Изпитанието

Навремето, когато беше прост воин, който продаваше меча си на онзи, който предложеше най-висока цена, той се мислеше за богат и копнееше да стане крал.

Сега беше крал, Крал на кралете, Ард Ри, Върховният крал. Той беше господарят на цяла Ерин… и сега си даваше сметка, че макар да можеше да си позволи много, никога нямаше да бъде свободен.

Хората го наричаха крал, но той знаеше, че е най-обикновен роб. Роб на традицията и положението. Когато бе воин, отиваше там, където поискаше, правеше каквото поискаше и никой не мърмореше, че давал лош пример, никой не го съветваше да се оттегли в покоите си, понеже на другия ден му предстояли важни дела. Навремето беше командвал войски: сега едва успяваше да командва себе си.

Но животът все още го блазнеше; имаше жена, която май наистина го обичаше, въпреки че бяха сключили брак по сметка, уреден от други хора.

Конете полудяха от топлината и горчивата миризма на магия и дори капналите елени, метнати отзад в колесницата, се надигнаха, оживени от силата, която насищаше въздуха.

Полузабравеното изкуство да се пишат писма

Пиша ти. Всеки ден. Това е моят език. Да ти кажа: „Тук съм и мисля за теб. Всеки ден.“ Защото…

— Най-слабата карта — заловил се да обяснява първият дребосък, — така наречената седмица, това са писмата, в които хората се лъжат взаимно или се преструват едни пред други.

— След нея идва осмицата — продължи вторият бръмбазък. — Това са писма, които се пишат от немай-къде и по задължение.

— Третата слаба карта е деветката — обадил се третият завързак. — Това са писма, които се пишат само от учтивост.

— Първата силна карта е десетката — рекъл четвъртият. — Това са писма, в които хората си пишат нещо ново и интересно.

— Втората силна карта е попът — казал петият педя човек. — Това са писъмца, които хората изпращат, когато искат да доставят радост на някого.

— Третата силна карта е валето или момчето — рекъл шестият. — Това са писма, които си разменят добри приятели.

— Четвъртата силна карта се нарича цар или дама — добавил седмият. — Това е писмо, написано с любов.

— А най-силната карта или така нареченото асо — завършило осмото старче, — това е писмо, в което човек отдава на някого цялото си сърце. Това е карта, която бие всички останали. За ваше сведение, господин Колбаба, такива писма се случват, когато майка пише на детето си или когато някой пише на другиго, когото обича повече от себе си.

Из „Пощенска приказка“, Карел Чапек

Вълкът и провалената муза

Тази нощ бродех в гората. Студът сковаваше всичко, снегът скърцаше, въздухът беше кристализирал в изначална красота. Моят ангел, Вълкът, бдеше над мен. Забелязахме тъмна купчина в искрящите преспи. Отдалеч приличаше на тревопасно животно. Още топло, пък макар и измръзнало.

Вълкът изъмжа алчно.

Аз наострих уши.

Доближихме го предпазливо.

Лежеше, проснат върху девствено скрежно легло, губеше сили, премръзнал, почти морав, едва дишащ, с укротено сърце, душата му вече се рееше в чисти мечти.

Смъртта го очакваше, изящна, опияняваща, сто процента забрава.

Огледах го с откровена ненавист. Вече познавах един. Но Вълкът тикна муцуна в лицето му, погледна луната и зави.

И тогава, по дяволите, обърках конците.

Копнеех да му скърша врата, да го избавя от мъките, да го оставя да досънува своя омайващо леден сън, да изчезне под преспите.

Вместо това го стоварих върху гърба на Вълка (прости ми, Пазител), подхванах краката му и го завлякохме до бърлогата.

Напоих го с отвари и мед, докато наум го проклинах. Завих го с дантели от вълна, които сама бях изпрела. Измих раните му с пресъхналите си сълзи.

Проклетникът оживя.

Какво да го правя сега?

Сребърните налъми на една муза

Подхванах тази история отдавна, завърших я преди време, изгубих я неотдавна, съживих я навреме.

Във въпросното време аз бях петгодишна, заточена на Трънките, отглеждана от дядо, наричан от баба ми, на която съм кръстена, Любе.

Отклоних се. Всеки следобед се качвах в стаята на втория етаж и се преструвах, че лягам да спя. На седмата минута излизах на пръсти в коридора, откачах дървената стълба от пироните в нишата, опирах я на стената и тихичко, като мишка, се покатервах на тавана. Най-трудно беше да се набера на несъществуващите ми мускули, за да се провра през четвъртития отвор и да седна на ъ… пода на тавана?!? Там, сред прахоляк, паяжини и ужасяващи светлосенки, долитащи през капандурата в убийствено горещия ден, аз излазвах на колене, добирах се до грамадните сандъци и се заравях сред черги, необличани кенарени ризи, вмирисани на гранясало газени лампи и стъклария от кръчмите на прадядо ми. Докато един ден открих съкровище. Чифт сребърни или най-малкото пиринчени ковани налъми, украсени с изящество, които ми паснаха като ръкавица. Смъкнах ги разтреперана, едва дочаках часа на следобедната проверка, нахлузих ги и слязох победоносно на терасата. Оттам нататък стана напрегнато. Наложи се да ги събуя, после бяха отнесени, след което всеки спомен за моите сребърни налъми беше заличен от официалната история на рода ни.

Странстващите митове в Люлин

Чета и се смея…

Тази история се повтаря отново и отново, обаче изводът ми убягва – външен диск ли ми трябва или нещо друго?

„Днешното ми кошмарно настроение се дължи отчасти на факта, че при прехвърлянето на файловете младежът е изтрил документа с разказите ми. Добрата новина е, че повечето са публикувани и ги имам черно на бяло, но най-хубавият, който беше писан за един международен конкурс, е изгубен. Не знам дали е поличба или просто лош късмет… Разказваше се за един пустинен джин, един терорист в Палестина, за босненски поп и ходжа – стари приятели и за влюбени сръбкиня и албанец. Заради нашата евро-атлантическа ориентация при превода на английски и френски орязаха най-хубавите неща и сега си блъскам главата – неспособна да възстановя духа и ритъма на думите си.“

– годината ми се губи, но трябва да е около 2007-а

Древна съм като солта на Земята.

 

Пътят на подправките

Ако външният вид на подправките отразяваше тяхната значимост в световната история, шишенцата щяха да са пълни с ярки, блестящи субстанции – диаманти, рубини, смарагди и злато. Отваряш шишенцето и отвътре излиза облак с вълшебен цвят и мистичен аромат, който се стеле нежно в пространството. Още в зората на човешката цивилизация подправките вдъхновяват световната търговия, изследователски експедиции, войни и поеми. В различни епохи подправките са разменна монета – фарисеите в Юдея плащали десятъка с кимион, през 410 година царят на вестготите Аларик завладява Рим и иска откуп, включващ 3000 фунта черен пипер, през 14 век в Германия един фунт индийско орехче се разменя срещу седем добре охранени вола. Смленият черен пипер, с който щедро подправяме ястието, навремето се цени колкото златото, а индийското орехче става причина за война, която завършва с присъединяването на Лонг Айлънд към Англия.

Аз съм Повелителка на подправките.
… подправките са моята любов.
Познавам произхода им и значението на цветовете им, познавам аромата им. Мога да назова истинското им име, дадено им в началото, когато земята се е разтворила като напукана кожа и ги е предложила на небето. Тяхната изгаряща сила тече в кръвта ми. От амчура до шафрана, всички те се подчиняват на моите повели. Нашепват ми тайните си свойства, разкриват ми своята древна магия
.

Из „Повелителката на подправките“ от Читра Дивакаруни

 

Правилата на британския етикет

„Ако сте в Англия, не отказвайте предложената ви чаша чай при следните обстоятелства: ако навън е горещо, ако навън е студено, ако сте изморени, ако домакините смятат, че сте изморени, ако се чувствате неудобно, преди да излезете от дома, ако не сте у дома, ако току-що сте се прибрали у дома, ако ви се пие чай, а също и ако не ви се пие особено много чай, но все пак можете да изпиете една чашка, ако отдавна не сте пили чай и ако току-що сте изпили първата чаша чай.“ – „Как да бъдеш британец“, Джордж Майкс

Английският етикет е сложна и тънка материя, която се изучава с години, но тук ще набележим най-често допусканите грешки и съветите за тяхното елегантно отстраняване.

  • Чадърът не се суши отворен – нито в офиса, нито на гости. Той се поставя в специална поставка или се окачва затворен.
  • Дамската чанта не се оставя на коленете или на седалката на стола. Малката чантичка може да се остави на масата, голямата дамска чанта се провесва на облегалката на стола или се оставя на пода, ако няма специално столче. Мъжката чанта тип куфарче се оставя на пода.
  • Носенето на найлонови и книжни торби е допустимо само на връщане от покупки.
  • Мъжът никога не носи дамската чанта. Той поема дамското палто единствено, за да го отнесе до закачалката или гардероба.
  • Жената може да остане с елегантни шапка и ръкавици в помещението, но не и ако това са спортни плетени аксесоари.
  • Според международния протокол общият брой на украшенията не бива да надвишава 13, като тук влизат ювелирните копчета. Върху ръкавиците не се носят пръстени, но може да се сложи гривна. Скъпите украшения се носят вечер. Навремето брилянтите са се считали за уместен вечерен накит само за омъжените дами, но в наши дни е допустимо да се носят и денем.
  • Правила за плащане на сметката в ресторанта: ако сте произнесли фразата „Аз ви каня“, значи плащате вие. Ако жената кани делови партньор на ресторант, плаща тя. Ако формулировката гласи „Хайде да отидем на ресторант“, тогава всеки плаща за себе си, но ако мъжът предложи той да плати сметката, дамата може да се съгласи.
  • Мъжът винаги влиза първи в асансьора, но излиза първи този, който стои най-близо до вратата.

Ода за супата

В мразовитите зимни дни нищо не сгрява душата така както купичка гореща, ароматна супа, която сякаш прониква в костите на измръзналия странник и прогонва вятъра и студа. Световната кулинария пази рецепти за галещи стомаха крем-супи, които са украсявали трапезата на крале и благородници, плътни бульони, които са възвръщали силите на моряци и пълководци и горещи гърнета, които са помагали простолюдието да преживее години на глад и оскъдица. Думата ресторант се появява именно благодарение на полезните свойства на супата. През XVI във Франция се появили улични търговци, които продавали проста супа, наречена restaurer, тоест подкрепа, възстановяване. През втората половина на XVIII век в Париж открили първия магазин за restaurer. Предполага се, че думата супа е производна на sop, тоест къс, парченце, тъй като супата не се ядяла с лъжица, а с надробен хляб.

Пикантна е историята на знаменитата лучена супа, според която една нощ френският крал Людовик ХV се събудил в някаква ловна хижа изгладнял като вълк и тъй като готвачът имал под ръка само лук, масло, шампанско и малко брашно, той приготвил супа именно от тези наглед несъвместими съставки.

Разказват, че севилските мулетари измислили рецептата за гаспачото – свежа студена супа от пресни домати, лук, чесън, стар хляб и шепа ароматни подправки. Какъв по-добър начин за утоляване на жаждата, залъгване на глада и разхлаждане под палещите лъчи на слънцето в Андалусия…

Рецептата за ароматната рибена чорба буйабес, която днес присъства в менюто на най-прочутите ресторанти, дължим на марсилските рибари, които били принудени да се прехранват с непродадения улов. Класическата рецепта изисква супата да се приготвя от шест вида прясно уловена риба, насечена на едри късове, чесън и сол. Рибената чорба буябес е изкусно описана от Исабел Алиенде в „Афродита – приказки, рецепти и други афродизиаци“ и Джоан Роулинг в „Хари Потър и огненият бокал“.

В средновековния квартал Патерсхол на белгийския град Гент можете да опитате божествената супа ватерзой, приготвена по оригинална рецепта от риба (щука, шаран или костур), зеленчуци, жълтъци и сметана. По традиция супата се яде с надробени късчета хляб и се полива обилно с белгийска бира.

Селцето Кулън на северното крайбрежие на Шотландия се слави със своята кулън-скинк, крем-супа от пушена треска, картофи, лук и сметана. В този рибарски край месото било рядък деликатес, а моряците се нуждаели от топла, силна храна преди да излязат сред ледените води на Северно море.

Родината на гъстата гулашова супа е Унгария, а самата дума gulyas означава пастир. Традиционната пастирска супа се приготвя в тежък чугунен котел на огън под открито небе и е популярна в Полша, Чехия и Австрия. По отношение на бирената супа (Pivní polévka) няма никакъв спор – Прага! Не поръчвайте хляб – и двете амброзии се поднасят в издълбан самун ръчен хляб.

Други рецепти се отличават значително от класическата представа за супата като течно блюдо. Немската кухня се гордее с  необичайната супа „айнтопф“, приготвена от всичко, каквото се намери в дома – месо, наденички, колбаси, фасул, зеленчуци и т.н., което превръща супата в нещо като яхния. Друга знаменита немска супа е пихелщайнер, гъсто ястие от три вида месо. Разказват, че тази супа станала любимо ястие на канцлера Бисмарк, което той открил докато си почивал в баварския курорт Бад Кисинген.

В Русия съществувало строго разделение на супите – в заможните домове готвели гъст месен щи, а в бедните къщи домакините приготвяли сиромашки борш от вода, зеле и лук. Боршът е на почит в Русия, Украйна, Беларус, Полша и дори в някои региони на Румъния и Литва, с известни вариации в рецептата и съставките. Затова пък солянката е несъмнен символ на руската кухня. Името се среща за първи път в руската литература през XV век, а през XVIII век тази гъста, пикантна и тлъста супа става особено популярна, като се нарича солянка или похмелка (от похмелье – махмурлук).

Легендарната грузинска супа харчо се приготвя от силен бульон от овнешко или говеждо месо, лук и разбито яйце, което се разпръсва като перести облаци в горещата течност. После се добавя амброзия от смлени орехи, които се пресукват с ръце, за да се отдели ореховото масло. За кислота се добавят сливи ткемали, за аромат зелени подправки, чесън и лютив пипер. Супата е способна да вдигне покойник или най-малкото страдалец след пищен пир с тостове от опитен тамада, десетки пикантни мезета и безчет глинени делви с ароматно вино от Кахети.

В Турция описват състоянието на пълна самота като „няма кой да ми свари супа“. Всяко семейство пази своя уникална рецепта за целебна супа, а най-известна е крем-супата от червена леща. Името й е обвито в легенди, които сочат за нейна създателка някоя си Езо, неопитна младоженка, която успяла да впечатли роднините на мъжа си с тази пикантна и проста рецепта. По време на свещения за мюсюлманите месец Рамадан всяка ифтар вечеря започва с нея, а през зимата лещената чорба е любима закуска за жителите на Анадола. Друга знаменита вкусотия е дююн чорбасъ, която се приготвя единствено за традиционните турски сватби в селата, които продължават от три до пет дни и събират огромен брой гости. Супата ври в грамаден казан на двора и се състои главно от агнешко месо, подправки и застройка от покъртителен брой жълтъци.

Знаменитата супа мисо е протагонистът на всяка японска трапеза, независимо дали да закуска или вечеря. Супата се приготвя от началото на XV век. Основната съставка на мисото е едноименната паста от ферментирали зърна соя, подправени със сол и вода. В супата се добавят водорасли, шийтаке, тофу, юфка от оризово или пшенично брашно, миди, дори пилешко и свинско месо, ряпа дайкон, зеле и зелен лук. Основата на супата е бульонът даси, който се приготвя от морски водорасли със стружки сушена скумрия. За острота се добавя специалната подправка бонито. Японците вярват, че мисото е изключително полезно, тъй като понижава холестерина в кръвта, неутрализира вредата от тютюнопушенето и екологичното замърсяване и пречиства кръвта.

Том-ям е традиционна супа родом от Лаос и Тайланд, но е популярна също в Малайзия, Сингапур и Индонезия. На тайски „ям“ е името на пикантна салата, а „том“ означава варя. Всъщност том-ям не е името на една конкретна супа, а събирателно название за цяла група кисело-пикантни супи, които се приготвят от разнообразни зеленчуци, юфка, подправки, пилешко месо или морски дарове и застройка от кокосово мляко.

Виетнамската супа фо е почти дебютантка на фона на столетната история на посестримите си. В началото на ХХ век колонизаторите французи запознали местните готвачи с месния бульон, а азиатските кулинари добавили към него чили, рибен сос, подправки и оризови нудъли. От Ханой модата да се яде супа фо постепенно се разпространила по цялата страна.

Ако попаднете в планинските селца в Еквадор, ще ви нагостят с локро де папас. Еквадор се смята за родината на картофа, което обяснява защо картофената супа е едно от националните ястия на тази страна, подсилена с чесън и лютив пипер, авокадо, говеждо или месо от морски свинчета. В колумбийската супа ахиако се слагат три вида картофи – жълтите папас кариоляс, червените сабанерас и меките бели пастус, а характерният аромат на блюдото се дължи на билката гуаско.

Обе ата е убийствено лютива нигерийска супа, която се смята за безотказен афродизиак и се приготвя от люти чушки, карантия, сушена риба, а при сгоден случай се добавя и цяла козя глава. Това е вкусът на Западна Африка – жарък, наситен и автентичен.

 

Баща ми е поправяч на коли, аз съм преводач или защо си причиняваме това?

Откакто се помня, превеждам от най-различни езици.

Има-няма тригодишна се надигнах посред нощ, седнах на гърнето, съсредоточих се и занареждах на чист, гладък български език:

„Чичо Томи аки, леля Руми о, Мими оооо, баба аки, дядо о… онда бонда…“

Превод в ефир: пренатална фрустрация с елементи на синдром на Турет.

Има-няма петгодишна баба ме завлече в турската баня в Казанлък, където ми свали кожата. Баба каза, че трябва да ми падне кирта. Аз ревах като магаре, защото това ми беше едничкото доказателство, че наистина съм била на море. Нещо повече, на нивото на моето полезрение това беше наистина страховито преживяване. От плътната, задушлива пара изплуваха грамадни месести създания с малки глави и огромни туловища, неуместно изящни розови чехли и ластици с ключета на неестествено тънките китки. Подът беше хлъзгав и мокър, водата в медните тасчета беше вряла, а телякините бяха някакви приказни чудовища, готови да те грабнат и вържат на фльонга.

Превод в ефир: интензивна СПА терапия с тотална ексфолиация, анти-ейдж депилация, детоксикация и реджувенация;

Има-няма шестгодишна татко ме взе в Мичурин, където заедно с тумба апапи трябваше да пребоядисат служебните бунгала преди началото на лятото. За месец и половина се научих да ям веднъж на ден, но като царче – речни раци, нещипани кебапчета, препечени филии с почти сурова кайма и пльоснато отгоре току-що снесено яйце, което нерядко изпивах още преди да бъде пльоснато там. Просто се сприятелих с внучката на страховитата готвачка в единственото отворено капанче и тя пое грижата за двете ни. По цял ден се валяхме в пясъка и морето, почерняхме като сенегалци, обелиха ни се ушите и носовете. Всъщност, до ден днешен не знам дали внучката не беше внук, защото и двете бяхме по гащи. Имахме строги указания от бабата за часовете за сън, ядене и къпане, а запретнатите ръкави и погледът й показваха, че не се шегува.

Тъкмо тогава започна моята кариера на сватовница, понеже запознах гореспоменатите апапи с група чехкини, от което излезе една сватба, няколко свалки и един натъртен гръб. По същото време възникна и първото ми увлечение с потърпевш татковият чирак Гогата, който беше на 23, а аз нямах шест… няма по-печална история от тази, защото му възложиха да ме отглежда.

Превод в ефир: драматична невроза в предпубертет с елементи на сублиминален еротизъм, системна анорексия, комуникационна и когнитивна депривация и неадекватна еуфория.

Минаха десет години, преди да нагазя смело в дълбоките води на порастването. Софийската ми баба криеше седем колоди Таро в шкафа до мивката. Дядо ми беше тенор-аматьор в операта. Съседът ни, онемял от удивление разжалван психотерапевт, периодично ме захранваше с циклостилни издания – астрология, нумерология, френология… Какво друго можеше да излезе от мен, ако не… заклет преводач!

Откъде тръгна цялата тази история? А, да, сетих се… всеки път като чуя „общуване“ се питам защо този човек се мъчи, та не си каже „комунициране“, медийната среда ме докарва до недоумение къде й е средата на тая среда, защо се напъваме да взаимодействаме, когато можем да участваме в интерактивни айсбрейкъри, обожавам дискусиите за европейските фондове, понеже там разправят за стратегическо планиране и имплементиране на екшън планове, рапортуване в края на всеки финансов цикъл,  прогнозиране, бюджетиране, мениджмънт и координация, вирални кампании и индикативно планиране, ресурсиране и събконтрактване, а бенчмаркингите, левъриджите, продуктовото позициониране и авангардно презентиране, визуалната идентичност, политическите рекомендации, соматичният интелект и емоционалната интелигентност ме довеждат до блажени сълзи.

Ъ… някой може ли да ми каже защо си причиняваме това?

Бира, дайте бира или пражка рецепта за съблазняване

Гьоте нарича архитектурата „замръзнала музика”. Прага е ледена музикална кутия пълна със сладостно меланхолични мелодии. Според някои източници Гьоте нарича бирата „течният хляб на монасите”. Чешката бира е и хлябът, и ножът, и мръвката. Не знам какво е казал Гьоте за мръвката, обаче в Прага и мръвките си ги бива. Да вземем например прочутото пражко „колено”, запечено с хрян и горчица, с гарнитура от мариновани люти чушки и нерегламентиран брой халби бира.

И така, представете си, че сте завели любимия образ (тоест, себе си) в приказната Прага, идеалния мизансцен за съблазняване, сближаване, наслаждаване и умиротворяване, изтощили сте се от обикаляне на Старо место и Староместки намести, сверили сте биологичния си часовник по Астрономическия, снимали сте се пред паметника на Ян Хус, минали сте по Карловия мост, където сте си заплюли светец и сте му пошепнали желание, което неминуемо ще се сбъдне (затова внимавайте, повече сълзи са пролети над сбъднати молитви, както казва Света Тереза) избягвайки сладострастния свети Рок, с току-що отхапана скъпоценност от зло куче, както и Ангела на смъртта (прокоба, както и да го погледнеш) и сте се изкатерили до средновековния замък Пражки храд. Не изключвам възможността пътьом да сте награбили половин дузина кристални чаши, няколко бижута с гранати и дървени марионетки. По-късно ще съжалявате, че не сте инвестирали само и единствено в бира. От нея остават по-хубави спомени.

Встъпление

И в този миг насреща ви грейва уютна пивница, с тераси и пейки, и готически надпис на дървена табела Na Slamniku (на улица Wolkerova). Ако искате вярвайте, обаче тук се лее бира непрестанно от 1570 година. Навремето това била кръчмата на шивачите, които нерядко замръквали върху сламениците (оттам и името), вероятно каталясали от разгорещена профсъюзна дейност, а днес е любимо местенце на студенти, колоездачи и туристи, извадили късмета да открият случайно най-старата пражка кръчма. Насреща може да й излезе само бирарията U Kalicha (улица Na bojišti 12-14), увековечена в „Приключенията на добрия войник Швейк.”

Настанявате се и се усмихвате мило на келнера. Сега трябва да кажете вълшебните думи:

Dám si jedno pivo prosím.

Това е чешкият аналог на „Сезам, отвори се.” Келнерът тутакси се разтапя в сладка усмивка, материализира халба с пенлива медно-кехлибарена амброзия и ви подава дебел тефтер. Разгръщате го. Само по себе си, четенето на менюто укрепва вярата в бъдния ден. Първо, защото английският превод е дело на сина на кръчмаря, четвъртокласник с гадно чувство за хумор, и второ защото приликите и разликите между езиците от южнославянската и западнославянската езикови групи са рецепта за комични недоразумения и смях до захлас.

Сюжетът се заплита

На първа страница се мъдри нарисувана патица, която деликатно загатва на посетителя, че тук основният специалитет са пернатите (дали не ги ловят направо от езерото в парка?).

Втора страница е озаглавена Proti velké Žízeni (Срещу голяма жажда и глад), тоест мезета за бира. Специалитетът на кръчмата са Utopenci, разбирай удавници. Името е противоестествено, но практично, защото утопенците се оказват домашни наденички мариновани в оцет, олио, ситно нарязан лук, червен пипер и шепа тайни подправки. Има и Grilované Klobásy, с предупреждение от добрия хлапак, че водят до пристрастяване.

По-надолу ухилено човече съветва: „Става за вегетарианци”. И започват ексцесите. Смажен опиен хермелин (Smažený hermelín). Побиват ви тръпки като си представяте елегантното животинче от картината на Леонардо да Винчи, смазано пияно (или на пияно?!?), но на следващия ред четвъртокласникът милостиво обяснява, че става дума за панирано меко сирене, мариновано (nakládaný) или натюр. Тюх, размина му се.

Идва ред на простичко и невинно наглед лакомство, хрупкави препечени филийки, поднесени със скилидка чесън, с която ги натривате непосредствено преди да захапете (Topinky s křupavou slaninou a česnekem). Ще ви останат сладки спомени и горчиви угризения, когато разберете, че преди да бъдат метнати на скарата, са били намазани с дебел слой свинска мас и сланина.

Трета страница е стряскащо празна, със самотно вегетарианско ястие, под което зловещи готически ръкописни букви вещаят: „Единственото блюдо в менюто, което никога не е имало майка.” Мисълта за злочестото сираче ви просълзява.

И тъкмо когато си мислите, че вече сте закоравели и обръгнали и нищо, ама нищичко не може да ви трогне, вниманието ви е привлечено от събитията на съседната маса. Двама младежи, юноши бледи в най-буквалния смисъл, встъпват тържествено в лоното на мъжеството. Тоест, напиват се самоотвержено и юнашки. Келнерът, коварен тип с вид на пенсиониран електротехник, им съдейства със сериозността на естествоизпитател. На масата са строени две равни редици празни халби, а от различния вид на чашите се отгатва, че момчетата са опитали всички нюанси, филтрации и ферментации на пивото. Сега идва истинското предизвикателство. Келнерът принася няколко бутилки с разноцветни ликьори, бехеровки и крушови шнапсове, и се заема да им налива шотове. Отначало редуват чашка – халба, чашка – халба, след това играта загрубява и прераства в „чашката в халбата и на екс”… Е, моля ви се, не можем да гледаме такива неща.

Менюто е далеч по-жизнеутвърждаващо забавление. Следват чорбите, тоест Polévky. Супата от кисело зеле се казва Zelňačka, чесновата съвсем предсказуемо се вика чеснечка (Česnečka), а лучената не дотам предсказуемо се нарича цибулачка (Cibulačka). Най-култовите обаче са голашовата (Gulášová polévka) и бирената (Pivní polévka), които се поднасят в издълбан самун хляб.

По отношение на „свинината”, чехите с блеснал поглед препоръчват „Колено!” (Pečené vepřové koleno), вкусен джолан с хрян и горчица, амбициозен проект за сам човек… Не е за изхвърляне и моравският врабец (Moravský vrabec), който е позивна за запечени късчета крехко свинско. На туристите неизменно предлагат Vepřo-knedlo-zelo, което е хубаво, ако обичате гарнитура от клисави кнедли и не особено кисело зеле.

Като в майсторски написана кримка, убиецът се появява накрая… Мръвките са обезвредени и на сцената се явява главният герой в кръчмата, обрисуван щедро на цели две страници под надслов Pivo. Четвъртокласникът услужливо цитира статистика, според която чехите пият най-много бира на глава от населението в света. Има си хас! Потапяте се в славословията за познатите марки (Pilsner Urquell, Budweisser Budejovicky Budvar, Krusovice, Gambrinus и Staropramen) тъмни и светли, силни и леки, пастьоризирани и непастьоризирани (опитайте Bernard), бутилирани и наливни, и мълвите „Алелуя!”. Следва култовият Kozel (означава козел, естествено), който през 2008 г. спечели престижната награда на Научноизследователския институт по пивоварство (Research Institute of Brewing & Malting) за най-добра чешка бира.

Ученолюбивият син на кръчмаря не е пропуснал да отбележи, че този май (16 май – 1 юни 2013 г.) в Прага за шести път ще се проведе световен бирен фестивал, реплика на Октобър Фест в Мюнхен, с обещание за огромни шатри с вкуснотии и забавления, където сервитьори в национални облекла ще сервират 70 чешки марки бири в стъклени кани. Ей, след третата халба усещате, че започвате да го обичате това дете!

Не финал, а развръзка

Тук всеки коментар е излишен. Имената говорят. Horka laska – десерт със страстното название „гореща любов”, съчетание от сметанов сладолед, полят с горещ малинов сироп. Макар и озадачаваща, формулата Zmrzlinové palačinky s horkými malinami a šlehačkou означава сладки палачинки със сладолед и малинов сос, покрити с шапка от бита сметана. Несравними са продаваните от миниатюрни лавки в стария град чешки Oplatky – горещи тънки вафли, пълни с прясно изпечени бадеми и кестени, както и знаменитото Trdlo. Глупак – това е името на националното лакомство на чехите, еманация на самокритичното им чувство за хумор. Приготвя се от ванилово тесто, намотано върху нажежена метална тръба и запечено до златисто. Готовият глупак се овалва в счукани бадеми и се посипва с кристална захар. Защо се казва глупак ли? Ами защото е надут и кух, лапнеш нещо, глътнеш нищо.

Епилог

Дошъл е моментът да извикате смело Zaplatíme! Тръгвате си блажено омаломощени по криволичещите улички покрай базилики, островърхи готически кулички и фасади в стил ар нуво, покрай сенките на Франц Кафка и Ярослав Хашек, на Дворжак и Вацлав Хавел, вдишвате въздуха, вдъхновил Моцарт да завърши своята прекрасна опера „Дон Жуан”, и намигвате пакостливо на Швейк.

Na shledanou, Praha!