Из „Повелителката на подправките“ от Читра Дивакаруни

 

Правилата на британския етикет

„Ако сте в Англия, не отказвайте предложената ви чаша чай при следните обстоятелства: ако навън е горещо, ако навън е студено, ако сте изморени, ако домакините смятат, че сте изморени, ако се чувствате неудобно, преди да излезете от дома, ако не сте у дома, ако току-що сте се прибрали у дома, ако ви се пие чай, а също и ако не ви се пие особено много чай, но все пак можете да изпиете една чашка, ако отдавна не сте пили чай и ако току-що сте изпили първата чаша чай.“ – „Как да бъдеш британец“, Джордж Майкс

Английският етикет е сложна и тънка материя, която се изучава с години, но тук ще набележим най-често допусканите грешки и съветите за тяхното елегантно отстраняване.

  • Чадърът не се суши отворен – нито в офиса, нито на гости. Той се поставя в специална поставка или се окачва затворен.
  • Дамската чанта не се оставя на коленете или на седалката на стола. Малката чантичка може да се остави на масата, голямата дамска чанта се провесва на облегалката на стола или се оставя на пода, ако няма специално столче. Мъжката чанта тип куфарче се оставя на пода.
  • Носенето на найлонови и книжни торби е допустимо само на връщане от покупки.
  • Мъжът никога не носи дамската чанта. Той поема дамското палто единствено, за да го отнесе до закачалката или гардероба.
  • Жената може да остане с елегантни шапка и ръкавици в помещението, но не и ако това са спортни плетени аксесоари.
  • Според международния протокол общият брой на украшенията не бива да надвишава 13, като тук влизат ювелирните копчета. Върху ръкавиците не се носят пръстени, но може да се сложи гривна. Скъпите украшения се носят вечер. Навремето брилянтите са се считали за уместен вечерен накит само за омъжените дами, но в наши дни е допустимо да се носят и денем.
  • Правила за плащане на сметката в ресторанта: ако сте произнесли фразата „Аз ви каня“, значи плащате вие. Ако жената кани делови партньор на ресторант, плаща тя. Ако формулировката гласи „Хайде да отидем на ресторант“, тогава всеки плаща за себе си, но ако мъжът предложи той да плати сметката, дамата може да се съгласи.
  • Мъжът винаги влиза първи в асансьора, но излиза първи този, който стои най-близо до вратата.