Всичко започна така…

С Мишето се запознахме в автобуса на прибиране от училище. Аз я бях виждала в междучасията, разбира се. Двете бяхме от един випуск, но в различни класове, така че се засичахме само в часовете по математика, където и двете мигахме на парцали. Никога не бяхме разменяли дума. Сега, като се връщам назад, осъзнавам, че тя беше стеснителна. Но по онова време я смятах за скучна и прекалено добродетелна, затова не й обръщах внимание.

И така, един ден се прибирах от училище с автобуса. Мишето седеше няколко седалки по-напред, забила глава в някаква книга, както винаги. Две момичета от горния клас седяха зад нея, закачаха се и говореха високо. Знаех кои бяха и честно казано, малко се страхувах от едната – Лиза – защото беше малко побъркана. Затова наведох глава и се престорих на погълната в домашното ми по география.

След няколко минути те се умълчаха и това ме накара да погледна. Откачената Лиза беше извадила ножичка за нокти, държеше в ръка едната руса плитка на Мишето и кълцаше с маниакално усърдие. Отначало помислих, че Мишето не беше усетила и макар да ме е срам да призная, реших да се престоря, че нищо не съм видяла. Но после видях, че Мишето се беше изчервила до корените на косата си. Тя напълно съзнаваше какво правеха момичетата, но беше прекалено изплашена, за да каже нещо.

Иска ми се кажа, че скочих на крака и се разкрещях на Лиза и нейната съучастничка, и те спряха, извиниха се и обещаха повече никога да не тормозят малките и беззащитните. Не го направих, разбира се, защото аз също се страхувах от тях и не исках да привлека вниманието им върху себе си. Вместо това аз станах, натиснах сигналния бутон, минах невъзмутимо по пътеката към предната врата, и тупнах приятелски Мишето по рамото.

– Хей!

Рязането спря – несъмнено само за момент, – и аз почувствах как лудият поглед на Лиза се спря върху мен, но аз продължих да гледам Мишето.

– Аз слизам тук и отивам в центъра, искаш ли да дойдеш? В мола има разпродажба.

Аз на практика я измъкнах от седалката и я повлякох към вратата, преди Лиза да може да каже нещо като, „Ти пък коя си?“ Честно казано, аз усещах, че между това да слезе от автобуса и да тръгне след жертвата си – което би означавало да ходи пеш, – и да я оставят на спирката пред дома й, Лиза винаги щеше да избере пътя на най-малкото усилие. Неслучайно й казваха (само зад гърба й, естествено) Трътлата.

– Ти ми спаси живота. – Мишето ме погледна с изражението на кученце, извадено от дълбините на тъмен кладенец, където е гладувало и скимтяло тихичко цяла седмица. Мисля, че моментално развих зависимост към този поглед. Той е като крека в света на погледите.

– Те просто са глупави – казах аз, смутена от това стремглаво издигане до статуса на герой. – Ти не си длъжна да идваш в мола с мен. Всъщност, аз изобщо не знам дали има разпродажба…

Но Мишето вече ме беше хванала под ръка.

– Хайде все пак да отидем да разгледаме. За благодарност ще ти купя кока-кола.

А останалото е история, както се казва.

Солта на морето

„Останал здрав и читав неочаквано,

небе, дължа ти много благодарности!“[1]

Софокъл, Антигона

[1] Превод от старогръцки Александър Димитров Ничев, 1949 г. – Б. пр.

Пролог

Ерикуса, Гърция

Август 1990 г.

Ясо, я-я (здравей, бабо) – викаше Дафни, спускайки се тичешком по старинните каменни стъпъла. Прашният път до плажа беше дълъг едва 300 метра, но за едно нетърпелимо дванайсет годишно дете той изглеждаше безкраен. Тя го изминаваше тичешком, като спираше само веднъж и само за момент, протегнала ръка да откъсне някоя едра налята къпина от храста край пътя, прекалено тъмна, тежка и сладка, за да бъде подмината – дори от момиче с мисия. 

Дафни хвърляше хавлиената кърпа в мига, когато краката й стъпеха върху пясъка с карамелен цвят. Събуваше в движение белите кедс, изхлузваше ги тичайки към водата. Първо дясната, после лявата, маратонките без връзки оставаха да се въргалят на девствения плаж. Дафни отдавна беше открила, че връзките на обувките само й пречеха.

Накрая тя забавяше крачка, пристъпваше предпазливо разперила ръце за равновесие, стъпвайки внимателно върху черните камъни, които лежаха разхвърляни по брега. И издаваше тихо възклицание когато босите й крака усещаха първата хладна милувка на Йонийско море.

Дафни навлизаше бавно и полека, докато водата покриеше до средата тънките й бедра. Тя вдигаше двеце си ръце над главата, долепяше длани в очакване, присвиваше колене, после се надигаше на пръсти, изтласквайки тялото си в съвършена дъга. Когато накрая се потапяше в прохладните чисти води, тя отвряше очи.

Ето ти тук, точно както ги беше оставила миналото лято – нейните безмълвни подводни другари. Дафни се усмихваше, виждайки бодливите черни морски таралежи и започваше да маха с ръце и да рита с крака, за да се обърне и да се отдалечи от тях, зърнала едрите ракообразни създания полепвали по подводните камъни. Накъдето и да погледнеше, имаше риби, толкова много риби с всякакви форми и цветове, на които знаеше само гръцките имена. Ципура. Барбуниа. Нито веднъж не й беше хрумвало да научи английските им названия, пък и защо да го прави? Децата от квартала изобщо не се интересуваха как прекарваше летата си тя или как се казваха рибите, които беше видяла. Всъщност, те дори не разговаряха с нея.

Дафни оставаше в морето с часове, гмуркаше се, плуваше и мечтаеше с отворени очи, без нито веднъж да се почувства самотна или изплашена съвсем сама във водата. Тя не беше като някои от другите момичета, които се страхуваха от онова, което можеше да се спотайва под повърхността. Дафни обожаваше да се потапя в уединението и тишината на своя малък залив. Морето никога не я съдеше и преценяваше, а я очакваше в хладните си обятия, дори я зовеше. Морето не го беше грижа, че банският костюм, който Дафни доизносваше, й беше прекалено голям; еластичната му материя беше безвъзвратно разтеглена от внезапно наедрелите извивки на братовчедка й Попи. Морето не се впечатляваше, че дори сега, дори на хиляди километри от крайпътния ресторант, косата й все още беше пропита с леката, упорита миризма на прегоряла мазнина.

Тук това беше без значение. Всяко лято морето я кръщаваше отново, правеше всичко ново, чисто и свего. Дафни винаги си представяше, че сушата и скалите, които опасваха заливчето от двете страни, галеха я и я приласкаваха в това спокойно късче море, където можеше да плува и да играе на воля. Тук тя се чувстваше в безопасност, далеч от тайните на откритото море и от погледите на момичетата с луничава кожа, които ухаеха на лосион с аромат на ягоди.

Дори когато започваше да получава мускулни спазми и дробовете я заболяваха от прекалено подължителното задържане на въздуха под водата, Дафни пак не беше готова да напусне водното си убежище. Тя просто се обръщаше по гръб, носеше се и съзерцаваше небето, което изглеждаше невъзможно синьо и осеяно с леки перести облачета. Облачета, които според Дафни приличаха на нежни нишки коприна, извезани за украса на синевата.

Нищо чудно, че Атина се е ядосала. Обзалагам се, че коприната на Арахна е изглеждала точно така, мислеше си тя, спомняйки си историята на я-я за суетното момиче, което богинята превърнала в паяк, защото дръзнало да се похвали, че е по-изкусна тъкачка от нея. Дафни се усмихваше, разказваше си историята наум, а дланите й гребяха нежно водата и настъпващият прилив обгръщаше безтегловното й тяло.

Накрая Дафни поглеждаше крайниците си и забелязваше издайническите знаци, че пак го беше направила, пак беше киснала във водата прекалено дълго. Колкото и да й се искаше да вярва, че беше една от легендарните морски нимфи, които плуваха и играеха сред морските вълни, тъжната истина беше, че тя беше обикновена смъртна. Смуглите й пръсти бяха добили сивкаво-бял цвят, а кожата й беше подгизнала и набръчкана. Време беше да се връща на сушата.

Докато събираше всичко, което беше разхвърляла по плажа, Дафни поглеждаше часовника си и виждаше, че беше закъсняла повече, отколкото си мислеше и часът вече беше 13:45. Я-я беше приготвила обяда и сновеше из вътрешния двор, очаквайки любимата й внучка да се прибере.

Я-я ще ме убие – казваше Дафни, макар че наоколо нямаше кой да я чуе. Или имаше? Тя оглеждаше малкия плаж, докато стоеше на пясъка и изчакваше водата да се оттече от тялото й. Обземаше я най-странното чувство, сякаш някой я гледаше, сякаш тя можеше да чуе някой в далечината. Сякаш чуваше песента на някакъв женски глас … нежен и познат, но толкова слаб и далечен, че Дафни не можеше да е сигурна какъв беше.  

Тя отново се обръщаше към морето и вдигаше кърпата си, за да я изтърси. Затворила очи, за да се предпази от ослепителното сияние на слънцето, Дафни махаше нагоре-надолу с ръце, и хавлията се понасяше на морския бриз като летяща чайка. Изведнъж вятърът се усилваше и неочаквано студен повей прерязваше мократа й кожа. Дафни заравяше крака в пясъка, за да запади равновесие и стисваше по-здраво хавлията, която сега плющеше като знаме през ветровит зимен ден.

Все така със затворени очи срещу пясъка, който шибаше безмилостно лицето й, тя чуваше шумоленето на кипарисите, които брулеше вятърът. Дафни притихваше. Ето … ето го. Тя го чуваше. Този път беше сигурна. Пръстите й пускаха хавлиената кърпа и тя отваряше очи, за да види как зефирът я подхващаше и понасяше по брега. Дафни знаеше, че този път наистина беше чула.    

Сърцето й препускаше като лудо. Наистина ли? Нинаистина и най-сетне бе чула? Отакто се помнеше, я-я й разказваше легендата за шепота на кипарисите. С приглушен, почтителен глас я-я разказваше, че кипарисите си имаха свой таен език, който се носел между дърветата в нежния утринен бриз и утихвал заедно с възцаряването на следобедната нега. Безброй пъти старата жена беше приласкавала Дафни до гърдите си и я беше молила да се вслуша. Безброй пъти Дафни се беше опитвала да чуе истините, в които вярваше я-я, да чуе отговорите, които кипарисите шепнеха по вятъра, но не чуваше нищо. 

Моля ви, моля ви говорете ми, умоляваше кипарисите Дафни. Тя притискаше ръце до сърцето си и затаяваше дъх за по-сигурно, вслушваше се внимателно. Обръщаше лице натам, откъдето сякаш долиташе гласът, най-отдалеченият край на залива, където дърветата и гъсталакът бяха толкова плътни, че дори тя не дръзваше да мине напряко от там на прибиране. Отмаляла да сдържа дъха си, Дафни чакаше и се молеше.

Този път не чуваше нищо, само гладното къркорене на празния си стомах.

Накрая тя издишваше, малките й рамена се прегърбваха напред от тежестта на поредното разочарование.

Тя въздъхваше, тръсваше черните си къдрици и разпръсваше наоколо капки морска водя. Нямаше смисъл. Нямаше никаква песен. Нямаше приказка. Нямаше глас на красива жена, която да й разказва истории. Нямаше отговор на тайнствата на живота, който като зряла къпина да очаква да бъде разплетен от вятъра. Дафни чуваше само познатото шумолене на клоните и листата, които трептяха под напора на вятъра.

Но макар да запазваха упоритото си мълчание, Дафни знаеше, че треперещите листа искаха да й кажат нещо.

Те ми казват, че е време да си вървя у дома.

Тя пъхваше покритите с пясък крака в маратонките си.

Я-я ме чака. Трябва да се прибирам.       


Дафни оставаше в морето с часове, гмуркаше се, плуваше и мечтаеше с отворени очи, без нито веднъж да се почувства самотна или изплашена съвсем сама във водата. Тя не беше като другите момичета, които се страхуваха от онова, което можеше да се спотайва под повърхността. Дафни обожаваше да се потапя в уединението и тишината на своя малък залив. Морето никога не я съдеше и преценяваше, а я очакваше в хладните си обятия, дори я зовеше. Морето не го беше грижа, че банският костюм, който Дафни доизносваше, й беше прекалено голям; еластичната му материя беше безвъзвратно разтеглена от внезапно наедрелите извивки на братовчедка й. Морето не се впечатляваше, че дори сега, дори на хиляди километри от крайпътния ресторант, косата й все още беше пропита с леката, упорита миризма на прегоряла мазнина.

Тук това беше без значение. Всяко лято морето я кръщаваше отново, правеше всичко ново, чисто и светло. Дафни винаги си представяше, че сушата и скалите, които опасваха заливчето от двете страни, я галеха и я приласкаваха в това спокойно късче море, където можеше да плува и да играе на воля. Тук тя се чувстваше в безопасност, далеч от тайните на откритото море и от погледите на момичетата с луничава кожа, които ухаеха на лосион с аромат на ягоди.

Дори когато започваше да получава мускулни спазми и дробовете я заболяваха от прекалено подължителното задържане на въздуха под водата, Дафни пак не беше готова да напусне водното си убежище. Тя просто се обръщаше по гръб, носеше се и съзерцаваше небето, което изглеждаше невъзможно синьо и осеяно с леки перести облачета. Облачета, които според Дафни приличаха на нежни нишки коприна, извезани за украса на синевата.

Нищо чудно, че Атина се е ядосала. Обзалагам се, че коприната на Арахна е изглеждала точно така, мислеше си тя, спомняйки си историята на я-я за суетното момиче, което богинята превърнала в паяк, защото дръзнало да се похвали, че е по-изкусна тъкачка от нея. Дафни се усмихваше, разказваше си историята наум, а дланите й гребяха нежно водата и настъпващият прилив обгръщаше безтегловното й тяло.

Накрая Дафни поглеждаше крайниците си и забелязваше издайническите знаци, че пак го беше направила, пак беше киснала във водата прекалено дълго. Колкото и да й се искаше да вярва, че беше една от легендарните морски нимфи, които плуваха и играеха сред морските вълни, тъжната истина беше, че тя беше обикновена смъртна. Смуглите й пръсти бяха добили сивкаво-бял цвят, а кожата й беше подгизнала и набръчкана. Време беше да се връща на сушата.

Докато събираше всичко, което беше разхвърляла по плажа, Дафни поглеждаше часовника си и виждаше, че беше закъсняла повече, отколкото си мислеше и часът вече беше 13:45. Я-я беше приготвила обяда и сновеше из вътрешния двор, очаквайки любимата й внучка да се прибере.

Когато кипарисът шепне,

Ивет Манесис Корпорон

Кой ме иска?

Сигурно се чудите защо живея под един покрив с рижав сексуален маниак. То е дълга история, но е най-добре да ви я разкажа от игла до конец, та да приключим с досадните обяснение и да преминем по същество.

Както вероятно сте забелязали, аз се казвам Стела. Всъщност се казвам Естела, но толкова ми писна от неправилното произношение, с което ме обстрелваха всеки ден – “И-стел”, “Е-стели”, “Ес-туел”, че дори “Естър” – и да ме карат да им го диктувам буква по буква, че преди няколко години го поангличанчих. Аз, както вече споменах, съм наполовина англичанка, по майчина линия. Баща ми е французин (и май е гей, но не съм съвсем сигурна; определено е най-непостоянният мъж на земята, както сами ще се убедите). Отраснах в Париж, говорейки френски, въпреки че мама, като типична упорита английска снобка, която живее в чужбина двайсет години и нарочно не овладява тънкостите на езика, вкъщи винаги ми говореше на английски.  

Та, растях овладявайки два езика, макар че очевидно живеейки в Париж, всичките ми ежедневни дела – училище, приятели, магазини, ресторанти – се провеждаха на френски. Всяка година прекарвахме лятната ваканция в Англия, където отсядахме с родителите на майка ми в тяхната къща в Източен Съсекс и това, в съчетание със смазващата реакция на майка ми в мига, щом изтънченото й ухо доловеше някакво подобие на френски акцент в речта ми – “Миличка, полъхваш на жабарка” – означава, че говоря английски като, ами, като местна.

(Странно от страна на майка ми да се омъжи за французин, а после да се сконфузва от французойщината, нали? Когато имитира някой французин, започва да говори носово. Но забелязвам, че това се случва при повечето женени за “чужденци” англичани: половин минутно опиянение от блаженството на екзотиката, последвано от двайсет години дълбок срам.)

Когато бях на четиринайсет, мама и татко се разделиха и ме изпратиха за две години в пансион. Тогава именно осъзнах, ден след ден, че макар да говорех английски не по-зле от Джуди Денч, независимо дали ми харесваше или не, в света на средната класа, който населявах, бях безнадеждна чужденка: обичах семейството си повече от конете, не можех да ям кайма, умеех да се целувам с език, харесвах цигарите и вкъщи ми беше позволено да пуша по една на ден, отказвах да играя на народна топка, понеже щеше да ми съсипе прасците (знам: ужасно е от моя страна – но е вярно), и така нататък и така непростимо чуждестранно нататък. Все пак успях да се сприятеля с няколко момичета с конски физиономии и станах много добра на тенис, така че двете години не бяха съвсем изгубени.

Няма да ви отегчавам със студентските си години – две в Сорбоната, една в Кеймбридж, зубрене на романски езици. Стига ви да знаете, че не залягах много над книгите, ходех по купони и общо взето си живеех царски. След Кеймбридж се омъжих за момчето, с което излизах през летния семестър: бяхме едва на двайсет и две и цялата работа беше обречена на провал. На практика продължи две глупави, разлигавени години, а раздялата беше съвсем приятелска: Рупърт даже е кръстник на Хъни.

За мое горко и самотно съжаление – сега още един приятел нямаше да ми бъде излишен, – Рупърт, след като се наслади на ергенския живот на свестен западен лондончанин – развявайки си байрака в Гори Тилилейски и така нататък – реши преди шест месеца да си пусне брада и мустаци и да се пресели в Хъбрайдс, където изучава птици, яде раци, носи бодливи пуловери и по неговите собствени думи е блажен и честит. Странно как хората винаги се връщат към изконното: спомням си как майка му ми разказваше, че като дете по цял ден събирал пера и се катерел по дърветата и търси птичи гнезда.

 Аз известно време обикалях Европа, а после, на двайсет и седем годишна възраст, се върнах в Париж и започнах работа като преводач. Имах прекрасен живот: апартамент в Маре, добри приятели, фантастично бистро точно под апартамента – изпращаха ми истинска soupe a l’oignon, когато ме мъчеше настинка или махмурлук. Единствената муха в сладкото беше работата: превеждането на безкрайни документи на планове за разрастване на петролно-химически компании не е кой знае колко вълнуващо. Все пак изглеждаше, че колкото по-скучна и техническа беше работата, толкова по-добре се заплащаше, така че си живеех царски. Любовните истории тук-там по пътя поддържаха нещата в приятен зигзаг; и като се обърна в блаженството на ретроспекцията, май бях напълно доволна. 

Бях на трийсет и четири, когато се запознах с Доминик Мидхърст, макар че моя изнежен баща, който открай време храни слабост към съвременното изкуство (в даден период от детството ми – трябва да е било в края на шейсетте, – реши, че трябва да заживеем в гола бяла къща с бял линолеум и огромни смущаващи, пораждащи кошмари платна на трупове, доколкото си спомням, макар че не може всичките да са били такива, които украсяваха високите стени. Освен това в тоалетната на долния етаж си имахме малка, графично реалистична картина на еректирал, съвсем розов пенис, която доста логично се казваше, Le Penis, от неизвестен автор, макар винаги да съм подозирала, че беше творение на папа.   

Когато се запознахме, Доминик, който е две години по-млад от мен, тъкмо започваше да съгражда своята империя: беше разбрал значението на ПиАр и рекламата много преди всички останали и си беше събрал конюшня от млади концептуални художници (какво означава това? Че има ли художник без концепция? Това е същото като обявите за къщи, построени по “архитектурен план”); художници, които обичаха да украсяват клюкарските страници на таблоидите с една или друга изцепка.

Баща ми купи няколко картини – въпреки че трудно можеха да се нарекат картини – за своя ХVІ-ти апартамент и няколко месеца по-късно се оказа, че Доминик има нужда от някой, който да му превежда все по-дебелите, подробни каталози. Странно, тъй като никога не бе проявявал особена симпатия към Доминик, баща ми предложил мен и макар да не бях очарована от идеята баща ми да ми намира работа, нито от изобразителното изкуство, а още по-малко от бледия, рус, хилав Доминик, другият ми вариант за професионално развитие беше да се преместя в Брюксел, където да превеждам за Европейския съюз. Да работя за Доминик означаваше да запазя любимия си апартамент, да продължа да похапвам лучена суха и да запазя връзката си с един собственик на книжарница с фетиш към боси крака (необясним, както всеки фетиш. Така де, крака.) Така приех работата и започвах да превеждам квазибезумните каталози.

В някакъв момент Доминик реши, че ще е по-лесно за всички, ако преместя работното си място от вкъщи в неговата парижка галерия (по онова време имаше две галерии, едната в Париж и другата в Лондон: той прекарваше поравно време и в двете), като нерядко произведението висеше пред мен, за да го опиша по-ясно. Освен с превеждането на каталозите, в които нелепи псевдовъзторжени чувства се изразяваха с гръмки, нелепи псевдоизречения, поех организационните въпроси на галерията; което включваше по някой и друг официален обяд  с Доминик и потенциалните купувачи.

Подобно на майка ми и Джейн Бъркин, Доминик говореше само най-елементарен френски със силен акцент: много чаровен, дръзко бързо, но недостатъчен за сериозно обсъждане на различните достойнства на нашите разнородни художници. Когато клиентите си тръгнеха, двамата оставахме да пийнем заедно коняк и постепенно си дадохме сметка, че ни е приятно да си правим компания. “Ти ме разсмиваш, Стела”, каза веднъж той с чувство на шокирана, не съвсем приятна почуда, която човек би използвал, за да каже, “От теб ми се доаква.”

Та, така започнахме да излизаме, но ни трябваха две години: нищо общо със старата coup de foudre. Докато киснех в задната стаичка на галерията, бях забелязала, че той си падаше към отнесени дългокраки блондинки с изкусно филирана коса: типа мадами, които изглеждат най-добре в спортни коли (Дом имаше двете, и двете червени: ако голямата кола = малка пишка, мислех си, дали кола х 2 = “Ама още ли не си го вкарал?” пропорции?).

Е, аз краката ги имах, но само дотам: във всяко друго отношение бях физическата антитеза на неговия любим тип. Аз съм висока, с тъмнокестенява коса до рамената, веднъж поетично описана от Доминик като грива с цвета на натурален шоколад, и очи в тон. Не изглеждам зле – много си харесвам миглите, – но не би ви хрумнало “поло и шампанско”, като ме погледнете, а полото и шампанското бяха основни приоритети за Доминик: той си падаше по жените, които вероятно имат микро-маникюристки, невидими с просто око, които непрестанно лъскат безупречните им нокти.

Моите нокти бяха изгризани и по онова време не носех нито грим, нито високи токчета: обличах се от (френски) битаци, в стари рокли четвърта ръка на “Диор” и “Баленсиага”. Изглеждах забележително, както винаги си казвам, но в световната столица на модата сигурно съм изглеждала доста самобитна.

Той също не беше мой тип: приличаше на братята на приятелките ми от училище. Нали се сещаше: някак Белосан и Колосан англичанин, със смотана подстрижка на колежанин и подчертана слабост към кубинки от Челси и износени бледорозови ризи от Търнбул & Асър. Но като търговец на картини, този имидж беше облагороден с изряден престорен акцент и колекция модни черни сака на Прада, които целенасочено объркваха впечатленията за класовата му принадлежност: неговите художници, струва ми се, явно смятаха Дом за превъзмогнал смотаняк. Той пък не си правеше труд да ги изважда от заблудата им.

Но тогава, две години след като се запознах с него и около шест месеца слез първия служебен обяд, Доминик ми се нахвърли (англичаните винаги се нахвърлят, сякаш искат да те приковат с карфица за стената преди да успееш да избягаш). Не беше трудно да се поддам. Количеството време, което той прекарваше в Париж, ме убеждаваше, че не е непоправим англичанин, особено по отношение на секса: не искаше да ме пляска по дупето, нито ме караше аз да го пляскам, например. Доминик беше чаровен, остроумен, говореше френски безстрашно лошо и постоянно ме водеше по разни m’as-tu-vu ресторанти, където от дъжд на вятър разни хора го разпознаваха. Как можех да му устоя?

Не Се Оженихме, което ще рече, че официално заживяхме заедно през 1999, като през същата година се преместихме в Лондон. Аз бях на трийсет и шест и от десетина години не бях стъпвала там. Дълбоко в сърцето си знаех още тогава, че това в никакъв случай не е любовта на живота ми; то нали това е смисълът да Не Се Жениш: винаги можеш да си тръгнеш без особени усложнения. На теория, на всяка цена. Дори тогава, обаче, теорията изглеждаше малко половинчата: мисълта ми, или обичай някой и се ожени за него, или не го прави и си задръж собствения апартамент. (Което аз за съжаление не направих: моя апартамент в Маре беше обявен за продан, а всичките ми неща бяха опаковани в кашони и изпратени в Лондон.)

В негова чест, Дом също не ме провъзгласи за любовта на живота си: вместо това каза, “Ще ни бъде много забавно, Стела. Ще имаме всичко, каквото поискаме. Ти си единствената жена сред познатите ми, която не ме отегчава.” Бях очарована от последното изречение, както щеше да е всяка на мое място. И тогава, макар да бяхме от поколението, което не се женеше – понеже е прекалено буржоазно, което е много смешно, като се имат предвид обкръжението ни – той отвори една старинна кутийка на Картие и ми подари пръстен със смарагд от трийсетте години, когато аз не очаквах нищо или нещо “временно” с метални шипчета и камъни, подобни на люспички слюда. Та, в крайна сметка, така стана.

Двете криви тухли

След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес. Първите няколко седмици спяхме върху врати, купени на безценица от един склад за отпадъци; бяхме ги повдигнали върху тухли в четирите края, за да не са на земята. (Дюшеци естествено нямахме, както се очаква от горски монаси.)

Настоятелят получи най-хубавата врата, гладката. Моята имаше голяма нащърбена дупка в средата, където някога бе имало дръжка. За моя радост тя бе махната, но сега в центъра на моето необичайно легло зееше дупка. Шегувах се, че няма да е нужно да ставам, за да ходя до тоалетна! Суровата истина обаче бе, че вятърът минаваше през дупката. През онези първи нощи трудно заспивах.

Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагав бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си „Би Би Си“ (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за даизравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търхение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.

– Хубава стена – похвали той непринудено.

Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? ТНе виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?

Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.

– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни. тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли отделно от двете „сгрешени“. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една „хубава тухлена стена“. Двайсет години по-късно тявсе още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли“? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли“? Всъщност добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена“.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от „сгрешените“. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.

– Ние, строителите, винаги допускаме грешки – започна той, – но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност“, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики“ на къщата ви да са били първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партньор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти“, които ще обогатят живота ви на този свят – стига да престанете да се вторачвате в тях.

Отвори сърцето си – Аджан Брам
Превод: Снежана Милева
2011 г., изд. „Хермес“

Героична саможертва

Когато бях учител, водех клас от трийсет ученици. След годишните изпити вниманието ми бе привлечено от ученика, който бе отбелязал най-ниски резултати. Виждах, че наистина е потиснат от представянето си, затова го извиках настрани.

– В един клас от трийсет души все някой трябва да е последен – казах аз. – Тази година се случи така, че ти направи тази героична саможертва, за да не се налага никой от съучениците ти да изживее срама да е последен в класа. Ти си толкова добър, толкова състрадателен, че заслужаваш медал.

И двамата знаехме, че говоря глупости, но той се ухили. Вече не гледаше на събитието като на края на света.

Следващата година той се справи много по-добре и тогава бе ред на някой друг да направи героичната саможертва.

Отвори сърцето си – Аджан Брам

Превод: Снежана Милева

2011 г., изд. „Хермес“

Всичко започва с мъглата


В началото на 70-те години по време на един прием в Париж посланикът на комунистическа Албания провежда кратък разговор с Мигел Астуриас, който тогава е също посланик на Гратемала във Франция.

На пръв поглед разговорът не може да е бил друг освен протоколен, още повече, че двете малки държави нито са имали и, изглежда, нито са възнамерявали да установят каквито и да било отношения, включително и дипломатически. Романистът нобелист вече е и доста възрастен и на френските приеми с положителност е бил твърде уморен от безцелните разговори, хорското любопитство и досадните въпроси: „Пишете ли нещо ново?“. Освен това той отдавна всестранно е задоволил любопитството си, особено онова, свързано с диктаторските страни, тъй като в своите произведения преди повече от четиридесет години е проследил и описал, както рядко някой друг, механизмите на диктатурата. Накрая, какво би могъл да каже големият писател на посланика на една държава, чийто диктатор е все още жив и досущ прилича на президента-диктатор, обрисуван от него в прочутия му роман „Господин Президент“?

Ето и разговорът, който ми предаде лично посланикът през октомври 1971 година:

Астуриас: „Албания… Слушал съм за вашата страна. Искам да знам има ли много мъгла?“

Посланикът: „Хъм, как да ви отговоря. Може да се каже да. Естествено, че има и мъгла.“

Астуриас: „Не случайно ви попитах. Ако има мъгла, ще рече, трябва да има и легенди.“

Това е бил разговорът, или поне неговата същност.

„Легенда на легендите“

– Исмаил Кадаре

Превод от албански: Марина Маринова

2003 г., изд. „Стигмати“, „Жанет-45“



нинтен

В японския будизъм понятията нин и тен описват двете форми на щастие в живота. Нин описва състоянието на душевен мир, ведрост и спокойствие, докато тен обхваща онези извънредни моменти на интензивна емоция и любов, които оставят дълбоки следи в живота ни.

Нин е състояние на възвишена радост, един ден изживян в нин съответства на цяла година на лутане и терзания в хаотичния свят на привидностите. Един ден тен, от друга страна, съответства на стотици, дори хиляди сиви безрадостни дни.   

Гласът на Земята

Амергин опря гръб в мачтата на дървения кораб и се вгледа в мъглата, килнал глава на една страна, заслушан, вглъбен в шумовете на морето и вятъра, отхвърляйки ги един по един от съзнанието си, съсредоточен върху звуците на Отвъдното, светът на духа и царството на феите. Вече беше стар, много по-стар от Ебър Дон, най-възрастният син на Мил. Знаеше, че хората го смятаха за незаконен брат на мъртвия крал, но Амергин вече бе старец, когато се роди Мил. Беловласият беше съветвал бащата на Мил, после Мил, а сега съветваше собствените му синове. Някои го наричаха друид или магьосник, вълшебник, светец, но той всъщност не беше такъв. Въпреки че баща му беше човек, майка му бе едно от онези нечовешки създания, които обитаваха дивите лесове. От майка си момчето беше наследило дара на дълголетието и нейната чувствителност към нечовешкия свят. Амергин никога не се назоваваше вълшебник или магьосник – макар че беше такъв и още много други неща, – а предпочиташе да си казва, че просто беше в хармония с духовете и елементите. Всяко нещо си имаше същност, душа … и ако човек се вслушаше в този глас, той постигаше тяхното знание, а знанието беше необятна сила.

Сега той се вслуша в неизброимите звуци на земята пред него. Тя притежаваше огромна магия и мощ; гласовете бяха силни, трептящи, настоятелни, нетърпеливи да му зашепнат. Амергин разпозна вятъра и морето, земята и въздуха, растежа и духа. Устните на стареца се размърдаха, докато различаваше вълшебната песен на земята. Виж ме, шепнеха те, чуй ме, мълвяха те, слушай ме…

– Аз съм вятърът, дето приижда от морето…

–Аз съм вълната, дето се изтръгва от могъщия океан…

– Аз съм гласът на морето…

– Аз съм бикът на седемте битки…

– Аз съм хищната птица, която гнезди на бялата скала…

– Аз съм мъничката капка роса…

– Аз съм най-красивото от всички цветя…

– Аз съм най-силният глиган…

– Аз съм най-дивата сьомга…

– Аз съм най-дълбокото езеро на тази земя…

– Аз съм вдъхновението, което води човека…

– Аз съм изворът на човешката сръчност…

– Аз съм силата на смъртта…

– Аз съм духът, който човекът нарича Бог…

Когато Амергин погледна отново Ебър Дон, в избледнелите очи на стареца проблясваше влага.

– Е? – прошепна Ебър Дон, стъписан от изражението на старческото лице.

На лицето на Амергин грейна победоносна усмивка.

– Това е мястото!

Ирландски митове и легенди,
Майкъл Скот

Едно легендарно писмо

Великият вожд във Вашингтон възвестява, че желае да закупи нашите земи. Великият вожд се обръща към нас с думи на добра воля и приятелство. Той постъпва много любезно, защото знаем, че не се нуждае от нашето приятелство. Ние ще обсъдим неговото предложение, понеже ни е добре известно, че ако не му продадем земята, белият човек ще дойде с пушки и ще ни я вземе.

Но как може да се купи небето или да се продаде топлотата на земята? Такава мисъл е чужда за нас. Свежестта на въздуха и отблясъкът на водата не са наше притежание – как можете да купите това от нас? Всяка педя земя е свещена за моя народ. Всяко борово клонче, всяко зрънце пясък край брега, мъглата в гъстата гора, всяка полянка, всяка буболечка е нещо свято в мислите и опита на моя народ. Сокът, който всмуква дървото, носи спомена за народа ни. Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са наши сестри, сърните, конят, големият орел – наши братя. Канарите, сочните ливади, топлината на мустангите и на човеците – всичко това е част от едно семейство. И когато Великият вожд от Вашингтон ни изпраща вест, че възнамерява да купи нашите земи, то той иска твърде много.

Великият вожд ни уведомява, че ни дава място,където ще можем да живеем приятно и спокойно. Да бъдем негови деца, а той – наш баща. Може ли това да стане някога? Всевишният обича вашия народ, той изостави нашия народ. Той изпраща машинарии, за да помага на белия човек, строи големи селища за него. От ден на ден той прави вашия народ по-могъщ. Скоро вие ще залеете нашата земя, както водната стихия се втурва от сипеите след пороен дъжд. Нашият народ е отлив без нов прилив. Не, ние сме различни. Нашите деца не играят с вашите деца, нашите старци разказват други приказки.

Всевишният е на ваша страна – ние сме сираци. Ние благоговеем пред нашите гори. Не зная – ние сме направени не като вас. Озарената вода, която тръпне в ручеите и реките, не е само вода, тя е кръвта на нашите деди. Ако ви продадем земята, знайте, че тя е свята и кажете на вашите деца, че тя е свята, и че всеки лек отблясък в бистрата вода на езерата разказва за живота на моя народ. Ромонът на водите е гласът на нашите деди. Реките са наши братя – те утоляват нашата жажда. Реките носят нашите лодки и хранят нашите деца!

И занапред вие ще трябва да бъдете добри към реките и към всички останали ваши братя… Ние знаем, че белият човек не ни разбира. За него всяка част от земята е като друга, защото той е чужденец, той идва нощем и взима от земята каквото му хрумне. Земята не е негов брат, а враг и когато я завладее, той крачи към други земи. Той изоставя гробовете на дeдите си и не иска да знае. Той краде земята от децата си и не иска да знае. Той гледа на майка си – земята, и на брат си – небето, като нещо за купуване и плячкосване… ненаситният му глад ще погълне земята и ще остави само пустиня! Не зная – ние сме други! Като гледаме вашите градове, нас ни боли. Може би защото сме диви, не разбираме. Трясъкът обижда ушите ни. Що за живот е, ако не можеш да доловиш чуруликането на нощната лястовица или крякането на жабите в езерото в полунощ.

Диви сме, не разбираме. Индианецът се трогва от нежния полъх на ветреца, галещ повърхността на езерото, чувства уханието на въздуха, тъй бистър от падналия по пладне дъжд и тръпчивия мирис на бора. Въздухът е скъпоценен за нас, защото всяко същество диша еднакво – животното, дръвчето, човекът – полъхът е всеобщ.

Белият човек сякаш не забелязва въздуха, който диша. Той е като отдавна умиращ, притъпен към полъха. Ако ви продадем нашата земя, не бива да забравяте, че въздухът ни е скъп, че въздухът дели дъха си с всичко живо и му вдъхва живот. Ако продадем нашата земя, трябва да я пазите свято и нека и белият човек почувства, че вятърът лъха сладост от полските цветя. Ако се решим да приемем вашето предложение, то ще бъде само при едно условие: белият човек трябва да се отнася към животните на земята ни като към свои братя.

Диви сме, така го разбираме. Аз видях хиляди гниещи бизони, изоставени от белия човек, разстреляни от прозорците на минаващ влак. Див съм и не разбирам как може един димящ железен кон да е по-важен от един бизон, който ние убиваме, само за да преживеем. Какво е човекът без животните? Изчезнат ли всички животни, човекът би умрял от велика самота на духа. Каквото и да се случи на животните, то винаги се случва и на човека. Всички неща са свързани. Каквато напаст връхлети земята, ще връхлети и чадата на земята. Изхрачи ли се човек на земята, храчката пада на лицето му… Не човекът е създал тъканта на живота, той е само една брънка в тъканта. Можете ли да закупите наново бизоните, когато и последният от тях бъде убит?

Ние не можем да живеем заедно. Ще помислим върху предложението да отидем в резервата. Там ще живеем в усамотение и мир. Не е важно къде ще прекараме сетните си дни. Децата ни видяха бащите си повалени и победени. Нашите воини бяха опозорени. Сега те прекарват дните си в безделие – тровят тялото си със сладки ястия и люти напитки. Няма значение къде ще прекараме сетните си дни. Вече са малко. Няколко часа, няколко зими и няма да останат деца да тъгуват над гроба на един народ, който някога бе тъй силен и изпълнен с толкова надежди, както сега вие.

Но защо да тъгуваме по гибелта на нашия народ? Народите са съставени от човеци – не друго. Хората идват и си отиват, както вълните в морето. Дори белият човек не може да отмине тази съдба. Едно знаем – един ден белият човек сигурно ще открие, че сме едно. И ще разбере, че тази земя е ценна. И белите ще изтлеят – може би по-рано, отколкото си мислят.

Продължавайте да мърсите утробата си – една нощ ще осъмнете задушени в собствената си мръсотия. Но при залеза си вие ще бъдете в най-пищния си блясък – тази прокоба е нашата загадка!

Ние сме диви и мечтите на белия човек си остават тайна за нас. Затова всеки ще върви по своя път. Защото ние държим всеки човек да живее така, както сам разбира, както сам желае, колкото и да е различен от нас. Когато последният от нашето племе напусне тази земя и споменът за него остане в сянката на някой облак над прерията, над тези брегове и тези гори ще продължава да витае живия дух на моите прадеди.

Защото те са възлюбили тази земя, така както новороденото обича туптенето на майчиното сърце. Ако ви продадем нашата земя, обичайте я тъй, както ние я любехме, грижете са за нея, както ние сме я милвали. Запазете спомена за земята – запазете я такава, каквато е, когато ви я предаваме. И с всичката ваша сила, с целия ваш дух, с цялото си сърце я запазете за вашите деца и я обичайте.

Защото ние знаем – всички сме едно. Дори белият човек не може да убегне от общата ни съдба. Може би все пак сме братя.

Нека той да е справедлив и да се отнася добре с моя народ, защото мъртвите са всичко друго, но не и безсилни.

Мост през вечността

Понякога си мислим, че не е останал нито един дракон. Не
е останал нито един смел рицар, нито една принцеса не броди в тайни гори, не омагьосва с усмивка елени и пеперуди.
Понякога си мислим, че нашият век е отвъд всякакви граници, отвъд всякакви приключения. Съдбата е далеч отвъд хоризонта; озарените сенки са препуснали отдавна в галоп и са се стопили в далечината.
Колко е хубаво, че грешим. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията… те са не само тук и сега, те са единствените истински обитатели на Земята!
Разбира се, в нашия век те са променили одеждите си. Днес
драконите носят строги държавни костюми, наречени провал и опасност. Обществените демони се спускат стремглаво към нас с пронизителни писъци веднага щом вдигнем очи от земята и дръзнем да завием надясно на ъглите, на които са ни казали да свърнем наляво. Преображенията са станали толкова изкусни, че принцесите и рицарите могат да остават скрити едни от други, скрити дори от самите себе си.
Но майсторите на реалността все още ни пресрещат насън, за да ни кажат, че не сме загубили доспехите, които са ни необходими в битката с драконите, синята огнена електрическа дъга в нас, която ни позволява да променяме нашия свят така, както искаме.
Интуицията не лъже: ние не сме прах, ние сме магия!
Това е история за един рицар, който умираше, и за принцесата, която му спаси живота. Това е история за красота и зверове и чародейства и крепости, за привидната мощ на смъртта и за истинската сила на живота. Това е приказка за онова едничко приключение, което е най-важното във всяка епоха. Поне аз така мисля.
Онова, което е описано тук, се случи почти точно така, както излезе върху белия лист. Позволих си няколко волности с хронологията, някои хора в книгата са събирателни образи, повечето имена са измислени. Останалото не бих могъл да измисля, колкото и да се опитвах; истината не беше достатъчно достоверна, за да се представи като измислица.
Тъй като читателите умеят да надзъртат зад маските на писателите, вие ще видите какво ме подтикна да поставя тези думи върху хартия. Но понякога, когато светлината е такава особена, писателите също могат да надзъртат зад маските на читателите. В тази светлина аз сигурно ще открия вас и вашата любов да вървите някъде по тези страници, заедно с мен и моята любов.

Ричард Бах, „Мост през вечността“

Превод Маргарита Спасова